Една необичайна и удивителна изложба, подредена в Екомузея, връща усещането, че всичките прескачания от мнение на мнение, всичките стръвни политически крясъци и маневри, които все по-нахално завземат пространства, страховете, обвиненията, омразите, завистливите пориви и самодостатъчната категоричност на живеещите в социалните мрежи - всичко това е толкова временно и бързотечно. 
Защото всичко това, което съсипва нервни клетки и издига пясъчни замъци, просто е лишено от смисъл. Защото на света има далеч по-важни неща. Като това, че Земята е всъщност едно кълбо - един глобус, съчетал различни ярки или приглушени цветове, преплитащи вълнени и памучни нишки. Един глобус, върху който едни малки човечета пазят крехко равновесие - и за тях е много по-важно и по-ценно да доловят говора на природата, отколкото онова, мимолетното, което къса нерви и напомпва ефимерно самочувствие на смешни местни владетели. 
Глобусът, човечетата, гората с учудените зайци, сърни и щурци
измежду които човекът е наслагал табели със забрани - това може да се види в изложбата на Еслица Попова, която за две седмици е част от концепцията на русенския Екомузей. 
„Всъщност моята идея беше „да нахвърлям“ моите работи измежду различните експонати в това пространство“, казва художничката. 
Но примесването на живописно изкуство с музейна атмосфера е сложна задача, дори и когато музеят е разчупен и нетрадиционен в сравнение с познатите конвенционални пространства. Затова решението дошло във вид на зала, пълна с намигванията на Еслица и с нейните настойчиви цветни покани към хората да припознаят истинското - природата и естествения ход на нещата, за който човеците биха могли единствено да допринесат, като не разрушават хармонията.
Нейните изложби винаги са колкото колоритни, толкова и енигматични. В тях тя щедро позволява на всеки да открива своите собствени смисли, изречения, въпроси, отговори и настроения. Самата тя не спира да си задава въпросите, които тревожат човечеството, откакто се е осъзнало: кои сме, откъде сме, защо сме? И е щастлива, че с рисуването може да предаде тези въпроси на другите, да отвори врати, които пък да поведат много други хора към открития на равновесни и осмислящи живота истини. При това въпросите на Еслица никога не са само питанки - те най-често са свързани с някакви шарени истории, които тя разказва живо, образно, синкопирано и вълнуващо. 
Разказването на истории за нея е нещо също толкова естествено, както дишането. 
„Когато бях малка, с моята приятелка Доли, дъщерята на театроведа Василен Васев и актрисата в русенския театър Марина Прашанова, постоянно пишехме истории - в рими и без рими“, разказва Еслица. 
Самата тя расте в артистичното семейство на художника Петър Попов-Попето, който близо три десетилетия работеше в Русенската опера, и балерината Таня. Затова едва ли някой би се изненадал, че 
Еслица и Доли съчиняват истории, като ги украсяват с илюстрации
Това бяха най-вече случки с животни, обяснява художничката. 
Когато е на 5-6 години, в живота й се появява пианото. „Ходех на уроци при госпожа Костова, съученичка на баща ми, тя имаше в дома си хиляди котки. Самата аз не достигах до пианото, но затова пък котките се катереха навсякъде. За мен това си беше истинска драма - другите деца играят, а Еслица свири... Утешението ми бяха „Кралица Марго“ и другите книги на Дюма, с които след това си възстановявах равновесието“, продължава тя. 
За двама учители от нейното основно училище /старото „Любен Каравелов“/ тя си спомня с обич.
„Това бяха другарката Душкова по литература и другаря Кутев по математика. Преди няколко години на литературен фестивал в Русе неочаквано срещнах моята другарка Душкова, която някога в час ни четеше Валери Петров, който беше извън програмата. На този фестивал забелязах една дама да задава интересни въпроси на поетесата Аксиния Михайлова - това беше поетесата Свежа Дачева, пристигнала от Швеция, в която аз разпознах моята любима учителка. А математикът Кутев ни учеше на алгоритмите и на цялата поезия на математиката. Просто такъв огромен късмет съм имала“, казва Еслица Попова.
Когато след 7 клас трябва да продължи в друго училище, тя отказва да отиде в Музикалното /въпреки че продължава да свири на пиано да 10 клас/, като се аргументира желязно: 
„Спектаклите и концертите изчезват, а работите на художника остават“
На което родителите й не намерили какво да възразят. 
Така Еслица завършва Английската гимназия, а след това постъпва в Художествената академия.
„Бях в класа по живопис на Светлин Русев, от третата година нататък вече взе наистина да става много интересно. Хубавото на Светлин Русев е, че той ни показваше различните методики, като ни превеждаше през всякакви най-различни -изми, но ни оставяше да правим каквото знаем, даваше ни свободата да изразяваме себе си по начин, по който смятахме, че го правим най-добре. При всички случаи се стараеше да не съсипва дадеността у всеки, който я носеше. Ходехме на практика в град Левски, там ние рисувахме, а гимнастичките на Нешка Робева тренираха... Впрочем в Левски Светлин Русев, който беше вегетарианец, веднъж ни беше завел в една кланица - да се отвратим от това, което се прави с месото, и да станем вегетарианци като него. Наистина беше отвратително - гледките са адски отблъскващи. И наистина
всички от класа станахме вегетарианци... за известно време
Но възможността да влезем и в такова отвратително място, което би могло да даде куп сюжети, също беше много полезно“, разказва Еслица. 
Междувременно, докато тя е пети курс в Академията, се ражда синът й Иво.
„А след като завършихме, с бащата на Ивчо решихме да отидем на пътешествие в Европа“, продължава художничката.
Двамата тръгват на път с една кола /бричка - пояснява Еслица/, в която багажът се състои от картините на Еслица и скулптурите на мъжа й. Така първо отиват в Италия, после в Люксембург, минават през Франция и завъртат колелото на обиколката в Германия. 
„В Берлин той показа своите пластики в една галерия и всичките се продадоха и се замислихме сериозно дали да не останем там. Но тогава един наш приятел и състудент скулптор, Тео, се обади от Антилите. Да дойдем ли? - го попитахме ние. Да! - каза той. Аз попрочетох за това
къде се намира и какво представлява френско-холандският остров Сен Мартен
По телефона говорих с Таньок - с мама, която гледаше малкия Ивчо по това време, тя каза „Тръгвай!“. И така се озовахме в Сен Мартен“, описва Еслица заминаването си за буквално „другия край на света“. Но признава, животът в тропиците е наистина изключително колоритен и... свободен. 
„Още с пристигането ни с полет на „Луфтханза“ - аз носех папка с картини, той - кашонче със скулптури, аз облечена неглиже, той - с костюм - ни лъхна такава шарения“, разказва Еслица.
Тази шарения - и в природата, и в отношенията с хората, и във възможността просто да бъдеш себе си, като не робуваш на условностите - на нея й импонира много. Там тя прибавя към своя английски и френски, който й е необходим, още повече, че 
официално става френска гражданка
Това се случва след една забавна случка - когато местната полиция арестува артистичното семейство, което вози с кола един бамбук, предназначен да се превърне в скулптури, но пропуснали да обозначат извънгабаритния товар. Така при този арест станало ясно, че двамата българи нямат документи. 
„След това се сприятелихме с полицая, който ни арестува, дори станахме кръстници на сватбата му“, засмива се Еслица. 
Самата тя се чувства добре в онази смесица на култури на остров Сен Мартен. Местните хора са наследници на араваките, заварени по тези места от Христофор Колумб, но на този малък остров живеят различни етноси, раси и националност, обяснява тя. Освен всичко друго, русенката попада там и в царството на устно разказваните истории - и това някак неусетно я връща към нейните собствени невръстни години, когато двете с Доли са съчинявали техните истории в рими и картинки. 
А сюжетите от тропическите приказки постепенно стават част от многопластовия и многосмислов свят на художничката. Така в нейните картини влизат детайли, елементи, а понякога цели сюжети, изплували от изумрудените вълни на океана и от
света, в който няма сиво и няма полутонове, а само искряща цветност
Там светлината е друга, въздухът е друг, казва Еслица. 
За периода от 1992 до 2012 година тя прави много изложби на Сен Мартен, Сен Бартс, Санто Доминго, има и самостоятелна изложба в Ню Йорк. През това време показва свои неща и в експозиции в България, част от тях са и в Русе. 
„Картините за първите изложби тук ги изпращах по куриер - обикновено докато аз изпращах моите картини, в куриерското бюро се редях на опашка с китайци, които пращаха на своите близки колети с перки от акули, за тях това се смята за невероятен деликатес“, казва Еслица. 
В последните десетина години повече се задържа в България. 
В момента нейният остров е... село Нисово
Баща й Петър Попов купува къща там през 1975 година, десет години преди да си отиде от този свят.
„Това е една стара къща с дворче, живеем там заедно с мама от април до началото на зимата. Постепенно и без да го правя съзнателно, някак постепенно се сближих със земята. Случайно си бяхме купили едни семена, като ги посях, започнах да ги наблюдавам - как като прорастват, семката не остава зарита в пръстта, а изскача нагоре. И понеже бях изсипала всичките семенца от пликчето, в един момент се озовах пред цяла гора от домати! И се наложи да започна да се занимавам със земеделие. Така постепенно дойдоха тиквените листа, а аз започнах да мисля като къртицата, като червея. А надвечер, когато излизах да се разходя с колелото, отивах до гората и там виждах заека, лисицата, които сега са в изложбата в Екомузея. Има и стада елени, които понякога тръгват да пресичат пътя... Наистина е удивително
не просто да наблюдаваш природата, а да се усещаш като естествена част от нея
И полека да откриваш света - а той пък на свой ред полека-лека да се намества в твоите работи. Както например змеят от изложбата, той дойде, докато лазех по южната стена на държавата - в Резово, там граничната ограда се вие по вълнистата местност също като змей“, разказва Еслица Попова. 
Нейната изложба остава в Екомузея до 15 март. След това ще стане част от бъдещата й самостоятелна експозиция „Глобуси“, която предстои да бъде открита през април в столичната галерия „Аросита“. Към глобуса, който сега е тук, ще се прибавят още Глобусът на войната, Глобусът на боклуците и още няколко пъстри сфери. С които Еслица Попова продължава да разказва истории и да задава въпроси - а заедно с това и да намира нови съмишленици и приятели, с които да споделя шарените пътеки на изкуството живот. Защото какъв е смисълът на всичко, ако не ти помага да вникнеш и да преоткриеш прекрасното на живеенето на този неравен, креслив и възхитително шарен глобус на име Земя?