Учен, публицист, художник, пътешественик, изследовател, хуманист и хуманитарист - това е Феликс Каниц, на когото България дължи много и от чиято кончина днес се навършват 117 години. Предлагаме ви очерка на известния русенски журналист и писател Боян Драганов, публикуван на 12 август 2019 година във вестник „Трета възраст“. Препечатването става с изричното съгласие на автора, заглавието и вътрешните акценти са на редакцията.

Бележитият изследовател Феликс Каниц е прекарал с известни прекъсвания по нашите земи цели 16 години. През това време е успял например да премине на различни места Стара планина тридесет пъти. Нещо, с което не може да се похвали друг чужд изследовател на земите ни преди Освобождението. Всичко посетено, видяно и изследвано Каниц излага в тритомния си труд на немски език „Дунавска България и Балканът“. Първото издание се отпечатва в Лайпциг в периода 1875-1879 г., второто преработено, пак там в 1882 г. Междувременно от него излизат преводи на руски език (Петербург - 1876 г.) и на френски (Париж - 1881 г.), а през 1932 г. и на български.
Феликс Филип Каниц е роден на 2 август 1829 г. в гр. Обуда, сега неразделна част от Будапеща, в многолюдно семейство - пет момчета и пет момичета. Баща му Емануил е заможен търговец. Каниц от крехка възраст показва наклонност към рисуването. За съжаление, отрано остава сам. През 1843 г., вече 14-годишен, започва работа като гравьор-практикант в ателието на Л.Е.Грим и Йосиф Винце Хайфлер. 
В началото на май 1874 г. се мести във Виена и постъпва на работа в ателието на Едвар Зингер. Вече умее да литографира, да рисува с акварел и гравира на камък. По същото време става сътрудник на илюстрованото списание „Илюстрирте Цайтунг“, издавано в Лайпциг.
Бързо се утвърждава като отличен илюстратор
и освен редовна заплата, получава хонорар за всяка дописка и рисунка. Пътува и отразява много събития в Хърватия, Полша и Германия. През 1856 г. списанието го изпраща като свой специален пратеник в Северна Италия, когато австрийският император Франц Йосиф I и императрица Елисавета пътуват от 17 ноември 1856 г. до 12 март 1857 г. из тия области лично, за да спечелят сърцата на своите италиански поданици. Плод на наблюденията му са 42 илюстрации, излезли под наслов „Императорското пътешествие“.
През бурната 1858 г. Каниц пътува из Босна, Херцеговина, Черна гора и Далмация. На 11 юли 1860 г. Каниц за първи път стъпва на българска земя, идвайки от Сърбия. Той минава по левия бряг на река Българска Морава и проявява интерес към град Ниш. Установява, че светът не познава тази страна и този народ. 
Впечатлен, той приема предизвикателството да представи България на света
С огромна жар се заема да реализира тази нелека задача. През 1862 г. отново е в България, а през 1864 г. предприема своето голямо пътешествие по нашите земи, подпомогнато от Франц Йосиф I с 1200 форинта. 
Печата много материали и рисунки в редица авторитетни европейски вестници и списания. През 1864 г. излиза специалната му студия под наслов „Български отломки“, която предизвиква голям интерес. През 1868 г. император Франц Йосиф I му отпуска 2500 форинта, за да продължи проучванията си в България.
Пътешествията на Каниц у нас са свързани с огромни трудности. Пътува снабден със султански ферман, преводач и едно заптие. Обикновено наема кон, но редовно му предоставят слаби животни и той се принуждава да си закупи собствен. Султанската закрила невинаги му помага, много пъти е посрещан враждебно, арестуван и прогонван от местните управници. Както сам отбелязва, често пътува като в пустиня.
Страда и от нападенията на разбойници, които са неразделна част от горите и планината. Особено опасно преживяване го сполита в Добруджа. Бродейки из обширните блата край Силистра, заболява от малария.
Започват да го лекуват с люта ракия, но болестта го поваля в безсъзнание
Треската продължава осем дена. Едва го закарват в Силистра, където хининът го закрепя, но се налага да се завърне във Виена. Лекува се в продължение на цяла година, а после две години е неработоспособен. Но трудностите го закаляват. Започва да не обръща внимание на несгодите. Купчина слама му е достатъчна за постеля, а липсата на прозорци и в най-студено време не го смущава. Обиква сладкото каймаклия турско кафе и ароматния български тютюн.
Освен физическото натоварване, изпитва огромна трудност при набиране на информацията, тъй като обикновените хора не разбират за какво ги пита. Каниц говори развалено смесица от български и сръбски думи. Огромна помощ му оказва възраждащата се българска интелигенция, която всячески го подпомага. 
Незабравими са срещите му с прославения майстор Кольо Фичето и Бела Бона, прочутата притежателка на хан в Търново, която го изпраща с цветя и сълзи на очите. 
През 1875 г. Каниц издава своето знаменито съчинение „Дунавска България и Балканът“, което предизвиква огромен интерес. Каниц е определен като „Колумб на Балканите“ и „Откривател на България“. Рецензентите са единодушни, че Каниц е 
първият, който запознава Европа и света с прекрасния народ на красива България
и че книгата му може да служи за пътеводител в историята, етнографията и географията на страната. Наред с това Каниц изработва и великолепна етнографска карта на Северна България, отличена с медал на Парижкия географски конгрес (1876 г.). Руският генерален щаб я препечатва и въз основа на нея се водят военните действия през Руско-турската война. Генерал Тотлебен дълбоко съжалява, че Каниц не е изготвил карта на южнобългарските земи. Трябва да отбележим, че преди започване на военните действия Каниц дава допълнителни сведения на руското командване за особеностите на терена.
По време на Априлското въстание през 1876 г. Каниц пише в „Алгемайне цайтунг“ статията „Българското въстание на Балканите“. В нея отдава правото на българите да бъдат свободни и че самата Висока порта ги е предизвикала да вземат оръжие, за да се противопоставят на издевателствата и неправдите.
Когато научава, че Христо Г.Данов е арестуван в Пловдив и заплашен с бесилка, Каниц се обръща за помощ към външния министър Дюла Андраши. Андраши разпорежда на австроунгарския консул в Цариград да предприеме енергични стъпки за спасението на известния пловдивски издател. 
Когато през 1876 г. Драган Цанков и Марко Балабанов предприемат обиколка из Европа, за да защитят българската кауза,  
се радват на всеотдайната подкрепа на Каниц
На 16 август 1876 г. той им урежда среща с Андраши и те с изненада научават, че през май 1849 г. той е бил изпратен в Цариград като посланик на революционното унгарско правителство и се е запознал с българите, пътувайки от Видин до Варна.
Тук е мястото да припомним и едно друго благородно дело на Каниц.
През 1874 г. по негова инициатива и закрила във Виена пристигат петнадесет българчета, за да получат педагогическо образование на австрийска издръжка.
През 1877 г. Мидхат паша публикува във френския вестник „Журнал де деба“ статия, с която се опитва да защити репресивните мерки на турското правителство, като изтъква, че това се прави, за да се осигури свободата и равноправието на всички народности в империята. Каниц веднага отговаря в същия вестник, че цени способностите на Мидхат паша като държавник, но подчертава, че Високата порта само издава хубави реформаторски фермани, които обаче никой не счита за нужно да изпълнява.
На 14 януари 1878 г. Каниц е приет за член на Унгарското географско дружество и назначен за съветник на Франц Йосиф I. 
На заседанието си на 24 март 1879 г. 
първото българско Велико народно събрание тържествено причислява Каниц към лицата, извършили добрини към българския народ 
и по случая му изпраща приветствена телеграма.
Интересен момент от живота на Каниц е, че когато Александър Батенберг е избран за княз на България, той се среща с него и го кани да го придружи в първото му пътуване до Варна, а после и до София. Каниц е поласкан, но е принуден да откаже, тъй като по същото време му предстои участие в Московския антропологически конгрес. През септември 1879 г. той пристига в София и гостува на Батенберг. Радва се на огромна популярност, внимание и почит от страна на министри, политици, дипломати и общественици. Разпалените му почитатели го трогват, като му правят серенада с дворцовата музика.  От различни краища на страната го посещават делегации и му връчват дарове.
Редица български издания започват да публикуват рисунките и части от неговите статии и книги. През 1881 г. Българското книжовно дружество го провъзгласява за свой почетен член. През 1883 г. Каниц отново е в България, този път като гост на премиера Драган Цанков, с когото са стари приятели (през 1876 г. Каниц урежда дъщеря му Недялка да учи с австрийска стипендия във Виена). 
Но този път е посрещнат със скандал
Обвиняват го, че имал връзки с управляващата Народна партия и че е предал на Драган Цанков 80 000 дуката, за да агитира в полза на австрийската железопътна конвенция. Дори се уточнява, че в стая №19 на Кесяковия хотел от 1 до 2 часа следобед непрекъснато се броели жълтици.
Каниц с възмущение отхвърля тези нападки.
През 1902 г. по идея на д-р Параскев Стоянов Каниц е избран за почетен гражданин на Ловеч. Новооснованият музей и една улица са наречени на неговото име. Д-р Параскев Стоянов и Каниц се договарят да се видят във Виена. Пътувайки за Австрия, д-р Стоянов научава, че на 22 декември 1903 г. Каниц е получил мозъчен удар. Д-р Стоянов описва неговия край с трогателни думи: „Бедният, той е в агония... краят му се очаква във всяка минута... От 6-7 дена вече изгубил съзнание. Лицето му е мило, очите затворени - жив труп. Много ме разтревожи това. Бедният старик, толкова много искаше да се види с мене! Аз гледах старика, не можах да се удържа и целувах неговата десница, която така много писа за България“.
Същия ден Каниц умира.
Бележитият учен не създава собствено семейство и след смъртта му огромна част от личните му вещи и документи са разпилени. Едва през 1929 г. неговият племенник Жак Каниц изпраща в България 4 сандъка, които съдържат фотографии, антични предмети, ръкописи и книги, с които е образуван „Фонд Ф. Каниц“ към Научния архив на БАН.

През Видин за Русчук

Из историко-географско-етнографските пътеписни проучвания от 1860 до 1879 година на Феликс Каниц „Дунавска България и Балканът“, том I, гл. 6, тема 7
Прехвърлящата покрития укрепителен ров Стамбул капия кьопрюсю напомня, че Русчук се числи към дългия списък на турските дунавски крепости. Още в римско време Русчук е бил една от укрепените „манзии“ на големия мизийски дунавски лимес. От най-източното му главно селище Дуросторум (Силистра) географската карта Табула Пойтингериана сочи срещу течението селищата Тегулициум, Нигриниана, Трансмариска и Приска. Разстоянието на последното селище, наречено в Itin. Ant. Serantaprista, в Not. Imp. Serangintaprista от Птолемей Присте Полис на 73 мили от Дуросторум се отнася за Русчук. И така Приста е бил разположен без съмнение непосредствено до устието на Лом, където днес се откриват най-много римски находки.
Неотдавна изкопаха на северозапад от Конака от 2 м дълбочина един надпис, а други бяха намерени тук по-рано и публикувани*. И Киперт означава това незначително селище Приста на устието на Лом; името му може да произхожда от Пристис - вид речни кораби; Манерт предполага проницателно, че тук долният римски дунавски флот е домувал там, където доскоро турски военни кораби са пускали котва. В Приска е била настанена V. кохорта на LEG. I. ITAL. и едно конно поделение.
Разрушен от бурни набези на разни народи, Приска-Русчук е придобил едва в по-ново време пак известно значение, откакто турците го издигнаха до едно от главните пристанища на Дунава. Според турския географ Хаджи Калфа**, Русчук е разполагал по-рано с укрепен дворец, подновен от Муртеса паша. Предполагам, че се е намирал на мястото на днешната Карантина, близо до параходния пристан, където и днес още се виждат останки от стари стени.
* Mommsen, C. I. L. III.
** Rumeli und Bosna, ubersetzt von Hammer. Wien, 1812. S. 43