Здравей, Петя! Вече месец работя от вкъщи и детето не посещава детска градина. То е момиче на 4 години. Отначало си мислех, че ще е по-лесно, отколкото се оказа. Пиша това писмо, защото ми е неудобно да се оплаквам на моите близки, но може би и други хора се чувстват като мен, а може да не смеят да го споделят. На мен ми е трудно!
По-рано съм си мислила, че когато някои млади майки се оплакват, излишно драматизират и преувеличават трудностите, за да си спечелят внимание.
Аз сега защо го правя? Не съм лишена от вниманието на съпруга ми, нито на родителите ми и на неговите родители. Имам го това внимание и затова не искам да ги викам за щяло и нещяло. Мисля си, че ако ги повикам и по път към нас или обратно към дома им те се заразят, не бих го понесла.
Сигурно са глупави моите оплаквания, след като много хора страдат, заразени от самата болест. Също знам, че на моите години на майка ми трябва да й е било по-трудно.
Казвам го направо - не съумявам да му обръщам на детето достатъчно внимание или в момента не знам какво е достатъчно. Мисля, че не успявам с това, което си поставям като цел за деня за работата. Ако не обърна достатъчно внимание на детето, после се чувствам виновна и ми се плаче. Ако й обръщам внимание, се чувствам неспособна, защото не съм си свършила работата, а сигурно много други, които са на същия хал като моя, успяват да се организират. Написах това с надеждата, че твоят отговор ще ме накара да се стегна. Маги, 25 г.

Здравей, Маги! За много от проблемите намираме по-лесно посока и изход за справяне, когато открием в себе си чувствата си, свързани с тях, и всички значими за нас неща, в които тези чувства намират отзвук, както ми се струва, че си направила с написването на това писмо.
За разлика от обикновено, този път предлагам да разгледаме споделеното като бързия преглед на списание - разлиствайки го отзад напред, а после да се спрем на моменти, в които
сред трудностите може би са скрити и възможности за справяне
„Написах това с надеждата, че твоят отговор ще ме накара да се стегна“. От разказаното ми изглежда, Маги, че ти може би си мислиш, че те е напуснала предишната мобилизация и увереност в силите ти, които вероятно си имала, и сега си се отпуснала, несмогвайки да се справиш. Иска ти се нещо или някой да ти подейства да се стегнеш. На мен ми си струва обаче, че си се стегнала достатъчно много в критерии, с които се дебнеш и с които си пречиш да си дадеш истинска почивка, когато си уморена.
Както  изглежда, отраснала си с добрия пример от родителите ти, които в трудните моменти са се мобилизирали за действия или за понасяне на ограничения, поставила си си и ти сериозни изисквания - да не отстъпваш по справяне с предизвикателствата като майка ти на твоите години, като колегите ти може би, които са в същата ситуация, като приятели и дори вероятно познати и непознати от социалните мрежи. Може да си мислиш, че те са
като Шива с многото ръце
и на висотата на този върховен бог всяка сутрин създават добре подреден свой ден - „сигурно много други, които са на същия хал като моя, успяват да се организират“. Но ние не знаем дали също като него не разрушават нещо друго, за което може като теб да съжаляват, че не съумяват да бъдат само съзидателни.
За дъщеричката си като че ли сама се разпъваш на кръст - ако й обръщаш внимание, се чувстваш неспособна, защото не си си свършила служебната работа, а ако не обърнеш достатъчно внимание на детето си, после се чувстваш виновна и ти се плаче. И на мен това ми изглежда
трудно разрешима дилема
при задача, подобна на математическа - по колко внимание да отдадеш на важните неща в живота си - общуването с детето ти, защото го обичаш, и изпълнението на работата ти, защото вероятно я харесваш, щом като не споделяш да ти дотяга, а си поставяш като че ли високи норми, към които се стремиш и вкъщи („Мисля, че не успявам с това, което си поставям като цел за деня за работата“).
„Казвам го направо - не съумявам да му обръщам на детето достатъчно внимание или в момента не знам какво е достатъчно“. А не е ли така и по отношение на работата?
Старателни и високо отговорни хора
на възраст около твоята обикновено отделят значително време да проверяват направеното по много пъти за грешки. Ако често и ти го правиш, може би не се доверяваш достатъчно на ефективността в работата си по време на изпълнение на задачи. Възможно е да се разсейваш или пък обемът на работа, който си поставяш като норма, да надхвърля възможностите за твоя домашен работен ден. Дали не би дошло добро разрешение, ако насочиш вниманието си в
наблюдение на организацията си в един свой ден
например дали се концентрираш по-добре рано сутрин, или дообед, какъв тип задачи са удобни за следобеда, когато детето си полегне, по кое време можеш да се съсредоточаваш добре по задачи, които изискват повече внимаване и кои да поставиш в началото за вработване и кои след трудните задачи, когато настъпи умора, но би могла да ги изпълниш по инерция...
„Също знам, че на моите години на майка ми трябва да й е било по-трудно“. Знаеш го, Маги, защото може би мама много е разказвала, връщайки се към по-крехкия си опит в младостта. Но нали можем да си представим, че на бабите и на прабабите ни на твоята възраст им е било още по-трудно, но ако можеше да ги попитаме в момента, вярвам, че те биха те поставили
на висота заради сложната работа
която от тяхна гледна точка ти вероятно  извършваш.
„Сигурно са глупави моите оплаквания, след като много хора страдат, заразени от самата болест“. Струва ми се, че в момента си настроена да се самонаказваш, като се оценяваш негативно. Може би в началото на тази пандемична криза като повечето от активните хора си си мислила, че няма да е кой знае каква философия човек да организира живота си съобразно условията и с това да приеме определени ограничения, щом като те са временни. Може би поради липсата на опит с нещо непознато всички в началото сме били по-големи оптимисти за едно по-леко излизане от тази криза.
Днес сме реалисти, ако не изпадаме в отчаяние
Ти обаче, Маги, казваш, че се въздържаш да поискаш подкрепа от родителите си или от родителите на съпруга си - „Мисля си, че ако ги повикам и по път към нас или обратно към дома им те се заразят, не бих го понесла“. Но не си ги питала дали и с какво биха могли да ти помогнат според техните умения, а може би и таланти.
По-рано си си мислила, че когато някои млади майки се оплакват, те излишно драматизират и преувеличават трудностите, за да си спечелят внимание. Питаш се: „Аз сега защо го правя?“. Отчиташ, че получаваш внимание от съпруга си и от вашите родители и това е като отговор на въпроса ти, че нямаш манипулативен мотив по отношение на тях, ако се  оплакваш. „Имам го това внимание и затова не искам да ги викам за щяло и нещяло“.
Когато използваме по инерция някои изрази
като „за щяло и нещяло“, „за най-малкото нещо“, „от мухата слон“, ние, вероятно за да се поддържаме достойни и силни, може да се доведем до по-голямо изтощение, избягвайки да признаем, че не смогваме.
Както споменах в началото, да помислим какви възможности за справяне се крият в споделените от теб трудности.
„Пиша това писмо, защото ми е неудобно да се оплаквам на моите близки, но може би и други хора се чувстват като мен, а може да не смеят да го споделят“. Да, Маги, ако изпитваме несигурност
дали ще сгрешим, ако смутим близките си
бихме могли да потърсим помощ сред хора, на които може да си позволим да споделим проблемите, които ни тревожат или потискат.
„На мен ми е трудно!“. Признаването на нашата слабост не е отстъпление, в него намира изява голяма смелост от почувстваната готовност за промяна. Дори си мисля, че и без моята помощ с този отговор, признавайки това, което преди си прикривала, може би вече ти е дошла енергия да се справиш с куп неща вкъщи.
„Отначало си мислех, че ще е по-лесно, отколкото се оказа“. Ето, че се наложи повторно затваряне на детските градини и работа от вкъщи. След първоначалната адаптация необходимостта от повторна може да отчайва или да ни разстройва, че
объркването на живота ни такъв, какъвто си го знаем
се отлага още във времето.
Имаш момиченце на 4 години, с което сега заедно сте вкъщи и то иска да се радва на твоята близост, както и ти, но това да не възпрепятства работата ти. Как би могло да се раздели вниманието ти така, че когато го отдаваш в едната посока, да не страда другата? Какво ти е хрумвало досега? Какво си опитвала и с какво времетраене е давало ефект - 5 минути, 10 минути, 15 минути? Добре, ако са 15 минути - значи детето се е занимавало пълноценно с нещо, което увлича вниманието му с интерес. 15 минути, в които можеш да опиташ да свършиш нещо на компютъра или по книжните ти документи за точно 15 минути. После имате забавно междучасие заедно с детето - да обърнете внимание на куклите, да погледате естествения пейзаж през прозореца, да си похапнете ябълка. А дали не би могла, Маги, да използваш
склонността на детето да играе
и да му предоставиш ненужни вече принтирани документи, върху които да извършва уговорени между вас „поправки“, да ги сортира по три листа, с текст маркер да отбелязва с различни цветове където открие първата буква на твоето име, на нейното име, на името на тати и на бабите и дядовците? Но следи и времето, че детето да не се преумори, да го научиш да си дава почивка, преди да изпадне в състояние като твоето и да каже, че е трудно и не може да смогне от амбиция да обработи един куп документи за дълго време през деня :)
Вярвам, Маги, че може да ти дойдат и други идеи за моменти, в които детето може се чувства спокойно до теб на своето импровизирано бюро.
Като майка си след години ще разказваш на порастващото ти момиченце и то може смътно или много ярко да си спомня как сте играли „на колежки“ и че това е бил най-вдъхновяващият момент, в който детето е изпитало удоволствие от игра с буквите, с думите, с попълването на празните редове с неуморно изписвани с химикала спирали. И при това толкова близо до мама, която хем работи, хем играе в домашния офис!