След многото футболни звезди, които издадоха автобиографиите си, дойде ред и на Георги Велинов-Джони. „Моята история“ на Джони в съавторство с журналиста от Дарик радио Николай Александров от днес е по щандовете на книжарниците. И понеже Велинов си е наш, не само като човек, роден в Русе и направил първите си ярки стъпки в „Дунав“, „Утро“ разговаря вчера с него.

- Г-н Велинов, здравейте!
- Здравейте, но може ли да се чуем по-късно? Пред мен е камара от 100 книги, които трябва да разпиша експресно. Ръката ми се отвъртя.
Чуваме се по-късно.
- Да започнем оттам - как се осмелихте да разкажете „Моята история“?
- Тя е дълга работа. Много хора ми предлагаха да запретнем ръкави и да пишем. Все отказвах, смятах, че не му е дошло времето. Ръцете на Ники Александров го сърбяха отдавна. Не ме остави на мира. Накрая се съгласих, пък и в крайна сметка нека да оставя някакъв спомен за децата, внуците и футболните фенове.
- Помните ли кой бе първият човек, който повярва, че ще станете добър вратар?
- Помня, разбира се. Беше на Средношколския стадион, който се намираше срещу КАТ. Това култово игрище го няма отдавна. Та излязох на терена, дете бях, когато Иван Иванов-Скрежко, Бог да го прости, ми подхвърли няколко топки. 
Видя как реагирам и отсече: „Ставаш, бива те!“
Нататък тренирах и при Добри Добчев, за жалост, също покойник. С юношите на „Дунав“ се класирахме след години за финалите на републиканското първенство. Завършихме четвърти, но беше голям успех.
- Как беше на първия мач с мъжете?
- Мисля, че получих фланелката от Игнат Младенов, но може и да бъркам. Беше домакинска среща с „Миньор“ /Перник/. Бихме с 1:0. После гостувахме на „Берое“ в Стара Загора и пак победихме с 1:0. А това бяха сериозни отбори. Два мача с два успеха за хлапак като мене, който още не беше влязъл в казармата, беше супер. При това играх рамо да рамо с идоли, каквито като дете за мене бяха Иван Въжаров, Благой Далев, Слави Дамянов, Тошко Тодоров, Никола Христов, Стоян Илиев, Павел Малинов, Людмил Александров. Даже Георги Георгиев-Дълга Мара /дошъл от „Левски“ в „Дунав“ - б.а./ още беше в отбора.
- После войник в „Черно море“ и „командировка“ в ЦСКА!
- Точно така. Беше сбъдната мечта да играя за „Армията“.
Още в първия ми мач с „червените“ трябваше да изляза срещу вечните съперници от „Левски“
Знаете какво напрежение съпътства такива дербита. Аз обаче бях неочаквано спокоен и много щастлив, че победихме с 2:1.
- Какво беше усещането да сте рамо да рамо с толкова нашумели играчи?
- Знаех, че трябва да съм на тяхното ниво, ако искам да бъда футболист на отбор като ЦСКА. Като влязох за първи път в съблекалнята и се огледах - звезда до звезда! Все хора, дето съм ги гледал само по телевизията и съм гледал снимките им по вестниците.
- Кои мачове няма да забравите никога?
- ЦСКА беше марка в Европа. Разни отбори от Унгария, Полша, Чехия, Австрия, Швейцария не можеха да ни се опрат. Биехме и вървяхме напред. Най-паметните мачове? Ами с „Нотингам“ и „Ливърпул“! Най-доброто обаче, което дадох, като че ли беше в двубоя срещу „Реал“ /Сосиедад/. Още не знам как направих толкова много невероятни спасявания. А 
да елиминираш шампиона на Испания беше велико чувство
- Засякохте ли се с Христо Стоичков?
- /Смее се/ Да, не аз се засякох с него, а той дойде при мене. Беше „новобранка“, но имаше характер. На три тренировки влезе в банята и, представяте ли си, взе хавлията ми и се избърса с нея. Казах му да я остави, а той отвърна: „Тя е моя!“. Сладур! Засмях се, нищо не казах. Но пък Стойчо Младенов „цереше“ младоците. Надигнат ли глава и правят ли се на важни, сериозно им дърпаше ушите. Ама буквално.
- Какво ще кажете за периода си като старши треньор на „Локомотив“ /Русе/?
- Беше през 1996 или 1997 година. Бяха бедняшки времена. Все нямаше пари. Стигаше се дотам, че някои от футболистите нямаше къде да нощуват. Но се справихме някак. Даже бихме богатия по това време „Дунав“ /спонсор на „сините“ беше Димитър Барбуков/ и останахме в групата.
- Какво искате да кажете на русенските фенове?
- Следя задочно какво става с „Дунав“. 
Знам - историята е неприятна, но там, където е текло, пак трябва да тече. Въпросът е колко време ще се чака пак
Аз няма как да забравя откъде съм тръгнал. Русе винаги ще остане моят град. Пожелавам на съгражданите си да се пазят от напастта с коронавируса и да вярват, че ще дойдат и по-добри дни. Аз съм препатил човек и знам каква е цената да се бориш и вярваш.