Всеки талант е малко или много себичен. Малцина са тези, които не поставят своето собствено талантливо его като център на Вселената и не отмерват живота на земята по собствено летоброене. Рядкост са хората на изкуството, които изпитват потребност да признаят и да се поклонят пред сътвореното от техни предшественици. А и това е дарба - и то рядка дарба. 
Русенецът Боян Драганов е от хората, у които тази потребност  - заедно с желанието да припомниш тихия подвиг на първопроходците - е онзи деликатен механизъм в душата на човека, който запазва у него равновесието и достойнството на личността. 
След няколко изключително успешни авторски книги, пожънали уникален успех сред читателите и предизвикали преиздавания и допечатки, Боян Драганов
с най-новата си книга „С Русе в сърцето“ прави искрен и ценен реверанс
към „първите модерни описатели на Русе“ - и предоставя грижливо подготвено от него фототипно издание на спомени, географски и статистически бележки, наблюдения и исторически изследвания на Русе от Спас Ганев, Симеон Симеонов, Михаил х.Костов и Симеон Пармаков.
Кой друг, ако не Боян Драганов, би могъл в такава пълнота да оцени направеното от четиримата, оставили скъпоценни сведения за града на Дунава? Самият Боян най-добре знае колко напрегнати дни и безсънни нощи отнема изследването на един само факт от живота на един само герой от миналото. Като автор на словесни портрети на личности като Петър Берон, Иван Вазов, Александър Батенберг, царица Йоана, Захари Стоянов, Екатерина Каравелова, дъщерята на Христо Ботев Иванка и десетки други повече или по-малко известни личности, сътворили недалечната история на Русе и на България, Боян Драганов отлично познава дългия път от идеята и порива до завършената книга, пълна с факти и аргументирани версии. А как самият той стига до избора да се посвети на 
стръмната съдба да описва миналото, да разгадава загадки 
и да хвърля светлина върху фактите? Защо предпочита по-трудното - вместо да пише свои белетристични произведения, в които да разполага със неограничената свобода на художествената измислица, той избира да издирва истината, която обаче годините са скрили дълбоко? 
„Роден съм на 25 октомври 1945 г. в Две могили, където баща ми е имал адвокатска кантора. Първото нещо, което ми е сложено в люлката, е романът „Под игото“ на Вазов... Когато започнах да пиша, отначало започнах със стихове, минах през разкази, но после разбрах, че това не е моята пътека. Четях много исторически книги и философски, особено Хегел, но признавам, че не съм мислил, че писането ще се превърне в смисъл на живота ми. Баща ми имаше голям мерак да наследя неговата професия, но съдбата пожела друго“, разказва Боян Драганов. 
Който всъщност, без съзнателно да избира юриспруденцията за своя професия, неотклонно спазва онзи неин принцип, който всички познават от зрелищните филми и книги за съдебни процеси: 
„Истината, само истината и нищо друго освен истината“
Неговият професионален път е свързан с журналистиката - на нея той посвещава 50 години от живота си. Първото му работно място е в Радиовъзел Русе - така се наричаше преди време местното русенско радио. Задачата на Боян е да подготвя за предаванията репортажи и новини на трудова тематика. 
„Няма да забравя една Нова година - пеш в преспи до коляно съм ходил до ТЕЦ-а, за да мога на 1 януари в предаването да разкажа как е миналата смяната на енергетиците, които са били дежурни в новогодишната нощ“, припомня си репортерските времена писателят. 
„Постепенно започнах да сътруднича и на вестник „Дунавска правда“, предшественика на днешния вестник „Утро“. Отначало пишех кратки дописки, постепенно започнах да правя и по-големи материали. Срещите ми с различни хора ме подтикнаха към очерка, това е жанрът, който е несъмнен връх на журналистиката, в няколко страници да опишеш живота на даден герой, без измислици, само с реални факти. Това се оказа изключително трудно, но бе безценна школа за овладяване на магията на словото. Бяха невероятни години, редица от очерците ми са отличени с национални награди. В същото време живо се интересувах от историята на Русе и записвах всичко по-интересно. Пример в това отношение за мен бяха двама емблематични русенци - Васил Дойков и Георги Чендов, които ми бяха добри приятели“, разказва Боян. 
И продължава: „Но тогава историческите материали трудно намираха място в пресата. Ценеше се трудовата тематика и това беше... 
Много ядове брах заради няколко мои критични материала 
- първи у нас писах за кражбата на ел. ток, за разширяването на ТЕЦ-а (част от съоръженията се връщаха за преконсервиране в СССР заради забавен монтаж), както и за реконструкцията на Доходното здание. Там имаше проблем - ремонтът бе започнал, без да бъдат уведомени ключови фактори в София. Макар че материалът, който написах за Доходното, беше подписан и от арх.Вандалов, автора на проекта за ремонта, нямаше милост за мен... Текстовете по тези парливи и, направо казано, болезнени теми излязоха в централния печат, в столични вестници. Местните реакции на тези мои публикации бяха незабавни и скоро след това се наложи да си търся друга работа. А стана така, че веднага станах окръжен кореспондент на няколко централни вестници и списания и всичко си дойде на мястото. Не съжалявам за нищо, не се оплаквам от нищо, журналистиката ми даде много, създаде ме като човек на духа и перото“, разказва Боян Драганов. И не без горчивина допълва: „Сега много ме боли, че писаното - печатаното слово е изпепелено от електронните медии, че големите материали изчезват, че журналистическият труд не се цени и често пъти омаловажава. За съжаление, много от днешните вестници се плъзгат към лековатото, измисленото и сензационното. Пишат се откровени лъжи, раздухват се скандали и безскрупулно всичко се изопачава и се поднася като псевдо истина“.
Въпреки това той смята - или му се иска да е така - 
„журналистиката няма да се затрие, стига пишещите братя да спазват неотменимото правило: да бъдат честни към себе си и читателите“
„В годините на прехода, в началото на така наречената демокрация станах отговорен редактор във в.“Утро“, захванах се с издаване на „Седем дни в Русе“, но след година-две настанаха неразбории и започнах да издавам „Една седмица в Русе“. Това бяха години на много труд, живеех от брой до брой, без ден почивка, постоянно „на педали“. Тогава се обърнах отново към моите записки и започнах да обработвам събраните през годините архивни материали и да ги пускам в списанието... Изненадващо и за мен те се оказаха много четени“, припомня си писателят.
А когато удря часът за пенсиониране и разполага напълно с времето си, е поканен от в.“Утро“ да води рубриката „Поглед през рамо“. 
„Така дойде време да ползвам грамадата от материали, архиви, ксерокопия на източници и документи, снимки, мемоари и книги, събирани цял живот. Оказа се, че и те цял живот са ме чакали. Потопих се в това необятно море, което и досега се вълнува в сърцето ми. В писането на тези материали 
не допускам грам измислица, всяка дума е истина - проверена истина в няколко източника
Моята цел е да покажа героите живи, реални, такива, каквито са били - с техните слабости. Докато не постигна пълна откровеност, не публикувам. За мен истината е свята, дори и понякога да не е удобна“, уверява Боян. 
Така на бял свят се появяват многотомникът с удивителни истории и портрети „Зад завесата на големите скандали“, която включва над 45 драматични реални житейски истории и повече от 350 редки фотографии, както и книгата „Ангели и демони. Разкази за лица и събития от българската история“. 
Закопняла за историческа истина, разказана художествено, живо и увлекателно, четящата публика адмирира книгите на русенеца. Интересът към тях е огромен и налага неколкократни преиздавания. Любопитен, а и показателен факт е, че висока оценка като автор на важна, интересна и стойностна литература за Боян Драганов идва от София и от страната, но не и от Русе. А от Съюза на българските писатели отправят специална покана към русенския автор да стане част от тази до неотдавна все още почетна и привилегирована в нематериален план писателска общност. Всъщност това е прецедент - обикновено писатели сами кандидатстваха и дори дълго време чакаха „да им дойде редът“, местната история не помни друг русенец да е получавал подобна покана.
„Мислил съм върху това, но до конкретен отговор не съм стигнал, вероятно защото всичко сам съм постигнал и не съм се кланял на когото е да е от властниците. Не участвам в кръгове, дружинки и кръжоци, които ползват общински или държавни облаги. В това отношение (различния аршин) Русе има много да догонва други, много по-малки селища, и не вярвам, че някога ще ги стигне“, казва Боян. И размишлява: „За отношението на Русе към книгите ми вероятно има и личен момент. 
Тези, които не стигат до гроздето, казват, че е кисело
Но аз никога не парадирам, говоря единствено и само чрез книгите си, те казват всичко. Останалото е суета, която не ми е присъща“, казва Боян Драганов. И продължава своята изследователска работа. 
Всеки материал, върху който работи, винаги му поднася по някоя изненада. Например според един известен революционер Екатерина Каравелова е незаконно дете на друг известен възрожденски деец, отбелязва мимоходом писателят и веднага допълва, че всяка подробност е плод на продължителни проучвания, съпоставки, анализи. Понякога един цял живот не стига, за да откриеш важен факт за даден герой, данните намирам с много търсене, много четене и сътрудничество с много личности и интелектуалци, казва писателят.
Според него няма трудни и лесни герои, всички са мъчително трудни. Изстискват всичко от теб, докато мислите ти се превърнат в слова. И събирането на информация, и написването са мъчителни творчески процеси. Най-привлекателен за него е образът на Давид Тодоров. Създаден да бъде аристократ, той дава цялото си богатство, за да участва в Ботевата чета, и да погине за свободата българска, пояснява той. 
А най-загадъчен за Боян Драганов остава Иванчо х. Пенчович
„Това е най-хуленият българин, но истината за него е малко позната. Той е бил част от изтъкнатите българи, държавен турски чиновник, и е трябвало да се съобразява с тогавашните норми. Той не е единствен българин на висок пост, верен на султана, но участието му в процеса срещу Левски му лепва това черно петно. Могъл е да откаже, но не е сторил това, за да запази службата си, която все пак накрая губи. Впрочем друг член от неговата фамилия е по-подходящ за това омерзение, което днешните българи стоварват върху Иванчо х.Пенчович, но за това читателите ще научат в следващата ми книга“, повдига съвсем малко края на завесата Боян Драганов. 
Според него бели петна в историята има и ще има, това е неизбежно. „Някои хора не желаят да говорят за сродниците си, отказват по различни лични причини, най-вече за да не разкрият различни неприятни черти или събитие. Наскоро открих близки на художника Петър Морозов, но така и не получих информация за семейството му“, споделя една от трудностите на своята работа авторът. И прибавя: „Следващите ми теми са много трудни и са няколко, едната ще разкаже за едно много драматично събитие в Русе, но само чрез нови факти. Ще има и скици и сцени от града, но и няколко големи теми за живота и гибелта на значими българи, свързани по един или друг начин с Русе“.