Бил съм кум в живота, надявам се да се справя. Така шеговито актьорът Христо Пъдев дни преди премиерата обобщи централната си роля в най-новата постановка на русенския драматичен театър „Балканска сватба“. Тогава той разказа, че за първи път играе на русенска сцена и че причината за това трябва да се търси известно време назад - когато той и авторът и режисьор на „Балканска сватба“ - русенецът Ивайло Ненов, са били в един клас в Театралната академия, в класа на проф.Атанас Атанасов. 
За това как Христо Пъдев стига до актьорската професия и за още други неща, той отдели от ценното си време да разкаже за читателите на вестник „Утро“ буквално часове преди премиерата.

- На пресконференцията казахте, че за първи път играете на сцената на драматичния театър тук. А преди това идвали ли сте в Русе?
- Всъщност сега за втори път съм на русенска сцена. Да, в театъра играя за първи път. Но преди пет-шест години направихме „Моцарт и Салиери“ заедно с Русенската опера. Постановката беше на Бина Харалампиева за Моцартовите празници в Правец. Спектакълът беше с Калин Врачански и Асен Блатечки. Така че за мен срещата с града не е първа. Напротив, помня много добре онзи спектакъл, тъй като за мен той беше истинско изпитание - предстоеше ми да пея дует на немски заедно с моя колега Владо Зомбори, който пее много добре и това допълнително ме натоварваше... Та така... 
- Втората ви поява тук също е своеобразно изпитание - Ковид-19 отлага премиерата на „Балканска сватба“ на два пъти.
- Да, така е. Процесът на репетициите беше доста объркан. Започнахме през януари 2020-а, спряхме го през март, десет дни преди обявената премиера. Ноември започнахме отново. Тогава връхлетя тежката вълна на пандемията и отново спряхме. След това
Ивайло каза: „Правим го през пролетта“. Попитах го: „На коя година?“
В този смисъл - предвид накъсания процес на репетиции, смятам, че свършихме хубава работа. Надявам се така да го възприема и публиката. 
- Как се чувствате сред русенските си колеги? 
- Много добре, много е приятно да се работи. Представлението е ансамблово, няма солови акции и всеки актьор е зависим от останалите. И поначало театърът е отборно изкуство. Много е важно, когато си партнираш, да усещаш, че всички работите за едно цяло - и спектакълът да прозвучи като единна творба, а не като сбор от изяви на индивидуалности. 
- А как вие самият стигнахте до театъра? 
- Роден съм в София, но съм израснал в Павел баня, където винаги си ходя с удоволствие, стига да имам възможност. Завърших Математическата гимназия в Казанлък и тогава въобще не знаех какво да правя. Беше някак естествено да кандидатствам с математика, въпреки че бях наясно, че това не е моята стихия.
Мой учител беше известният Тео - Теодосий Теодосиев, страхотен учител, наистина, велик е
Но аз повече от четворка трудно можех да изкарам. Така че кандидатствах с математика в София и в Пловдив, в София не ме приеха, което изобщо не ме притесни, но в Пловдив бях приет информатика. Почти година честно се опитвах да се сближа с тази материя. Но все повече си давах сметка, че не се усещам добре. И тогава реших, че ще кандидатствам в НАТФИЗ. 
- Спонтанно ли идва това решение?
- Не, не бих казал. Истината е, че аз играя народни танци от 6-годишен. С ансамбъл „Детелини“ в Павел баня съм обиколил Европа. И така реших и се явих на изпитите в НАТФИЗ. За това знаеха само двете ми сестри, които са по-големи от мен /всяка от тях има по две деца, така че аз съм един много богат на пламенници вуйчо!/. Тогава ме скъса Пламен Марков. Ама и аз се явих ей така, без каквато и да било подготовка,
със стихотворенията, които се рецитираха пламенно и на градус. Говорех мьеко. Абе...
Бях тръгнал да покорявам комисията и нямаше как това да не стане - нали бях душата на компанията в Павел баня... 
- Но провалът не ви отказа?
- Е, не. Започнах да се готвя сериозно. С актьора от театъра в Пловдив Симеон Алексиев. 
- И какво се случи?
- Какво ли? Скъсаха ме... на танци! Мен! Който танцувам от ей такъв! Тогава вече си казах: „О, край! Театърът не ме заслужава!“. Но не издържах дълго. И докато работех на бензиностанции, слагах дограми и се занимавах с какво ли още не, успоредно продължавах да се готвя със Симо Алексиев. И на третата година всъщност попаднах на моето място - в класа на Атанас Атанасов. Където беше и Ивайло Ненов. 
- А след дипломирането къде продължихте?
- Всъщност, 
животът продължи своите закачки по мой адрес
Докато учех, единственият театър, в който си мечтаех да играя, беше Малък градски театър „Зад канала“. Но първото ми работно място беше в Пловдив. Истински театър-оазис за млади актьори, бях приет с обич от колегите и имах възможност да играя различни роли. Впрочем дебютът ми беше в „Албена“, аз играех Нягол, а Куцара беше Симеон Алексиев. 
И в спектакъла аз го убивам - убивам човека, който ме доведе в театъра...
А след две години и половина получих покана от мечтания Малък градски театър „Зад канала“. И от 2014 година съм там. 
- Но освен театъра, се снимате и в тв сериали. Един от тях предстои да видим скоро. 
- Да, по Нова телевизия тръгва сериалът „Отдел „Издирване“. Сюжетът е свързан с работата на криминалната полиция, сценарист е Александър Чобанов, а в една от главните роли е Ани Пападополу, която се оказа, че като дете мечтаела да стане полицай... Аз също играя ролята на полицай, в началото ролята е сравнително малка, но постепенно героят ми се развива. Снимките бяха много приятни, съставът е хубав, интересно е. Но, честно казано, никога не ми е било нито цел, нито амбиция непременно да се снимам. Естествено, искам да се снимам в хубави продукции. 
- Първият сериал, в който зрителите ви видяха, беше „Недадените“.
- Това беше първият ми телевизионен опит. Беше полезно и приятно. Бях току-що завършил, когато влязох в ролята на Мордо. Надявам се да ми се случи игрално кино.
Бих се радвал, ако през театъра някой ме забележи за кино
Но за мен театърът винаги е бил и си остава приоритет.
- В кои спектакли могат да ви видят зрителите сега?
- В момента играем „Празникът“ на Явор Гърдев, който е изключителен режисьор, абсолютно удоволствие е да се работи с него, „Пияните“ също на Явор Гърдев, „Сцени от един семеен живот“ по текст на Бергман, режисьор е Крис Шарков, „Зорба“, режисьор е Бина Харалампиева, а Герасим Георгиев-Геро играе ролята на Зорба, аз съм Захария. „Зорба гъркът“ е любимата ми книга. А като правило ролите ми са все провокативни. Особено като се случи така, както сега в „Балканска сватба“ с режисьор като Ивайло Ненов. В този случай гледам да се абстрахирам от това, че той ми е приятел, макар че това е чувство, което помага. А русенският спектакъл е зареждащ. И добавя нов опит, който ми е полезен. 
- Как успявате да се справите с всичко? Играете на сцената на Малък градски театър, пътувате до Русе, сега ще идвате и за представленията на „Балканска сватба“. Освен това преподавате в Театралната академия...
- Да, понякога е по-натоварващо. Засега се справям. Гледам да не мрънкам за неща, които не съм в състояние да променя. И ми е интересно и забавно да разчитам знаците, които се появяват и правят връзки между неща, които на пръв поглед не би трябвало да са свързани. Докато следвах магистратура „Литература и кино“ в Софийския университет, преподавателят ми даде задача да пиша за Бергман. За две седмици изгледах 15 негови филма. И ето че година по-късно ми се случва Бергман в театъра. А аз вече съм навлязъл в неговия свят... 
- А как се чувствате като преподавател?
- От миналата година съм асистент на Пенко Господинов. И докато преподавам на студентите, аз самият също се уча.
Имам вътрешна потребност да се проверя - мога ли го и това?
- Казахте, че обичате да се връщате в Павел баня. Кога ви остава време и за това? 
- Нещата се случват понякога и непредвидно. Когато на 13 март репетирахме тук и директорът на театъра дойде и каза: „Обявиха извънредно положение“, отидох в хотела, събрах си нещата, качих се на колата и се обадих на моята приятелка, която по същото време репетираше в Габрово. Докато пътувах към нея, се оказа, че вече и при тях са обявили, че затварят театъра. Не умувахме дълго и потеглихме към Павел баня, за да прекараме тези няколко седмици /както тогава си мислехме/ в моята къща с двор. Оказа се, че периодът ще бъде малко по-дълъг. Но за нас той не беше толкова изнервящ -
боядисах оградата, изрязах асмите, засадихме домати...
До май не мръднахме оттам. Нямахме телевизор, но имахме книжки, двор и спокойствие. Само че сцената ужасно ни липсваше... Сега пък понякога се шегуваме, че малко ни липсва дворът, градината, тишината, нормалното живеене. А инак - връщам се в Павел баня винаги, когато мога. Това задължително става за рождения ми ден - на 23 декември. Баща ми мърмореше къде на шега, къде на истина: „Не можа ли да изчакаш още два дни, ами избърза да се родиш на 23-и!“. Защото сега празнуваме рождения ми ден, после на 24 декември коледуваме, а на 25-и е Коледа, а аз имам имен ден. Така че тържествата стават грандиозни. За коледуването се събираме една група от над двайсет човека, тръгваме вечерта, обикаляме всички къщи и не спираме да пеем цяла нощ - до сутринта. Аз свиря на акордеон. Между другото,
направихме виден коледар и един русенец - актьора Юлиан Петров,
който игра в първата постановка на Ивайло Ненов. Той дойде в Павел баня веднъж, втори път, после родителите му взеха да му се сърдят, че вместо той да си идва при тях за Коледа, ще трябва те самите да идват за празниците при нас. 
- Как се чувствате в Русе?
За първи път прекарвам толкова време в Русе. Обичам да се разхождам - само така можеш да опознаеш един град, казват, че трябва да се изгубиш в него, за да го откриеш. Всеки ден слизам до Дунава, бродя по улиците. Разбрах защо го наричат Малката Виена. И се радвам, че макар и за известно време, ставам част от него.