Каква дързост! Какво ли си мислех, когато скочих с главата нагоре в небето на Левски? С идеята за конкурс за рисунка „Моят Левски“ - за учащи, онлайн, под шапката на Военен клуб-Русе и егидата на областния управител. Така де - чудесна идея. То какво ли правиш в това ковидозно време на несъбиране освен нещо онлайн? 
Обявихме конкурса, намерихме приятели художници за жури и като заваляха писма от селца и паланки, от страната и чужбина - та няколко недели. Снощи посред нощ, когато последният срок беше преминал в българско, се изсипаха още рисунки от Чикаго. С мило писъмце - извинете, не съобразихме часовата разлика! 
Само описването на участниците ти вдига температурата. А съдържанието ти бърка в сърцето. Не знам за вас, но моето сърце е мокро. Очи не ми останаха. 
„Изпращаме ви рисунка на еди кой си и еди кой си, а творбите сме сложили в нашия кът за Левски в читалището. Читалищата - в украински, молдовски, гагаузки селца, чиито имена дори не съм чувала, в градове, които не съм виждала, но с кът, посветен на Него.
Днес обаче обявих 191 творби. Край. Свърши! Те, наградите, не са много. Но когото и да наградят, си обещавам, че ще напиша диплом за всяко дете. Колкото и да ми струва - все пак са само 191. Няма да бродя по комитски пътеки я. Ще пиша. С малко усилие ще се справя. 
Да, ама не. Защото заприиждаха още. Ама срокът свърши, бе хора!
„Моля Ви, включете и детето ми в конкурса. Знам, че срокът беше вчера...“.
Беше. Само че Левски срок има ли? Няма. На този Гигант срокът му е започнал с бесилото. Ей, така на - по български. Хората си тачат живите, а ние тия, дето ризата им се белее на бесилото, пък те като махало се люлеят там и залюляват цялата епоха. Така я залюляват епохата българска, че не с бялата им риза, а с ширналия се под гарваните бял сняг започва на чисто писмото към Свободата. 
Боже, колко са го сътворявали този чист лист с надеждите и мечтите си! И колко ветрове са го брулили свирепи по вълчи, и колко светлинки в нощите са го доизбелвали, и с какви кървави букви са го изписвали - с такива, че и днес още дишат в кръвта на децата ни, n-то поколение проплакали извън Родината...
Ще ни има, хора, ще ни има! Не вярвайте на хулителите. Изключете мислителите, прекрачете викачите от хранилките, писачите на платени новини, творителите на политкоректни учебници... Ще ни има въпреки конюнктурата, която си въобразява, че сме дебилни работливи потребители, че сме забравили кои сме, че заради хляба с масълцето ще се спотаим в пашкулите си.
Ще ни има, хора! Ще ни има заради децата ни, заради учителите им, заради нас самите, които макар и крачещи по потрошените родни тротоари, някак съвсем без да го съзнаваме, си оставаме с единия крак в небето на Левски, привлечени от магнетичната му аура, закачени за нея с невидима пъпна връв, независимо в коя географска точка на света се намираме.