Тези дни предстои излизането от печат на редакционно приключеното в края на миналата година второ преработено и допълнено издание на проучването на Стоян Стоянов-Комитски „Васил Левски и Русе. Исторически бележки, статии и документи“. Авторът максимално се е постарал да издири и представи всички споменавания (преки и косвени, документално доказани и хипотетични) за връзките на Левски с Русе. Тезите му са богато онагледени с документи, снимки и други илюстрации. Включена е и хронологията на идеята за изграждането на паметника на Левски в Русе, както и уникална книга в книгата със заглавие „10 апокрифа - непознати лица и събития от ВСЕЛЕНАТА ЛЕВСКИ“ на журналиста и писател Боян Драганов.

Стоян СТОЯНОВ
Общоизвестен факт е, че след разтурянето на Първата българска легия през есента 1862 г., Васил Левски не се завръща веднага в Българско. Всеки от бившите легионери се захваща с някакво препитание. По това време бъдещият Апостол вече е получил прозвището си Лъвский и според редица изследователи „има първите по-сериозни контакти с българската революционна интелигенция“ и „добива началния си боен опит, сражавайки се храбро с турските части...“, но това не му пречи да се занимава с абаджийство. Също тогава за кратко време се числи и към крилото на дядо Ильо Войвода. През зимата на 1863 г. посещава Букурещ, а в края на пролетта/в началото на лятото се завръща в България. Тук веднага възникват следните въпроси: 
1. Откъде през 1863 г. Левски минава Дунава - при завръщането си от Румъния?  
2. Възможно ли е именно тогава да е минал за първи път през Русе? 
Пръв Захарий Стоянов още през 1883 г. в книгата си „Васил Левски (Диаконът). Черти из животът му“ поставя въпроса за „за къде заминал“ Левски от Белград след разпускането на първата легия, констатирайки, че 
„за нас това остава дълбока тайна...“
Но веднага след това посочва, че „по всяка вероятност, той е отишел в Ромъния - Букурещ да търси хора и помощ, с които да приведе в изпълнение своите високи планове“. 
Трябва ли и склонни ли сме да вярваме на Летописеца? Правдиви ли са твърденията му? В някои от тях той открито си противоречи, пояснявайки под черта: „Левски, след разтурянето на първата легия, се прехвърля в България. Дали през това време е ходил в Букурещ, ние още не знаем, но малка е вероятността да е бил в Ромъния“.
В разсъжденията си по темата Захарий Стоянов все пак допуска за реалното посещение на Апостола в румънската столица Букурещ, като прави детайлна характеристика на представителите на българската общност в големия град на север от Дунава: „Как е бил посрещнат тук, дали е намерилъ поне скромни средства за прехрана, аз съм в положение да докажа, ако не фактично, то поне виводно. Трябва да знаете, че 
Букурещ по онова време още не е бил огнище на българската революционна младеж
на ония интелигентни емигранти, които бягаха от турския сатър, а много по-после. В това време в ромънската столица живеели само безчувствени богаташи: Грудовци, Колоневци, Евлогиевци и пр., които още се трудели как по-добре да изговарят гръцката буква, „О“ /тета, б.а./ и какво окончание да притурят на своята фамилия, за да не личи, че е дебело-българска! Ако не цели ромъни или гърци, букурещките тогавашни българи били православни християни. За тях все едно било болница, колцо ли се поправя, фенерската патриаршия ли проси помощи за изплащането на своите дългове, иерусалимски хитри калугери ли искат помощи за поправяне на светите места... Никакво българско общество не съществувало по това време в Букурещ, не съществувал и оня калъп, който се наричал Добродетелна Дружина и в който се претопявали грешните пари на мнозина благочестиви покойници, подарени уж за богоугодна цел“.
Може ли да се вярва на първоизточника Захария?!
През 2017 г. проф.Пламен Павлов в „Левски - другото име на свободата“, труд, достоен за адмирации и поставен редом до този на Иван Унджиев, отбелязва: „От Захарий Стоянов тръгва твърдението, че през пролетта или лятото на 1863 г. Левски напуска Белград и за около три месеца е в Букурещ. Повечето изследователи приемат това допускане, дори разсъждават какво евентуално е вършил той на румънска земя. По-скоро е прав Н.Кондарев, че става дума за недоразумение под влияние на онова, което прави Левски след края на Втората легия. Така или иначе, през лятото на 1863 г. дякон Игнатий се завръща в България“; „Левски не отива директно в Карлово, а в Казанлък - независимо, че Карлово като местоположение е преди този град по пътя от София на изток. Това обстоятелство, по аналогия с пътуването му до Белград през София и Ниш, също е
повлияло за представата, че той идва не от Сърбия, а от Румъния
съответно от Букурещ през Русе или Свищов-Търново-Габрово-Шипченския проход. Левски е използвал именно този маршрут, но това не означава, че е бил в Румъния“; „Ако отново хвърлим поглед върху спомените на Христо Големия, разбираме, че той се връща в България с „вапор“ (параход) от Белград до Свищов. Пак от Големия разбираме, че той си е извадил тескере в Белград от турското консулство без всякакъв проблем, независимо, че е бил участник в Легията. Явно по същото време турският шпионаж не е имал особено богата информация за Легията. Както ще видим, властите не са притежавали сигурни доказателства и за участието на Левски в белградските събития през 1862 г.... Спирането в Казанлък вероятно е свързано с познанството на Левски с местни хора...“.
Всъщност нека видим какво пише Книговезеца /Христо Иванов-Големия - б.а./ за своето си пътуване до Българско? След разтурянето на легията, той се среща в Белград с Хр.Г.Данов, който пътува за Виена. Разбират се да започне работа при него в Пловдив. Богатият предприемач му дава „една лира за разноски“ и се разделят. Книговезеца тръгва за Пловдив, не по суша, а с параход по Дунава... като пътува полулегално, поради скъпите такси за вадене на „пашапорт“ и билет за „вапора“. 
Купува си евтин билет - само до Смедерево, а до Свищов стига, скрит „под мушамите със стоката“
След като слиза на българска земя, през Ловеч се отправя за Троянския проход, където го застига виелица и едва не умира от студ и оттам се прехвърля в Пловдив. Отново подчертаваме - видно е, че Книговезеца пътува до Свищов поради това, че иска да не харчи много пари и гледа да стигне възможно по-близо до дестинацията, за която се е запътил - Пловдив. Още повече, че пътува нелегално.
Никола Кондарев уточнява в книгата си „Васил Левски. Биография“ през 1946 г., като отбелязва, че: „През пролетта на 1863 год. Хр. Иванов решава да се завърне в България и като отива да си вземе сбогом с дякон Игнатий, той му казва: „Наскоро ще си дойда и аз“.
Аналогично е да предположим, че е възможно по същия маршрут от Белград - по Дунава по-късно да се е прибрал и Левски, пренебрегвайки подобно на Книговезеца - сухопътната алтернатива - през Ниш и София... Видно и това, че Левски не желае да се прибира в Българско,
защото знае какво го чака, щом се прибере
след „скорострелното“ му отправяне за Сърбия през 1862 г. (именно по сухопътния маршрут през София и Ниш). Неслучайно той спира първо в Казанлък - дестинация, находяща се на изток от Карлово (според други изследователи - в Габрово, Калофер, Сливен) и пише писмо на вуйчо си и майка си, за да разбере как ще го приемат след бягството му през пролетта на 1862 година. Затова Левски протака прибирането си, търсейки препитание първо в Белград като абаджия. Възможно е да е търсил подобно препитание и в Букурещ през зимата на 1863 г.
За прибирането на Левски в Българско и Иван Унджиев казва, че пътьом за Карлово се е отбил в Казанлък и оттам писал писма на майка си и на вуйчо си: „След разпускането на легията Левски заминава за Румъния и там прекарва зимата на 1863 г. През пролетта преминава река Дунав и стъпва на родна земя. От Казанлък изпраща писма до майка си и вуйчо си... През пролетта на 1863 г. Левски пристига в Карлово и мощният му тенор оглася храма „Света Богородица“. Духовният сан и службата в храма го пазят и отначало властта не е особено подозрителна. Никой не го пита за едногодишното му отсъствие, но пред своите най-близки приятели Левски разкрива къде е бил и с какво се е занимавал и им говори за идеите за национално освобождение“.
Не е за пренебрегване и написаното по въпроса - отново от Захарий Стоянов: „И така, 
наш Васил Левски се завърнал пак в България, в своето родно място, от гдето беше излязъл с такава опасност
едвам преди една година време. Според неговия безимен биограф, той останал в Габрово цели осем месеца, гдето работил за въстанието (1862), а после се занимавал с абаджилък. Тоя факт аз не можах да проверя по никакъв начин. Освен това, доколкото ми е известно, българското въстание в 1862 година беше едновременно с бомбардирането на Белград, така щото Левски не е можел, в едно и също време, да бъде на две места. Може би, така просто да се е спрял само в Габрово, като е искал да се опита да работи, с голяма предпазливост... След завръщането на Левски в България, ние стъпваме на дирите му едвам в Калофер. Това било в есента в 1863 година. В тоя последния град те пристигнали заедно с някой си Христо Иванов, калоферец. В Калофер той се е крил и тайно изпратил по един човек известие до родителите си в Карлово, че се е завърнал и скоро ще си дойде. В Калофер той преседял само три дни, от там нощно време се прибрал в Карлово при майка си“.
Най-правдоподобна преценка на обстоятелствата около Левски след есента на 1862 година прави Никола Кондарев: „Не може да има съмнение, че 
след разтурването на четите дякон Игнатий прекарва много тежки и скитнически дни
Защото ако днес има международни организации, които мислят и се грижат за революционерите-емигранти, във времето на Левски не е имало, той е трябвало да се грижи сам за себе си. Освен това изчезват надеждите за освобождение, вследствие на което дякон Игнатий започва да мисли как и по какъв път да се завърне в бащин край. Хр.Иванов с примера си, като решава и си идва в България, окончателно затвърдява това му желание, за да го изпълни най-вероятно есента на 1863 год. Най-вероятно, защото... ...Хр. Иванов пише в спомените си, че щом дякон Игнатий се завръща в България, той лежи три месеца в затвора, а след това, по Възкресение, се разстригва и едва тогава постъпва учител в с. Войнягово, Карловска околия“. Две години след това Апостолът ще поеме наново по пътя на реалното бунтовно дело - и отново през Русчук - за към Добруджа...
В заключение можем да кажем, че без наличието на солидни документални свидетелства за преминаването на Левски през столицата на Вилаетския център Русчук през пролетта/лятото на 1863 г. всички догадки и предполагания ще си останат единствено и само в лоното на хипотезите. Задача на изследователите е, на база препрочитане и преосмисляне на наличните документи, да разширят спектъра на научното си полезрение и да го наложат върху здравата фактология за известните и неоспорими факти от живата на Апостола. Само така бихме могли да се доближим максимално да логичната истина. 

Кратка хронология на живота и делото
на Апостола за 1862-1863 година

1862 г. март, 3, - вечерта напуска Карлово с коня на вуйчо си архимандрит Василий, отправяйки се за Пловдив, за да се снабди с тескере.
1862 г. март, след 3 - поема пътя от Пловдив през София и Ниш за Белград, за да се включи в Първата българска легия, организирана там от Г. Раковски.
1862 г. март, първата половина - преминава през София [?] на път за Белград.
1862 г. март, втората половина - преминава през Ниш, където се среща с отец Генадий и продължава пътя за Сърбия.
1862 г. април, между 1-5 - пристига в Белград, където се включва в легията; отсяда с други легисти в хана на Марко Томич.
1862 г. април, началото - установява връзка с много легисти - Хр. Иванов-Големия, Ив. Кършовски и други - бъдещи негови съратници.
1862 г. май, 6 - юни, повече от месец пребивава заедно с други легисти в упоменатия по-горе хан; името му е вписано в сметката, издадена от съдържателя.
1862 г. май, 8 - заедно с още трима легисти получава от Г. Раковски сумата от 12 минца (австрийски жълтици) без 25 гроша, за да изплатят разноските за храна и квартира на Марковия хан.
1862 г. май, 8 - подписва заедно с още трима легисти - Д. Николайев, Я. Георгиев и В. Друмев, по-късно митрополит Климент, разписката, написана в Белград от В. Друмев, за получени от Г. Раковски „дванайсет минца - без двайсет и пет гроша“, за да заплатят престоя си в Марковия хан.
Подпис: Дякон Игнатие
1862 г. юни, 3-5 - участва с легията, ръководена от Г. Раковски, в сраженията срещу турския гарнизон в Белград при Варош капия, Српска круна и Байраклъ джамия, където са издигнати барикади; за проявена храброст при боевете получава - според някои спомени - прозвището Лъвский.
1862 г. юни, втората половина - заминава за Крагуевац заедно с част от легистите под командата на войводата Ильо Марков (дядо Ильо), който се отделя от Г. Раковски.
1862 г. лятото, края - есента, началото - след разтурянето на легията (7/19 септември с.г.) работи за кратко време при един сърбин, комуто помага „да храни учениците му“.
1862 г. есента, края - зимата, началото - пребивава в Белград, където шест месеца чиракува и учи абаджийство, а в свободното си време посещава казармата за усвояване на военни знания. Среща се с другари - Хр. Иванов-Големия и други - и кроят планове за бъдещата си дейност.
1862 г. зимата, края - напуска Белград и заминава за Букурещ.
1862 г. края - 1863 г. пролетта - пребивава във Влашко-Букурещ.
1862/1863 г. - 1867/1868 г. - фотографира се в Букурещ в униформата на легист от Първата българска легия в Белград.
1863 г. пролетта - напуска Румъния, преминава Дунав (през Русе или Свищов) и се отправя за Карлово, отбивайки се в Казанлък, откъдето праща известие до майка си Г. Кунчева и до вуйчо си х.Василий за своето пристигане и моли да му изпратят монашеското облекло.
1863 г. пролетта - пристига в Карлово и отново се установява като певец в местната църква. Събира около себе си връстници и приятели, които осведомява за преживяното в легията.
1863 г. лятото, началото - арестуван е, според някои източници - за участие в легията; а според други - по обвинение от вуйчо му х. Василий за кражба на коня му; отведен е в затвора на Пловдив, където прекарва три месеца; освободен е по недоказаност на обвиненията и със застъпничеството на влиятелни местни българи.
1863 г. есента - освободен от затвора, остава за кратко време в Пловдив, откъдето се завръща в Карлово и поема пак службата си в църквата.
1863 г. зимата - заминава отново за Пловдив, където се предполага, че посещава само няколко месеца училището на Й. Груев. Среща се вероятно с Хр.Иванов-Големия и с други съмишленици, с които се споразумява да си помагат в бъдещата революционна пропаганда.