На 3 февруари 1861 г. Раковски пише следния завет завещание: „... Аз всякога съм бил българин и ще бъда не само до гроб такъв, но ще оставя завещание, щото, после смъртта ми, и прахът ми да не се меси с друга народност“.
През 1867 г. белодробната туберкулоза, която го мъчи от дълго време, го поваля. Отначало живее в мушията на братовчед си Никола Балкански, а сетне се мести в лятната къща на братя Мустакови в лозята Филарет край Букурещ. През септември от лявата страна на гърдите му се появява голям гноен абсцес. На 9 октомври, в два часа след полунощ, Раковски умира.
Край смъртния му одър от роднините му са само сестра му Неша и сестриният му син Юрдан, брат на Киро Стоянов и Никола Балкански. Раковски е погребан в гробището „Щербан вода“ в гроб, отстъпен от Никола Балкански.
През май 1884 г. поручик Коста Паница завършва Юридическия отдел на Николаевската военна академия в Петроград. На 28 юни 1884 г. е 
назначен за военен прокурор в Русе
а на 24 март 1885 г. е произведен в чин капитан. Паница активно се включва в дейността на Поборническото опълченско дружество и е избран за негов председател. Точно тогава се активизира македонското движение в Княжеството и Източна Румелия. За раздвижването главна заслуга има белгийският учен Емил дьо Лавеле, който публикува в английския печат статии за турските произволи и насилия над българите в Македония.
На 26 декември 1884 г. в Русе се създава Българо-македонско благотворително дружество с цел да подпомага бедни и болни македонски преселници. Паница става член на дружеството, но умерената му дейност не му допада. Позицията му споделят още Никола Живков, Драган Стоянов, Михаил Палашев и Коста Шавкунов. Те настояват „да се пущиме и освободим Македония“. На 16 март 1885 г. основават Българо-македонски революционен комитет „Искра“ с председател капитан Паница. Върховната задача на комитета е 
да освободи Македония, като си служи с „пропаганда, убийство, революция, огън и оръжие“
Комитетът се обявява за централен и започва да основава клонове в различни градове на Северна България и Румъния. Най-важна задача е събиране на пари и оръжие. 
Към делото Паница и Живков привличат прочутия войвода Филип Тотю, който от края на 1884 г. живее в Русе. Току-що е награден от Батенберг с Кръст за храброст и 200 лева пенсия на месец. Паница и Живков възлагат на войводата да сформира чета от 200-300 души и с нея да освобождава Македония. Създават и таен комитет и съзаклятниците се заклеват пред свещеник. Един от членовете - македонецът Яни, е натоварен да събира пари от русенските македонски хлебари. Филип Тотю е задължен „откъдето знае, да набави пари, оръжие и патрони“. Тотю мисли „един ден и една нощ“ и стига до извода, че няма друго средство „освен да бия пак в тъмнини и да положа себе си в трудна работа“. След три дни набавя 20 000 лева и ги носи на Никола Живков. После цяла седмица не се спира, по цели дни и нощи работи и с Божията помощ 
набавя три коли, натоварени с пушки, и три коли с патрони
През февруари 1885 г. Тотю по поръчение на Паница се прехвърля в Румъния и там с помощта на румънския касоразбивач Нико Жеоржеско убиват и ограбват в Крайова богатия българин Христо Калъпов. Плячката е наполеони, брилянти и облигации (купони на банка „Кредит Фонсир Урбан“). Румънската полиция е на крак, граничните пунктове следят внимателно преминаващите пътници. Тотю скрива богатството и се прибира в България, а Паница се тюхка как да го прехвърли в Русе. Един патриотичен повик на русенските поборници му помага да разреши проблема. През 1884-1885 г. русенци излизат с призив към Министерството на външните работи за съдействие да пренесат тленните останки на Раковски на българска земя и да останат в Русе. 
На Паница му хрумва гениалната идея с костите на бележития българин да пренесе и брилянтите в България. Включва се с плам в начинанието и е избран за председател на комисията по пренасяне костите на Раковски. То е насрочено за 2 юни 1885 г. Предната нощ
хората на Паница, които вардят специалния ковчег,  поставят в него откраднатите пари, купони и брилянти
На 2 юни 1885 г., след архиерейска литургия, специален влак тръгва от букурещката гара „Филарет“ за Гюргево. После ковчегът е отнесен на българския кораб „Взрив“ (от 1887 г. - „Асен“) и положен на палубата, декорирана с великолепен балдахин. Дунавски моряци застават на почетна стража. На кораба се качват официалните лица и Паница. За останалите е предвиден „Голубчик“ (от 1887 г. - „Крум“).
В 16 часа корабите спират на русенското пристанище, което се оглася от траурна музика и топовни гърмежи. Огромното множество хора, придошли от всички краища на страната, прилича на развълнувано море. След това процесията потегля начело с митрополит Григорий по главната улица, украсена с черни знамена, за църквата „Св.Троица“. През нощта отново край ковчега на стража застават хората на Паница и отмъкват плячката.
На другия ден, след опелото в църквата и реч на митрополит Григорий, костите са натоварени на парахода за Лом и оттам са отнесени в София. Стотици отиват да ги посрещнат чак до село Връбница. Учители, чиновници, еснафи, почти цялата тогавашна интелигенция. Учрежденията са затворени. Пред входа на столицата
начело на множеството застава княз Батенберг
вървейки пешком с отложена шапка. До него, благочестиво настроени, крачат Паница, Ризов и другите им другари.
През това време Паница търси начин да пласира купоните - наполеоните и брилянтите лесно се харчат.
Няколко облигации дава на Димитър Ризов, редактор на в. „Македонски глас“, да ги употреби в полза на освободителното дело. Ризов ги продава на софийския банкер Михаил Калъпов за 300 лева. 
В България друг купувач на румънските купони не се намира. Паница ги дава на доверените си офицери, които служат в Русе - капитан Порфирий Колобков и поручик Константин Сапунов, слага в джобовете им по шепа наполеони и ги изпраща във Виена. Офицерите пристигат в австрийската столица и започват да живеят нашироко. Обядват в скъпи ресторанти, всяка вечер пият в шикозния локал „Лира“. През деня убиват скуката в кафене „Мендел“, сборище на българите, което се намира близо до търговската кантора на братя Паница, братовчеди на Коста Паница. Тяхната кантора изпълнява роля на легация, тъй като България още няма официално представителство във Виена. 
Колобков обяснява, че пътувал за Русия в отпуск, но се бавел, защото трябвало да разменя някакви румънски купони, и срещал трудности, защото не ги познавали тукашните банкерски къщи. Сапунов пък скоро щял да напуска службата и търсел да купува машини, тъй като щял да отваря фабрика.
Най-после офицерите попадат на сговорчив банкер
който държи кантора в покрайнините на Виена. Той вече е известен от полицията за крадените купони и привидно се съгласява да ги изкупи, но в уреченото време отказва под предлог, че няма нужните пари под ръка, затова кани господата да наминат на следващия ден. 
Щастливите офицери черпят българите в кафене „Мендел“, но бързо опознават другата страна на монетата. На другия ден призори са арестувани и отведени направо в затвора. Паница изпраща телеграма на роднините си: „Моля, бъдете поръчители в полицията за капитана Колобкова и поручика Сапунова за освобождението. Аз съм свидетел и отговарям, че те са невинни. Ако трябва пари, дайте им... Направете братска услуга“.
Единият от братята - Сава, се смее: „халваджия за бозаджия“, той добре познава Коста.
Братята правят постъпки пред полицията и даже оставят там телеграмата на своя братовчед. Във Виена пристига да си прегледа гърдите и Стефан Стамболов, председател на Народното събрание. С преводач той отива при прокурора. Приемат го вежливо, но след хиляди извинения му отказват свиждане с арестуваните.
Стамболов махва с ръка
и се потапя в големия красив град, който предлага толкова много галантни развлечения. Портфейлът му прелива от злато - наскоро е продал изгодно много кубици първокачествени орехови трупи. Във Виена идва и княз Батенберг. Връща се от Лондон, където през юли е била сватбата на брат му Хайнрих с дъщерята на английската кралица. На 26 август 1885 г. той се среща с Густав Калноки, австро-унгарския външен министър, който го поощрява да осъществи Съединението. Стамболов се обръща за помощ към княза. Батенберг изпраща личния си секретар Славчо Тъпчилещов да издейства свиждане с българските офицери.
Арестантите са бледи и брадясали. Колобков казва на Тъпчилещов, че купоните ги получили от Паница и ако не бъдат освободени, ще признае истината пред австрийската полиция. Това несъмнено вещае дипломатически усложнения. Батенберг търси съдействие от руския консул във Виена - Карцов, който бързо намира път до арестантите. 
Скалъпена е и приемлива версия за австрийската полиция
- офицерите не знаели, че купоните са крадени. Колобков ги взел като гаранция, тъй като Паница имал да му връща 8000 лева. Офицерите се кълнат още, че и Паница е невинен, той също не знаел произхода на купоните. Дадени му били от анонимен благодетел за подпомагане на македонските емигранти в България. Софийската полиция също тръгва по следите на румънските купони и бързо открива кой ги е продал на Калъпов. Димитър Ризов и Коста Паница търсят спасение в Източна Румелия.
Министър-председателят Петко Каравелов нарежда да започне съдебно преследване срещу тях. За да тушира конфузната ситуация и да не се петни пагонът на българското офицерство, военният министър на Княжеството Михаил Кантакузин подписва тримесечен задграничен отпуск на Паница. В Пловдив Паница веднага се включва в подготовката на Съединението. 
След великото събитие никой вече не се сеща за аферата с купоните. Но Паница не забравя Каравелов
През февруари 1887 г., когато избухват русофилските бунтове в Силистра и Русе, Петко Каравелов е арестуван и затворен в Черната джамия. Вечерта на 19 февруари 1887 г. Паница влиза в затвора, придружен от помощника на военния комендант на София подполковник Фичев. Без заповед, на своя глава, те нанасят побой на всички политически арестанти. Жестоко е малтретиран и Петко Каравелов.
Какво е спечелил от аферата с купоните Филип Тотю, не се знае. Няма съмнение, че част от златото и брилянтите са потънали в джобовете на Тотю и Жеоржеско, но последвалите събития показват, че голяма част от плячката войводата е предал за македонската кауза. Но Филип Тотю не се изказва ласкаво за Паница, думите му горчат, когато си спомня за участието си в македонското приключение: „... В това заседание беше и Яне Македонеца. Председателят му предложи, че колкото пари  е събрал от македонците (русчуклиите), сега да ги внесе. Той каза, че досега е събрал до 500 жълтици и още 100 са разписани, но като ги събере всичките, ще ги внесе... След три деня се научих, че Яне и Паница се скарали помежду си, защото не бил внесъл парите. Другите помощи ги взема Паница и замина в София и щом пристига в София, изменил своите планове и забрави за евангелското заклинание. Веч той не попита за нищо, но
старата пословица казва, после заклинанието человеческо има и проклятие
След малко той се забутал в други пакости, гдето го и застреляха с куршум, тъй също и другаря ни Яне, събраните общи пари от своите съотечественици нето ги в комитета внесе, нето ги назад възвърна, но и него го последва същата участ, когато го застреля един негов роднина. Всяка такава работа, аз съм забелязал, че в таквизи тайни заклинания не е възможно да се отърве по никакъв начин, ако да престъпи своето заклинание, тогава аз забелязах и видях вече, че тези 2 хора играле роля за своя интерес. Какво съм говорил пред толкова народ, а пък не направих нищо с такива другари престъпници...“.
Заключителните думи на Тотю са многозначителни и красноречиво намекват, че едно са си говорили и обещавали с Паница, друго е станало, въпреки че е поел огромен риск с убийството и обира на Христо Калъпов. Неслучайно съвременниците на Паница го определят като „авантюрист по темперамент и хайдук по въображение“.
Първоначално костите са занесени за съхранение в тавана на столичното общинско управление, а после - поставени до олтара на църквата „Св.Неделя“. След разкриване на аферата с купоните са обречени на забрава. През 1888 г. ген. Андрей Блъсков ги вижда заровени в един ъгъл на църквата, а през 1909 г. Григор Начович, дипломатическият ни агент в Букурещ през 1885 г., действал най-енергично за пренасянето им, алармира, че са 
захвърлени на църковния таван
Общинският столичен съвет взема решение да ги погребе в софийските гробища, но това не се случва и те си остават на тавана. След атентата през април 1925 г. взривната вълна ги сгромолясва на пода в църквата. Истинско чудо е, че остават относително неповредени, благодарение на металната ракла. През 1942 г. по инициатива на котленската общественост са пренесени в родния му град. Така след 57 години тленните останки на Раковски стигат до родното му място.
Отделна тема е румънският аферист Жеоржеско, приеман от Ботев като побратим и стар познайник на българските хъшове във Влашко. 
След аферата с купоните Паница го води в България да разбива каси пак в името на Македония и се развихря както той си знае. Но това наистина е друга тема.

Боян Драганов