Здравей, Петя! Мъжът ми имаше здравословни проблеми, за които не искам да разказвам, нито да се връщам в мислите си към тях, но често се случва с поведението си да ми ги напомня. На пръв поглед всичко е наред - той си има добрата професия, вкъщи през свободното време се занимава с любимите си творчески неща, но ми се струва, че прекалява с интернета и става заядлив и към мен, и към други хора, с които се запознава в мрежата. Няма да казвам на мен какво ми костват тези моменти, както и кога какво да прикривам пред децата, за да не се тревожат и натъжават.
Но се обръщам тук заради заяждането му с мен. С някои неща трябва да свикна, но с други как да се преборя? 
Преди време имах частна работа, която ме удовлетворяваше, макар да беше далеч от нещата, които съм учила. Преди да настъпи предната голяма икономическа криза, я закрих под негово влияние. Личеше си, че към това се стреми - аз да си сменя работата. Сигурна съм, че не е можел в онзи момент да я предвиди тази криза, но когато тя дойде, той каза: „Видя ли!“. В същия момент ми съдейства със свои контакти да започна работа в областта, в която съм учила. Не без перипетии постепенно свикнах, утвърдих се. Хората много ме уважават. Година-две по-късно мъжът ми започна да ми намеква, че се натягам, че подчинените ми се подмазват, а аз се вземам много насериозно. Как да спра това? Как да му кажа, че той или не чува и не вижда никого, дори децата си, когато е в неговата си интернет лудост, или пък, като дойде на себе си, анализира ту мен, ту децата? Също и себе си анализира доста в интерес на истината и винаги борави с едни иначе точни свои критерии, пред които обикновено човек се отказва да спори.
Мислила съм за раздяла. Но каква ще е ползата, ако животът ми поднесе други проблеми за сметка на тези? Тъжно ми е. Не мога да споделя на майка ми, за да не я тревожа, сестра ми и приятелките няма да ме разберат, виждайки външната обвивка на отношенията ни с мъжа ми. Толкова е сложно! Не знам откъде да го започна, ако искам нещо да променя. И дали изобщо е възможно?! Дори, 45 г.

Здравей, Дори! Писмото ти, отправено към мен, е като преглед назад във времето с гняв, взиране в настоящето с болка и напрегната мисъл за бъдещето на човек, който не би искал нещо от познатото да продължи, но и се съмнява, че може да го промени сам. Това може би поражда огорчение на фона на възрастта и опита ти, ако на твоите 45 години успяваш в работата си да променяш полезно условията и да постигаш удовлетворение, а с най-близкия човек това ти е толкова трудно и сложно.
В мозайката от мисли и чувства
ще потърсим твои потребности, които ти ще се опиташ да разпознаеш и по-ясно да определиш, за да направиш своите избори кои от тях по какъв начин би могла да удовлетвориш сама и за кои се нуждаеш от нечия помощ.
В началото споменаваш в минало време за здравословни проблеми на съпруга ти, за които не искаш да разказваш, нито да се връщаш в мислите си към тях, но често се случва с поведението си той да ти ги напомня. Казваш „На пръв поглед всичко е наред“, което бихме могли да тълкуваме, че външно животът ви изглежда наред - „той си има добрата професия, вкъщи през свободното време се занимава с любимите си творчески неща“, и
под повърхността на това впечатление
според теб той, когато прекали с интернета, става заядлив и към теб, и към други хора, с които се запознава в мрежата.
Не ни казваш какво чувстваш от това, Дори, но възкликвайки „Няма да казвам на мен какво ми костват тези моменти, както и кога какво да прикривам пред децата, за да не се тревожат и натъжават“, ние можем да съпреживеем споделеното като чувство за отхвърленост, тъга от отчуждаване, страх от пораждаща се враждебност от страна на любимия човек, която може би чувстваш незаслужено към себе си.
Обикновено съпругите на мъже, които са дотолкова увлечени в интернет, че 
като че ли престават да съществуват за своята семейна реалност
изпитват изоставеност, също и срам, мислейки, че са в една уникална ситуация, която е сполетяла само тях.
Впечатленията ми от подобни случаи са, че човек със склонност като на съпруга ти изглежда като обладан в периодите, когато е силно и всеотдайно увлечен в търсене на данни в интернет или в интензивно общуване с някого там, докато стигне до предел, в който изведнъж се отблъсква от компютъра, изнемощял. Как се достига до този предел? С основание за това може да допуснем преумора на мозъка, но и общо телесно изтощение, защото това са часове, понякога цял ден (или цяла нощ), в които той почти не е ял, не е пил вода, не се е сетил да отвори прозореца, погълнат от интензивни преживявания или високо мисловно напрежение. Тогава е естествено да не вижда и да не чува някого дори и в стаята си. После му трябва време хубаво да се наспи, за да настъпи периодът на осъзнаването. И тук вече последствието има връзка с характера.
Ако човек е в състояние честно да погледне себе си
и да признае слабостта си, с която е загубил самоконтрол, това би помогнало по-бързо и леко да възстанови хармонията в отношенията с обичащата жена. Ако е от хората, за които подобно признание е „недостойно“ дори и пред себе си, би могъл да усложни и ситуацията, и съвместния живот като цяло, включително и с отправяне на обвинения към другарчето в живота си, че то има вина за това, че се е увлякъл.
Нека да отчетем, че примерът, който давам за увлечен съпруг и огорчена съпруга, изхожда от споделеното в твоето писмо, Дори, но го има също толкова разпространен и в другия вид - с увлечена по интернет съпруга.
Споменавайки за по-ранните здравословни проблеми на съпруга ти и може би сравнено с тях,
примирявайки се с по-малкото зло
като че ли ти си склонна да преглътнеш всичко това, но не и другото, за което подсказваш, че ти тежи - заяждането му с теб.
Разказваш за частната ти работа преди години, която е била различна от образователната ти специалност, но си се чувствала удовлетворена в нея във време - „Преди да настъпи предната голяма икономическа криза“ -
преди навлизането в средната ти възраст
Закрила си дейността си под влияние на съпруга ти. Не казваш как си се почувствала от това, дали тогава си била потисната, дали те е убедил с разумни доводи, или си се почувствала принудена, ако сте имали разногласия. Струва ми се, че днес мислиш и говориш с гняв към влиянието му да се откажеш от тази работа - „Личеше си, че към това се стреми - аз да си сменя работата“, но и към обстоятелството, което е потвърдило полезността на неговия усет - „Сигурна съм, че не е можел в онзи момент да я предвиди тази криза, но когато тя дойде, той каза: „Видя ли!“. Отчиташ обаче, че прекъсването на предишната ти работа не е било самоцелно - „В същия момент ми съдейства със свои контакти да започна работа в областта, в която съм учила“. Постепенно си се адаптирала в новата работа,
изживявайки своите перипетии и спечелвайки уважението на колегите
но хармонията вкъщи отново се е нарушила: „Година-две по-късно мъжът ми започна да ми намеква, че се натягам, че подчинените ми се подмазват, а аз се вземам много насериозно“.
Пак поглеждайки към лентата на времето назад, можем да отчетем, Дори, че тези проблеми между вас са приблизително през последните десет години. Може би заяждането на съпруга ти с теб е вече по навик, след като възкликваш: „Как да спра това?“. Тук изразяваш нещо, което вероятно не се осмеляваш да споделиш пред него - „Как да му кажа, че той или не чува и не вижда никого, дори децата си, когато е в неговата си интернет лудост, или пък, като дойде на себе си, анализира ту мен, ту децата?“.
Преценяваш, че той и към себе си е критичен, с което в твоите очи и в очите на децата изглежда справедлив - „Също и себе си анализира доста в интерес на истината и винаги борави с едни иначе точни свои критерии, пред които обикновено човек се отказва да спори“.
Може би ти се струва, че във вашите разговори твоите доводи не са на висотата на неговата аналитичност и това те обезсърчава? Така
не остават ли много неизразени твои чувства и нужди?
Потисната от неизразеното, като разрешение си мислила за раздяла. „Но каква ще е ползата, ако животът ми поднесе други проблеми за сметка на тези?“. Премерването на ползата в избора на едно или друго решение е трудно, когато са намесени чувства („Тъжно ми е“) и когато не сме разпознали своите нужди, за да поговорим за тях с другия. „Толкова е сложно!“. Да, затова изглежда трудно да поговориш с майка ти, със сестра ти и с приятелките, защото може би биха те подкрепяли да продължиш да си търпелива и предпазлива, за да не останеш сама, или пък напротив - да се разбунтуваш на този „всезнайко, който не може да се контролира в увличането по интернет“. „Не знам откъде да го започна, ако искам нещо да променя. И дали изобщо е възможно?!“.
Когато не знаем, а искаме нещо да направим
може да потърсим помощ, както направи ти с твоето писмо за споделената консултация във вестник „Утро“ или в лична консултация при психолог.
И така, Дори, питайки се „С някои неща трябва да свикна, но с други как да се преборя?“, какво ти идва като идеи - с кое би могла действително да свикнеш, за да останете заедно със съпруга ти? Не бързай. Давай си отговор на всеки въпрос, преди да продължиш със следващия. Какво чувстваш към съпруга си? Обичаш ли го? От какво имаш нужда? Как се чувстваш и от какво се нуждаеш, докато той е всепогълнат във виртуалния свят, когато не те вижда и не те чува? Как би му го казала това,
за да споделиш, а не да го изобличиш
и обвиниш в егоизъм? Иначе - знаеш - той би отвърнал с анализ на твоята слабост, че си свръхемоционална, какъвто може да се прояви всеки, който потиска емоциите, а те изведнъж избухват, ако го засегнат с нещо, към което е станал болезнено чувствителен. Според това, от което се нуждаеш - може би вниманието му, подкрепа в ежедневието, спокойствие вместо повишаващия се стрес, че може да си навреди на здравето с тази умствена и физическа преумора на компютъра, при която става неадекватен - какво би му предложила като разумен вариант според наблюденията ти върху времето, след което е изтощен? Примерно колко време след сядането на компютъра е добре да спре и да стане от него, за да бъде с мисли, чувства и грижа в семейството си?
Сега изглежда ли малко повече възможно
истински да си говорите
със съпруга ти, Дори? Щом го постигнете по един от проблемите, който досега си преживявала болезнено, постепенно ще го постигнете и за други и ще можеш свободно да му разказваш как се чувстваш на работа, как може би се чувстват колегите ти, какво те удовлетворява и какво не. Тогава може би съпругът ти ще свикне по нов начин да изразява идеите си и как общуването в работата ти би могло да се облекчи.