„Да се изсуши една сълза се изисква повече доблест, отколкото да се пролее море от кръв“.
„Мислите ли, че ако Лаура беше жена на Петрарка, той щеше цял живот да й пише сонети?“.
„Пороят от храброст израства от страха“.
„Раните на любовта, макар че невинаги убиват, никога не зарастват“.
„Човекът е наполовина прах, наполовина - бог“.
Думите са част от огромното наследство на един огнен романтик, обаятелен талант, забележителен авантюрист, бунтар и ексцентрик. Това е роденият на 22 януари Джордж Гордън Байрон, известен не само с творчеството си, но и с бурния си живот, изпълнен с екстравагантности, многобройни любовни връзки, дългове, раздели и обвинения в кръвосмешение и хомосексуализъм. И дори и тези, които не са чували за него, добре познават литературния му герой Дон Жуан от едноименната му поема.
Байрон е 
син на капитан Джон, известен като Лудия Джо Байрон и втората му съпруга Катрин Гордън
наследница на Гайт в Абърдийншър, Шотландия. Дядото и бабата на Байрон по бащина линия са вицеадмирал Джон Байрон и София Треваниън. Вицеадмиралът е по-малкият брат на V барон Байрон, познат като Порочния лорд.
Кръстен е в енорийската църква „Св.Мерилебоун“ на дядо му по майчина линия Джордж Гордън от Гайт, потомък на шотландския крал Джеймс I. Дядото се самоубива през 1779 година. Джон Байрон най-вероятно се жени за Катрин по сметка. Той разпилява богатството и разпродава имотите й и прекарва съвсем малко време с нея и сина им, след което ги изоставя, за да избяга от кредиторите си и година по-късно умира. Налага се майката на лорд Байрон да продаде земята и титлата си, за да плати завещаните дългове на съпруга си. Тя често изпада в меланхолия и депресия.
Скоро след това Катрин се премества в Абърдийн, Шотландия, и там отглежда сина си. На 21 май 1798 г. умира Порочният лорд Байрон - прачичото на 10-годишния Джордж. Момчето става VI барон Байрон, като заедно с титлата наследява и имението Нюстедското абатство в Нотингъмшър, Англия.
През август 1799 г. Байрон постъпва в училището на Уилям Глени в Дълич. По-късно казва, че по това време и дори когато живее в Шотландия 
неговата гувернантка Мей Грей идвала в леглото му през нощта и „си правела шеги с неговата персона“
Според поета това „е причината за ранната меланхолия на моите мисли, след като изпреварих живота“. Грей е уволнена заради слуховете за сексуални контакти с Байрон, когато той е на 11 години.
След завършване на средното си образование Байрон се записва в Тринити колидж, Кеймбридж.
През времето, когато не е на училище или в колежа, Байрон живее с майка си в имението Бургейдж в Саутуел, Нотингамшър, но отношенията им не са добри. Докато е там, се сприятелява с Елизабет Пигът и брат й Джон, с когото изнася две пиеси за развлечение на местното общество. С помощта на Елизабет, която преписва множество от грубите му чернови, Байрон започва да пише първите си книги с поезия. „Скитнически творби“ съдържа поеми, написани от Байрон, когато е на 17-годишна възраст. 
Изданието обаче набързо е върнато и изгорено
по съвета на преподобния Томас Бийчър (приятел на Байрон) заради любовните стихове, и то най-вече „На Мери“. След това се появява „Творби по разнообразни поводи“ - „чудно целомъдрена“ преработка според Байрон.
„Часове на леност“, която събира много от предишните му поеми заедно с написаните наскоро творби, е книгата, която достига най-високата точка. Стихосбирката получава ужасна негативна и анонимна критика (днес е известно, че авторът е Хенри Питър Брум) в списание „Единбърг Ревю“, което подтиква Байрон да започне да пише първата си сатирична творба „Английски бардове и шотландски рецензенти“ (1809). Тя до такава степен разгневява някои от споменатите критици, че те предизвикват Байрон на дуел. В последвалите издания след известно време да бъдеш мишена за перото на Байрон, става знак за престиж.
След като се завръща от своите пътешествия, публикува първите две песни от „Странстванията на Чайлд Харолд“ през 1812 г. Те са посрещнати с голямо одобрение. Както самият Байрон казва:
„Събудих се една сутрин и бях известен“
Последвалите две последни песни на творбата имат подобен успех, както и четирите ориенталски приказки: „Гяур“, „Абидоската невеста“, „Корсар“ и „Лара“, които са основата за създаването на специфичен вид литературен герой, наречен впоследствие Байронов герой. Почти по същото време Байрон започва своето приятелство с бъдещия си биограф Томас Мур.
Байрон задлъжнява със значителни суми като млад, което, според думите на майка му, се дължи на неговото „безразсъдно пренебрежение на парите“.
Поетът планира да прекара началото на 1808 г. в пътешествия със своя братовчед Джордж Бетсуърт, който е капитан на фрегатата с 32 оръдия „HMS Тартар“. Плановете му са разбити от смъртта на Бетсуърт при Битката при Алвьоен през май 1808 г.
От 1809 до 1811 г. Байрон се включва в Голямото пътешествие, което по онова време е съвсем обичайно за по-заможни младежи. Наполеоновите войни са причината поетът да се отклони от обичайния маршрут през Франция и Италия и да се обърне към Източното Средиземноморие. Кореспонденцията сред кръг от неговите кеймбриджски приятели дава повод да се твърди, че ключов мотив за пътуването е надеждата за хомосексуално преживяване. Има и теории, че 
отпътува, защото се притеснява да не би да започне нова афера с вече омъжената Мери Чатсуърт
- неговата предишна любима (на която посвещава „На една дама: при запитване за причината да напускам Англия през пролетта“). Желанието просто да избяга също би могло да се счита за причина. Байрон е чел много за османските и персийски земи като дете, привлечен е от исляма (и най-вече от суфизма) и впоследствие пише: „Всички мои поетични чувства започват и завършват с тези земи и събитията, свързани с тях“.
Поетът пътува от Англия през Испания до Албания и прекарва време в двора на Али паша в Янина, а после и в Атина. През по-голямата част от пътуването негов спътник е приятелят му Джон Хобхаус.
Докато е в Атина, Байрон се запознава с Николо Гирауд, с когото става особено близък и който го учи на италиански език. Байрон изпраща Гирауд да се учи в един манастир в Малта и му завещава значителна сума от седем хиляди лири стерлинги. Завещанието обаче впоследствие е отменено. През 1810 г. в Атина Байрон пише „Атинска дево, преди да се разделим“ за 12-годишната Тереза Макри (1798-1875) и предлага 500 лири за нея. Предложението обаче не е прието.
Байрон се запътва към Смирна, откъдето заедно с Хобхаус потеглят на пътешествие до Константинопол на фрегатата „HMS Салсет“. Докато корабът стои на котва пред града, чакайки позволение от османците да навлезе в пристанището, на 3 май 1810 г. Байрон и лейтенант Икънхед преплуват Хелеспонт. Байрон 
ознаменува своя подвиг във втората песен на „Дон Жуан“
След разрива в семейния му живот Байрон отново напуска Англия и, както се оказва, завинаги. Минава през Белгия и плава надолу по Рейн. През лятото на 1816 г. се настанява във вила Диодати на Женевското езеро, Швейцария със своя личен доктор - младия, умен и красив Джон Уилям Полидори. Там Байрон се сприятелява с поета Пърси Биш Шели и Мери Годуин - бъдещата съпруга на Шели. Към тях се присъединява и доведената сестра на Мери - Клеър Клеърмон, с която Байрон е имал връзка по-рано в Лондон. Поетът първоначално отказва да има нещо общо с Клеър и се съгласява да остане в нейно присъствие само заедно с бъдещото семейство Шели. Те в крайна сметка убеждават Байрон да приеме и да се грижи за Алегра - детето, което Клеър ражда през януари 1817 г.
Без да може да излезе цели три дни от вила Диодати заради „безконечния дъжд“ и „онова мокро, нерадо лято“, петорката се обръща към фантастичните истории за развлечение, включително и „Приказки за мъртвите“ (оригинално заглавие „Das Gespensterbuch“ - „Книгата на духовете“). Сетне те измислят свои собствени истории. Мери Шели 
създава творбата, което впоследствие преработва и която се превръща във „Франкенщайн“
а Полидори е вдъхновен от недовършена история на Байрон и написва „Вампирът“ - предшественик на романтичния вампирски жанр. Недовършената история на Байрон е публикувана като послеслов към „Мазепа“. Той също пише и третата песен на Чайлд Харолд. 
Байрон остава през зимата във Венеция, прекъсвайки пътуванията си, когато се влюбва в Мариана Сегати, в чиято къща той се настанява на квартира. Скоро обаче я замества 22-годишната Маргарита Когни. И двете са омъжени. Когни е неграмотна. Тя напуска съпруга си и се премества в къщата на Байрон. Крамолите им често карат Байрон да прекарва нощите в своята гондола. Когато я моли да напусне къщата му, тя се хвърля във Венецианския канал.
През 1817 г. Байрон пътува до Рим. Връщайки се във Венеция, пише и четвъртата песен от „Чайлд Харолд“. Почти по същото време продава Нюстедското абатство и публикува „Манфред“, „Каин“ и „Преобразеният урод“. Първите пет песни на „Дон Жуан“ са написани между 1818 и 1820 г., в който период Байрон се запознава с 
младата графиня Гичоли, която открива в лицето на поета първата си любов
От своя страна, Байрон й предлага да избяга с него. По това време той е посетен от Томас Мур, на когото дава своята автобиография или „житие и приключения“. Ръкописът е изгорен през 1824 г. - месец след смъртта на поета, от Мур, Хобхаус и издателя на Байрон - Джон Мъри.
В крайна сметка Байрон решава да избяга цензурата на британското общество (поради обвинения в содомия и кръвосмешение), като заминава да живее в чужбина. По този начин се освобождава от нуждата да прикрива сексуалните си интереси. Поетът напуска Англия през 1816 г. и не се връща през последните осем години от живота си, дори не погребва дъщеря си.
От 1821 до 1822 г. Байрон завършва песните 6-12 на „Дон Жуан“ в Пиза. През 1822 г. работи заедно с Лей Хънт и Пърси Б. Шели по издаването на вестник „Либерал“, който обаче има съвсем кратък живот. В първите му издания е публикувано и „Видение на Страшния съд“. Последният италиански град, в който отсяда, е Генуа, където все още е придружаван от графиня Гичоли и където се среща с Чарлз Джон Гардинър, граф на Блесингтън, и Маргарет, графиня на Блесингтън. По това време дава достатъчно материал на графинята за нейната творба „Разговори с Лорд Байрон“ - важна част от възприемането на Байрон след смъртта му.
Байрон живее в Генуа до 1823 г., когато вече се отегчава от живота си в италианския град и 
приема предложението за помощ от страна на представители на Гръцкото движение за независимост
борещо се срещу османската власт. На 16 юли същата година Байрон напуска Генуа на кораба „Херкулес“, пристигайки в Кефалония (част от Йонийските острови) на 4 август. Харчи 4000 лири от собствените си пари за подобряване и поправка на гръцката флота, след което отплава за Месолонги в Западна Гърция, пристигайки на 29 декември. Присъединява се към Александрос Маврокордатос - гръцки политик с военна власт. По това време Байрон непрекъснато ухажва своя гръцки паж - Лукас Чаландрицанос, ала без отговор. Когато известният датски скулптор Торвалдсен дочува за героизма на Байрон в Гърция, преработва по-ранния си бюст на Байрон, издялквайки го от гръцки мрамор.
Маврокордатос и Байрон планират атака срещу турската крепост Лепанто, намираща се на издатина в Коринтския залив. Байрон назначава специалист да се погрижи за артилерията и взема част от бунтовниците под своя команда, въпреки че му липсва военен опит. Но преди да отплават, той се разболява на 15 февруари 1824 г. и пускането на кръв - обичайният за онова време лек, го отслабва допълнително. Успява частично да се възстанови, но в ранните дни на април се простудява. Болестта отново е влошена от терапевтичното кръвопускане, за което докторите настояват. Предполага се, че това лечение, проведено чрез нестерилизирани медицински инструменти, е причината Байрон да се разболее и от сепсис. Поетът вдига висока температура и умира на 19 април. Споменава се, че ако Байрон е оживял и е победил османлиите, гърците са щели да го провъзгласят за крал. Това обаче е малко вероятно. Джордж Байрон е погребан в църквата „Св. Мария Магдалена“ в град Хъкнал, графство Нотингамшър.
Във вечния си дом Бойрон влиза едва на 36 години и така изпълнява написаното от самия него три години по-рано: „Не съм сигурен, че дългият живот е желателен за човек с моя нрав и редовна депресия“.
А за възхищението, което лоялността му към приятелите буди, говори написаното от съратника му в гръцката мисия Джон Хобхаус: „Не е живял друг човек с така отдадени приятели“.