Част I: Етапната линия Шипка – Поликрайще – Свищов

27 декември 1877 г.: Главните сили на Руската армия на Балканския театър на военните действия преминават Балкана.

28 декември 1877 г.: При Шейново Главните сили на Руската армия разгромяват Централната османска (Шипченската) армия на Вейсел паша и я вземат в плен (общо към 21 – 22 хиляди души, включително 3 паши – генерали и няколкостотин офицери).

30 декември 1877 г.: Главнокомандващият – Великият княз Николай Николаевич от Главната си квартира в Севлиево издава заповед, с която предписва юрисдикцията на Управлението на военните съобщения в тила на армията да се разпространи до Балкана. С нея той определя също границите на тази юрисдикция и правомощията на войските и учрежденията, подчинени на споменатото Управление. Командването на Управлението на военните съобщения в тила на армията се намира в Букурещ, а негов началник е генерал-адютант Александър Романович Дрентелн. То е част от Руската армия с точно определени задачи – тиловото й обезпечаване и осигуряване на нейните съобщения. До 30 декември 1877 г. под ведомството му са руските войски на север от Дунава на румънска територия (гарнизони и преминаващи) и етапните линии на север и на юг от реката.

Етапните линии са една особеност на тактиката на Руското командване през войната от 1877 – 1878 и са изключително важни за армията. Това са предварително проучени, точно определени, поддържани и охранявани пътища (в Румъния и България) и железопътни линии (в Румъния). По тях се извършва придвижването на войските и снабдяването им. Управлението на военните съобщения е това, което се грижи етапните линии да функционират безотказно, т.е. армията да получава всичко, необходимо за живота й и за военните действия. Генерал Дрентелн е изключително способен човек, който е едновременно началник и на военните съобщения, и на тила на Действуващата армия. Той извършва огромна работа за нормализирането на тила, снабдяването, военните съобщения – пощи, телеграфи, железопътни линии, гари, складове, болничното и санитарното обслужване. Среща обаче ожесточена съпротива от страна на румънското правителство и цялата румънска администрация от най-висшите й кръгове в министерствата, до последния стрелочник по гарите, които всячески саботират неговата дейност. След войната е член на Държавния съвет на Руската империя.

Границите на Управлението на генерал Дрентелн сега се изместват и минават от изток по река Янтра, през Поликрайще до Търново (като Поликрайще влиза, а Търново е изключено от зоната на неговата юрисдикция), от юг по пътя от Търново до Севлиево (включително) и Ловеч (включително) и след това по планинския хребет до Гинския (Петроханския или Берковския) проход, включвайки Берковица. Цялата територия на запад и север от посочените граници минава под ведомството на генерал Дрентелн, а извън тях, т.е. на изток и юг остава под непосредственото началство на Главнокомандващия.

Създадените до 30 декември или създаваните впоследствие етапни линии и извън границите на посочената зона също минават изцяло под юрисдикцията на генерал Дрентелн. Етапните линии се състоят от етапни пунктове, управления или комендатури. Те са разположени върху главни пътища. Първата линия, която е формирана още в началото на юли 1877 г. и е най-важната измежду всичките по време на войната, е Свищов – Павел – Иванча – Поликрайще – Търново – Шипка. Етапният пункт в Поликрайще е създаден на 4 юли 1877 г. Негов пръв комендант е майор Леонид Андреевич Комендантов. През октомври той е заменен от майор Зундблат. Във всеки етапен пункт има военен гарнизон от пехотни части и конни казаци. Сградата на комендатурата се намира в центъра на съответното селище, охранява се от караул и пред нея се вее руското знаме. Караул обикаля и из населеното място, където има етапен пункт, а казашки патрули на коне постоянно се движат по етапната линия и в прилежащия към нея район. От началото на юли до края на октомври етапната линия между Поликрайще и Габрово освен от казаците непрекъснато се охранява допълнително поради особеното й стратегическото значение и от конни патрули от 13-ти Нарвски хусарски полк от 2-ра бригада на 13-та кавалерийска дивизия към VIII корпус на Руската армия под командването на полковник Александър Александрович Пушкин (син на великия руски поет Александър Сергеевич Пушкин). Пехотната част в Поликрайще първоначално е една рота от полевите войски, а към края на 1877 г. тук се прехвърля Девети резервен батальон, сформиран от Динабургския крепостен гарнизон, в състав от около 700 души с командир полковник Герасимов. Той се числи към Първа резервна дивизия, началник на която е генерал-лейтенант Владимир Николаевич Мацнев, чието седалище след капитулацията на Осман паша става Плевен. Задачата на коменданта е охраната на етапната линия, в която влиза пътят с всички съоръжения по него: мостове, телеграфни съобщителни линии, пощи, военни болници, военни складове с оръжие и боеприпаси, складове с храни, инструменти и др., военни болници и лазарети, охраната на преминаващи военни части, маршеви команди, офицери, куриери, ранени, болни, тяхното настаняване за почивка и нощувка и доволствие (хранене), и зона от около 6 км (или повече, където е нужно) от двете страни на пътя. В етапните пунктове са доставени големи котли, направени са кухни и столови, и там готвят и хранят преминаващите войници и войскови съединения. Първите етапни линии преминават само през български селища и етапни пунктове и комендатури се разкриват само там, и само на тях руската армия има доверие. По линията Свищов – Поликрайще – Шипка в района на Свищов е имало черкезки села (днес български), а между Поликрайще и Иванча – мюсюлманските села Боруш (днес не съществува) и Бидерлий (днес българското село Стефан Стамболово), но цялото им население е избягало до последния човек зад Балкана или из Делиормана и Тузлука още щом Руската армия минава Дунава. Това продължава така поне, докато изходът на войната не е известен. Българското население също е въоръжено от руските военни власти и участва в поддържането на реда и преследването и разгромяването на башибозушки и черкезки банди, които се промъкват в тила на руските войски (включително и до Поликрайще) и мародерстват.

Поликрайшката комендатура отговаря първоначално за участъка приблизително от моста на река Росица, до входа в прохода Дервент (Дервенето) при Самоводене (включително). На юг влизат също Циганово (днес Правда), Темниско и Сергьовец (днес Първомайци). По-късно той се разширява на север до напуснатото мюсюлманско село Боруш, което се е намирало между моста на Росица и Куцина (приблизително до разклона за Никюп и Крушето на главния път Велико Търново – Поликрайще – Русе или малко по на север от него докъм края на сегашните граници на землището на Поликрайще). На изток зоната се разпростира до Драганово включително (т.е. и Мургазлий – днес Янтра и напуснатото тогава вече мюсюлманско село Армутлий – днес Крушето), на запад в нейния обсег влизат Никюп, Ресен и Хотница. Южно от устието на Деревенето е зоната на етапната комендатура Търново, а на север от Боруш – на тази в Иванча. Размерите на зоната са от Поликрайще на юг приблизително 6 км, на север – към 7 (общо 13) , на запад 6-7, на изток – 13 (общо 20) или към 260 кв. км. Най-голямата опасност е идвала откъм Драганово, на изток и север от което са шетали башибозуци и черкези. Конни черкези са стигали чак до Поликрайще и Самоводене, като са минавали между частите на руските войски.

Началник на етапната линия е генерал-майор Щолценвалд и неговото седалище е Свищов. Той непрекъснато пътува на инспекции по нея. Поликрайшкият комендант майор Комендантов (по-сетне майор Зундблат) е подчинен на генерал Щолценвалд и на генерал Дрентелн. Етапната линия постоянно се инспектира на място (включително и в Поликрайще) и от полевия генерал-контрольор на Действащата армия статският съветник Борис Иванович Черкасов. Черкасов бил много честен и съвестен човек, следял стриктно да се следват всички разпоредби и налагал огромни глоби за неизпълнение на служебните задължения. Затова много от армейските чиновници, които си карали работата през пръсти не го обичали и му изиграли жесток номер. Когато бил в поредната си командировка из български селища, го настанили в легло, където преди това лежал болен от шарка. Той се заразил, боледувал около шест седмици и едва не загинал, но въпреки това продължил със същата жар да защитава държавните интереси. След войната е член на Съвета за Държавен контрол на Руската империя.

По етапната линия Свищов – Павел – Иванча – Поликрайще – Търново – Шипка минава главната част от половин милионния личен състав на армията, цялото снабдяване с оръжие и боеприпаси, артилерия, обози, храни, телеграфни съобщения, всичко за Южния фронт (за Шипченската и Еленската позиции) и значителна част за Западния фронт (Севлиево, Ловеч, Плевен). Това е гръбнакът на войната. Без тази етапна линия армията не е в състояние да води бойни действия. Ролята на Източния фронт (на Русчушкия или Русенския отряд), който се простира от устието на Янтра в Дунава при Батин, източно от Бяла, Чаиркьой (днес Камен), Драганово, Козаревец, Джулюница, Кесарево, Златарица до Елена, Марян и Беброво, е да води позиционна война и да пази с всички възможни сили функционирането на етапната линия – главната артерия, по която армията се снабдява, за да може тя да воюва на юг и запад. По споменатата линия се евакуират ранените, по нея са разположени и много от военните болници. Една от особено важните й функции е, че тя служи и за изпращане на пленници дълбоко в тила – през Влашко в Русия, както и за придвижване на арестанти и престъпници. В етапните пунктове има нарочни помещения за задържане на пленници и арестанти.

Причината за формирането на линията Свищов – Поликрайще – Шипка е, че това е единственият истински път (шосе) тогава, водещ от север на юг, проходим при всякакви метеорологични условия. Руските коли и оръдия били с ниски оси, затъвали в коловозите и изобщо не можели да преминат по обикновените български черни землени пътища, по които свободно се движели само нашите каруци. Този главен път непрекъснато се поддържа. По него работят сапьорни части на Руската армия под ръководството на полковник Моисей Яковлевич Доморадски и генерал-лейтенант Виктор Данилович Кренке и наети работници-българи. В частност сапьори, командвани от полковник Моисей Доморадски от началото на юли, до 11 септември 1877 г. изграждат наново моста на Росица при Поликрайще (тогава от дърво). Този именно мост е най-важното съоръжение по главната етапна линия и най-важното съоръжение за руската армия, строго денонощно се охранява и по него минава практически почти цялото съобщение на армията, артилерията и огромна част от войските. Поликрайще е възлова точка, в която се събират пътищата от Свищов и Русчук, Османпазар (Омуртаг), Разград, Драганово, Долна Оряховица, Златарица, Елена, Сливен, а и от запад от Никюп, Ресен, Хотница. С една дума всичко и всички минават през Поликрайще. Просто няма друг подходящ път и друга толкова важна възлова точка за нормално движение, особено когато вали и през зимата. Като пътен възел Поликрайще се е оформило още преди хиляди години. Особено допринася за това и голямото пътно строителство, предприето от Мидхат паша като валия на Дунавския (Туна) вилает (1864 – 1868).

30 декември 1877 г.: Началникът на Полевия щаб на Руската армия генерал-адютант Артур Адамович Непокойчицки изпраща телеграма на генерал Дрентелн в Букурещ, с която го уведомява, че пленниците турци, взети на Шипка, ще бъдат прекарвани на пет партии (групи) по около 5 000 всяка по етапната линия към „Търнов, Поликраешти, Ивановци (Иванча), Павло (Павел), Царевец и Систово (Свищов)“. (Името на Поликрайще в руските документи е изписано като „Поликраешти“, защото в руския език липсват буквата щ, тяхното „е“ е средно между нашето „е“ и „и“, а с групата „ешти“ са записали името, както е произнасяно от нашите предци: мек звук преди края на името „й“, а последния звук „и“, т.е. редуцирано „е“.) Изхранването до Свищов се осигурява от гражданското началство на края. Първата партия се очаква да пристигне в Свищов около 12 януари. Той предписва на генерал Дрентелн да направи нужните разпореждания за по-нататъшното отправяне на пленниците по Румъния и в Русия, и за продоволствието им.

30 декември 1877 г.: Генерал Непокойчицки изпраща от Главната квартира на Главнокомандващия телеграма с подобен текст и до началника на етапната линия генерал Щолценвалд в Свищов: „Плениците турци, взети на Шипка, ще бъдат препровождани на партии по пет хиляди всяка по пътя от с. Шипка на Селце, Трявна, Дряново, Търново, Поликраешти, Ивановци (Иванча), Павло (Павел), Царевичи (Царевец) и Систово (Свищов), а по нататък в Румъния и Русия. До Царевич партиите ще бъдат конвоирани от полеви войски, а след това до Зимница по ваше разпореждане. За по-нататъшното им придвижване се съобщава на ген Дрентелн. Партиите ще следват ежедневно. Хлябът е заповядано да се изготвя от гражданското управление. Първата партия тръгва от Шипка на 31 декември. Всичките партии ще бъдат пет.“

Направена е следната организация на конвоирането на пленниците. От Шипка до Габрово с тяхната охрана е натоварена 14-та пехотна дивизия – главно Брянският полк и неговият командир полковник Едуард Елерс. От Габрово до Търново пленниците трябва да бъдат конвоирани от Българското опълчение под командването на генерал-майор Николай Григориевич Столетов. За целта опълчението, което преди това е участвало през зимното преминаване на Балкана и се е сражавало с армията на Вейсел паша при Шипка и Шейново отново пресича Балкана, само че в обратна посока от юг на север. Понеже Шипченският проход е задръстен от частите на Руската армия, които през него се насочват към Одрин, Българското опълчение е прекарано по Химитлийската пътека, която не е никакъв проход, а наистина само пътека – едва проходима даже през лятото.

От Търново на север до Поликрайще и по-нататък охраната се поверява на трите полка от 24-та пехотна дивизия с командир генерал-адютант Константин Иванович Гершелман и началник-щаб генерал-майор Александър Карлович Водар: 94-ти Енисейски, 93-ти Иркутски (1-ва бригада, командир генерал-майор Казимир Йосифович Кононович) и 95-ти Красноярски (2-ра бригада, командир генерал-майор Роберт Карлович Блофийлд). 94-ти пехотен Енисейски полк (командир генерал-майор Константин Иванович Ренвалд) трябва да конвоира пленниците от Търново до Поликрайще, а 93-ти пехотен Иркутски полк (командир полковник Владимир Василиевич Лихарьов) – от Поликрайще до Иванча. 95-ти пехотен Красноярски полк (командир полковник Владимир Петрович Голохвастов) е първоначално в резерв, но когато се оказва, че броят на пленниците в някои от партиите (групите) надвишава 5 000, също е включен в охраната. Освен трите пехотни полка, към конвоя от Търново през Поликрайще до Иванча е придаден и 23-ти Донски казашки полк (командир подполковник Бакланов). От Иванча насетне охраната се поема от 2-ра пехотна дивизия. Конвоите от Иванча до Павел са поверени на 8-ми пехотен Естляндски полк (командир полковник Иван Александрович Карас), а след Павел до Царевец – на 7-ми пехотен Ревелски полк, командван от полковник Павел Иванович Кашнев. Оттам ги поемат войските на генерал Щолценвалд и ги прекарват през Свищов и Дунава до Зимница. Предвидено е на всеки 10 пленника да има един пехотинец охрана и отделно конни казаци. Сиреч партията от 5000 пленника трябва да се съпровожда от поне 500 пеши охранители.

Според уставите и документите за водене на война има строги разпоредби за пленниците. Точно са определени дажбите, разкладките, доволствията и джобните пари за генералите, висшите и нисшите офицери и за войниците, които са същите, както за съответните чинове от Руската армия. В бюджета има предвидени съответните суми. До пленяването на армията на Вейсел паша издръжката на пленниците се поема от Военното ведомство и военните власти, включително и на пленената армия на Осман паша в Плевен. Сега обаче обстоятелствата са извънредни, пленена е огромна армия, няма средства за издръжката й и всички разходи и грижи за нея са прехвърлени на гражданските власти – завеждащия Гражданското управление княз Владимир Александрович Черкаски и губернаторите на Търново генерал-майор Михаил Алексеевич Домонтович и на Свищов Найден Геров Хаджиберович. Те обаче нямат никаква готовност да ги посрещнат. Не разполагат с пари, нито с храни. Нищо не могат да направят за толкова кратко време, освен да се разпоредят всяко селище по пътя на пленниците само да организира приемането, изхранването и нощуването им. В руските архивни документи е посочено, че самите руски военни власти са притеснени от два въпроса, чието решение те не знаят как да намерят: как пленниците ще преминат през Поликрайще и как през Дунава. Причините за това са, че Поликрайще през 1877-1878 г. наброява числом и словом САМО 138 къщи, а Дунавът замръзва и не е ясно мостът през него дали няма да бъде отнесен всеки момент. Освен че Поликрайще по това време е малко селище, в него има гарнизон от 700 души, военна болница със стотици болни руски войници, ежедневно тук пристигат кервани от стотици обозни коли с храни, дрехи, боеприпаси и пр., постоянно вървят войски към Шипченския проход, прекарват се ранени и болни в обратна посока. В Поликрайще на Нова година и Коледа през 1878 г. няма място къде да се сложат ПЕТ ДУШИ, НЕ ПЕТ ХИЛЯДИ И ОЩЕ ОТГОРЕ НА ТОВА НАЙ-МАЛКО ПЕТСТОТИН ДУШИ ОХРАНА ЗА ТЯХ и руските военни и граждански власти като се почне от Главнокомандващия и Началника на Полевия щаб на армията и се стигне до най-нисшия чин във военната или гражданската администрация прекрасно знаят това, защото всичките са били многократно тука. Те знаят, че няма място, че няма пари, че няма храна, но и те нищо не могат да направят и с нищо не могат да помогнат. Пленниците не могат да останат в полето при Шипка и Шейново. Там ще замръзнат и ще измрат до крак от студ. Те трябва да бъдат изпратени дълбоко в тила – в Русия. Пленниците трябва да преминат точно оттука – по единствения път. И затова е направена етапната линия – за отправяне на пленници в тила, само че не са предвиждали изпращането на цели армии по нея. С една дума Главнокомандващият заповядва пленниците да бъдат приети и Гражданското управление на Поликрайще да намери начин как ще го направи.

Ръководител на Гражданското управление на Поликрайщката община е свещеник Георги Маринов Полуганов. На 30 декември той е уведомен за идването на пленниците и получава пет дена да реши всичките въпроси. На 30 декември свещеник Георги Маринов Полуганов получава още една изненада. В 7 часа вечерта, вече по мръкнало в Поликрайще пристига 93-ти пехотен Иркутски на Негово Императорско Височество княз Михаил Александрович (син на Руския император Александър II) полк в състав от 1452 души, определен да съпровожда пленниците от тук до Иванча. Първото, което прави свещеник Георги Маринов Полуганов, е да го настани по къщите. Той кани полковник Владимир Василиевич Лихарьов с цялото командване на полка да се настани в дома му.

31 декември 1877 г.: Пред църквата са строени двата полка – току-що пристигналият 93-ти пехотен Иркутски (1452 души) и 9-ти резервен (700 души) начело с командирите си полковник Лихарьов и полковник Герасимов, комендантът на етапа Поликрайще майор Зундблат с личния състав на комендатурата, казашки части, персоналът на военната болница № 7 от Санкт-Петербург и болните, които са в състояние да станат. Тук е и цялото население на Поликрайще. Всичко вероятно някъде към 4000 души. Свещеник Георги Маринов Полуганов отслужва празничен молебен в съслужение със свещеник Христо Попиванов Пендов. След службата продължават приготовленията за посрещане на пленниците, които се очаква да започнат да пристигат на 4 или 5 януари. Вечерта в дома на свещеник Георги Полуганов и съпругата му презвитера Гергина Полуганова, която приготвя празничната трапеза, са поканени и посрещнат Новата 1878 г. полковник Лихарьов, полковник Герасимов, майор Зундблат, офицерите от руските части и лекарите и целият персонал на болницата, които не са на служба. (Край на Част I, следва продължение.)

Текстът е основан на архивни материали, публикувани в поредицата:

„Сборникъ матерiаловъ по русско-турецкой войнѣ 1877-1878 г.г. на Балканскомъ полуостровѣ“, Издательство: Военная типография, Место издания: СПб, Год издания: 1898-1911, Рубрика: Военная история, Всего томов 111. Том 82, с. 82; Том 86, с. 119, 451; Том 86, с. 261, 811; Том 86, с. 263, 818; Том 90,1, с. 255; Том 91,2, с. 336 и др.

 

Проф. д-р Георги Николов Георгиев

Д-р Марияна Николова Георгиева