Един жив и стопроцентово пълнокръвен Граф Алмавива възхити неотдавна русенските почитатели на оперното изкуство. Влюбен, напорист, но заедно с това на моменти нерешителен, закачлив и ироничен, но също и искрящ като чаша с шампанско, в която мехурчетата не могат повече да чакат, а напират да излязат и да завъртят главата на мечтаната Розина и да я накарат да падне в прегръдките на графа. Който впрочем на два пъти се преоблича и влиза в още две роли - на пийналия военен, който възнамерява да се настани в дома на Доктор Бартоло, и на учителя по музика, който учи Розина да пее куплетите на любовта, пристигнал в дома на Бартоло, замествайки „болния“ Дон Базилио. 
И всичко това - усмихнатият и замечтан Алмавива, намръщеният войник, който брутално подритва клетия Бартоло, самоувереният учител по музика - са трите превъплъщения в спектакъла „Севилският бръснар“ на тенора Александър Баранов. През януари той и неговите също тъй възхитителни в ролите си колеги представиха пред русенци постановката на Орлин Анастасов - за да коригират в някаква степен безапелационната забрана, въведена от пандемията от Ковид-19, която през есента не позволи на мнозина почитатели на оперното изкуство да получат нова порция удоволствие от комичната опера на Джоакино Росини. 
На всички на сцената - и на солистите, и на балета, и на хора /на който в един момент режисьорската версия на Анастасов налага да връхлетят в дома на Бартоло маскирани, с качулки и с автомати в ръце!/ -  много им личеше, че им е хубаво да са отново на сцена, да правят това, което най-много обичат всъщност, това, което е техният живот. За това дали същите чувства са доминирали в оркестрината, публиката можеше да се досети само по вдъхновеното лице на диригента Франсоа-Робер Джиролами. Но за артистите на сцената това беше абсолютно сигурно. 
Наистина този период за нас беше много, много труден, признава Александър Баранов
Самият той и семейството му преминали и през боледуването от Ковид-19. 
„Първо се разболях аз, вдигнах много висока температура, при това нещата се случиха буквално часове преди премиерата, така че просто нямах ход за отстъпление. След това се разболя жена ми Никол, тя е балерина, след това моите родители, после родителите на Никол в Бургас... Преживяхме всичко това. И макар вече да е минало доста време оттогава, все още на моменти усещам, че с едно или друго пребореният вирус ми напомня за себе си. По-важното е, че като цяло съм във форма и мога да се върна към работата. От началото на тази година отново влизаме в ритъм и работим ударно. Всички много силно се надяваме, че сме липсвали на нашата публика точно толкова силно, както и тя на нас“, казва Александър Баранов. 
Удоволствието, с което той влиза от роля в роля и сменя герои, костюми и нагласи, говори за него като за човек, сбъднал мечтата си да играе на сцена. 
Оказва се, че това не е съвсем така. 
Защото сцената идва при Александър Баранов малко по-късно - 
той първо се среща... с кларинета!
„Бях малък, ученик в трети клас, когато човекът, когото много обичах, моят кръстник Никола Йотов ме заведе при Илия Илиев, който преподава в Музикалното училище, там и тогава за първи път видях кларинет. Попитаха ме дали искам да се науча да свиря на него - не се колебах, отговорих: „Да“, разказва Александър.  
Тук трябва да отбележим, че той се ражда в артистичното семейство на Елена и Сергей Баранов, които по-зрелите русенци помнят като хората, придали ново значение на познатия някога термин „заводска самодейност“, като създаваха истински впечатляващи постановки. Като директор на Младежкия дом в Русе именно Сергей Баранов е човекът, който съдейства на неколцина ентусиасти „да узаконят“ джаза като своеобразна религия на свободолюбивите русенци и да бъде поставено началото на легендарната и до днес национална джаз среща, водена години наред от Петър Петров-Парчето, а днес от неговия талантлив син Борис Петров. С други думи, би било странно, ако Александър Баранов не е попил от своите родители магията на изкуството. И посягането към кларинета е естествено продължение на онази линия на вълшебството на музиката и сцената, която всъщност е довела в Русе родения в Санкт Петербург, тогава все още Ленинград, Сергей Баранов. Там Сергей се запознава със своята състудентка, русенката Елена, и двамата избират да живеят заедно в Русе.  
„Честно казано, не може да се каже, че съм бил от най-прилежните ученици в Музикалното, даже напротив. И е излишно сега да разказвам, че съм мечтаел да отида в Консерваторията. Не исках да кандидатствам в Музикалната академия. Но не исках и да ходя веднага в казармата. Затова подадох документи във Великотърновския университет за специалността „Музикална педагогика“. И тук трябва да отбележа с големи букви друго - каква невероятно стабилна подготовка ни даде русенското Музикално училище. Щом като 
аз, който не се отличавах с неистово ученолюбие, се оказах приет на първо място в университета
Дори един такъв хулиган, да си го кажа направо, успя да се пребори с повече от сто човека, които кандидатстваха. Оказа се, че както не съм си давал кой знае колко труд, съм подготвен толкова добре, че да се справя блестящо на всички приемни изпити във Велико Търново“, продължава Баранов. 
Докато е студент, той печели конкурс и започва да работи като кларинетист в Музикалния театър „Константин Кисимов“ в старата столица. И именно през трите години, докато свири в оркестъра, у него се отключва интересът към вокалното майсторство. Първо се появява интересът към оперетата, това е естествено, тъй като такива са повечето постановки в търновския театър. Постепенно този интерес отвежда младия мъж, предпочитанията на когото по това време са изключително на страната на метъла и въобще на „твърдата“ музика, към солистичното пеене и към сценичните превъплъщения. Дотогава, разбира се, ще мине време. Междувременно той успява да направи това, което се наричаше „отбиване на гражданския дълг“ - задължителната някога казарма. Впрочем, може би малко необичайно за артист, Александър Баранов смята, че казармата в някакъв вид е нужна за всеки млад мъж. Разбира се, без извращенията, но тя учи на дисциплина и кара младите момчета да проумеят, че преди да има права, един човек има задължения, казва той. 
А след това животът го отвежда в София, където започва да се занимава с външна реклама, навлиза в материята, създава си контакти и име. Чувствах се добре, имах прилични доходи, работата ми харесваше, но очевидно това не ми е било достатъчно, признава русенецът. Защото идва един ден, в който известният диригент, който години наред работеше и в Русенската опера, Веселин Байчев го отвежда на прослушване при именития вокален педагог Михаил Томашов. Томашов установява, че младежът има данни, след което 
Александър Баранов постъпва в Нов български университет в класа на проф.Илка Попова
сред неговите преподаватели е и проф.Тони Шекерджиева, сега ректор на Академията за музикално и танцово изкуство в Пловдив. 
„И в един момент там се появи Найден Тодоров, който като член на една комисия ме беше чул как пея, и ме запита дали не искам да пея в операта в Русе. Не ми трябваше много време за размисъл. Казах „Да“ и мигновено зарязах всичко, с което се занимавах в София - работата с външната реклама, приличния статус, който вече имах... И така през януари 2012 година се върнах в Русе. Истината е, че не съм си и мислел преди това, нито че ще се върна в Русе, нито че ще работя в операта. Натоварването ми в София беше огромно - успоредно с работата във фирмата вървеше и следването, както и другите ангажименти. Затова вероятно съм си мислел, че като се върна тук и като се посветя само на едно нещо, тогава ще ми бъде по-комфортно и по-спокойно“, казва Александър. 
Дали сега се чувства по-комфортно? Той предпочита да говори за друго - за това, че изборът, който е направил, му дава страшно много. Благодарен е на съдбата, че му е дала шанс да срещне изумителни професионалисти, които не би могъл и да мечтае, че ще види на живо. 
Една такава среща е с гениалната балерина Мая Плисецкая, с която Александър се запознава в Мюнхен. Той е един от щастливците, които участват в мъжкия хор на Мюнхенската филхармония по време на ежегодните концерти с именити диригенти от цял свят. Баранов попада там по покана на Драгомир Йосифов. За концертите под палката на Валерий Гергиев руският маестро подготвя произведения на Родион Шчедрин, като кани и композитора. Това е друго ниво, друга галактика, казва Баранов и обяснява, че преди пристигането на Гергиев всички детайли са отработени почти до съвършенство и когато маестрото застава пред оркестъра и хора, той сглобява елементите и шлифова детайлите, за да заблести творбата в пълния си блясък. 
Точно на един от тези концерти 
Шчедрин пристига със своята изумителна съпруга Мая Плисецкая
„Тя е изключително мила и вдъхновяваща жена, същевременно излъчва невероятна енергия. Тя е магично привлекателна, няма да забравя как за първи път ми се случва, докато пея от сцената, да погледна към залата и очите ми да попаднат на нейния поглед - до такава степен беше силно нейното излъчване“, казва солистът, който признава, че по принцип, когато е на сцената, не съсредоточава погледа си върху хората от публиката. 
Смятам се за истински късметлия, че съм се срещал с много възхитителни личности, и българи, и от чужбина, признава Баранов. И си припомня участията заедно с един от големите български гласове - Камен Чанев, който миналата есен трагично загуби битката с Ковид-19 след спектакъл на Старозагорската опера. 
Първата роля на Александър Баранов на русенска сцена е Неморино в „Любовен еликсир“ - в тази роля той излезе отново само преди седмица в Голямата зала в Доходното здание. Следват множество спектакли и роли, всяка от които му носи нови емоции и опит. Русенци са го виждали в сложни класически оперни произведения като „Нос“ и „Катерина Измайлова“, в забавни роли като Кадията в „Луд гидия“, но също и в като Алфред в оперетата „Прилепът“ и в мюзикъла, който неизменно се радва на аплаузи - „Кабаре“. Пее в оперни постановки в Пловдив, в Стара Загора, харесва всичките си роли. И е убеден, че „Трябва да си обичаш ролята, случвало се е понякога да изпея някоя партия без удоволствие и това си личи“. 
И понеже се връщаме отново към повода за нашата среща - „Севилският бръснар“, той си спомня как преди време дебютирал в ролята на Граф Алмавива без репетиции. Рядко се случват такива неща, но те винаги са сериозно изпитание за артиста, казва Баранов. Тогава трябвало спешно да се направи представление в залата на Канев център. „При мен дойдоха Теодора Чукурска и Стоян Стоянджов, обясниха ми детайлно всичко - мизансцени, реплики, движения и след отрицателно време излязох без нито една нормална репетиция на сцената! Благодарение на колегите нещата се получиха. За щастие, такива епизоди не са практика“, обяснява артистът. 
При вече доста богатата му артистична биография дали е останала роля, която той да поставя в графата „Мечтани“? Александър Баранов се замисля. „Може би Дъщерята на полка“. И 
много ми се иска да направим „Ловци на бисери“
оперна творба, която в някакъв смисъл е символна за Русенската опера. Преди да връхлети Ковид-19, мислехме да пристъпим към репетициите на операта на Бизе, но пандемията осуети и този замисъл“, казва тенорът. 
Той се надява час по-скоро да отшуми това бедствие, което стресира света. И нещата отново да заемат истинските си места - с възможността хората да вършат това, което могат най-добре, да правят планове, да се радват. Той самият си има своето убежище, което го кара да обръща гръб на мрачните мисли и проблемите. Моето убежище е синът ми - Александър младши е на две години и два месеца. Той е Александър по настояване на майка му Никол, аз не съм чак толкова суетен“, усмихва се Александър старши. И не крие, че се чувства в някаква степен обезкуражен. Страхува се в какъв свят ще живее синът му, като вижда колко са се изместили ценностите. И все пак му се иска да вярва, че е останала мъдрост и здрав разум, които да се противопоставят на безпътния хаос, който все по-нахално си проправя път. Дано да е така!