В началото на този месец с положителна PCR проба и последвала карантина се уверих, че независимо от отрицанието и конспиративните теории, които наводняват социалните мрежи, вирусът е съвсем истински и всеки може да се зарази.
При първата вълна през пролетта тази година не можех да се начудя на някои хора, които омаловажаваха симптомите и ходеха на работа до последно, докато една сутрин не се събудих с температура 38,9 градуса и си казах „Няма шанс да е коронавирус“. При мен първият симптом беше висока температура и още същия ден побързах да си направя бърз тест, защото
имах нужда да чуя, че съм отрицателна, че шансът да съм заразена е нищожен
защото Русе е провинциален град. Този тест е кръвен, отнема няколко минути, като процедура прилича много на тест за бременност, но вместо урина, капваш кръв от безименния си пръст на лявата рака. Резултатът беше отрицателен и временно се успокоих. Следващите няколко дена не бих казала, че се влошавах, защото пиех лекарства и си седях вкъщи, но определено нямаше и подобрение, което беше нетипично за организма ми при настинка. Реших да си направя PCR тест, когато изгубих обоняние и започнах да кашлям на четвъртия ден
PCR тестове в Русе правят зад Общината в една малка приемна, където винаги има опашка и независимо кога отиваш, трябва да чакаш един час на студа, докато ти дойде редът. Хората са нерви, всеки кашля и още там чух едно младо момче да казва, че всичко е измислица и загуба на време. На входа, когато дойде моят ред, служителка ме попита защо си правя тест и
щом споменах загубата на обоняние, тя ми каза „Ясно, от нашите си“
и тогава наистина осъзнах, че вирусът е реален и ми предстои да го изкарам.
Резултатите излизат следобед към 4-5 часа, но с потвърждението на сестрата и примирението с факта, че съм болна, се погрижих да информирам близките си. Храната представляваше голям проблем, защото някой трябваше да я купи вместо мен и нямаше гаранция, че за две седмици ще ми стигне. Следобед излезе положителният ми резултат и на другата сутрин първият ден от карантината ми започна със заглавия в различни медии, започващи с „Рекорден брой заразени“. Знаех, че и аз съм част от тях.
 Помогна ми личният ми лекар д-р Дарина Кънева, която също беше карантинирана и заразена, но по телефона успя да ми каже какво да правя и ми изписа лекарства, които докато изтече карантината ми, вече ги нямаше по аптеките. В момента познати ми се обаждат отчаяни, за да питат как и откъде съм си взела антибиотика „Азакс“. Лечението с него траеше шест дена и общо взето това бяха дните, в които наистина се преборих с вируса. Успях да си взема антибиотика на втория ден от карантината, но дотогава вече се чувствах отпаднала и главоболието беше започнало.
Никога през живота ми не ме е боляла главата така
Най-ужасната част от карантината въобще не беше фактът, че трябваше да стоя затворена вкъщи, а неспособността да правя каквото и да е, дори да стана от леглото заради световъртежа и физическата умора. Симптомите се проявяват различно при всеки организъм и мои близки се оплакваха от ужасни болки в кръста и мускулите, но при мен нямаше нищо подобно.
В действителност най-лошият симптом на Ковид-19 за мен беше паниката. Започнах да си мисля как закъснях много с реакцията си и първите пет дена бяха обезнадеждаващи, защото бяха едни и същи без подобрение и това психически ме потискаше. Свикнала съм да изкарвам зимни вируси и настинки бързо и обикновено още на втория ден имах някакво подобрение, но с този вирус не беше така. Освен антибиотик, вземах още едно лекарство - „Авирон“, а за болката в главата пиех „Беналгин“.
Кашлицата обаче не минаваше и нямах какво да взема за нея.
Внуших си, че кашлицата означава, че се влошавам
Всяка сутрин четях за нов рекорд регистрирани случаи и починали хора. Някои сред тях млади и нетолкова далеч от моите години. Затова се обадих на личната ми лекарка и поисках да си направя рентгенова снимка на дробовете. За да се случи това, трябваше да звънна на 112, да извикам линейка и тя да ме закара и след това да ме върне. Линейката дойде до 15 минути и щом я видях през прозореца, слязох. Докато аз се облека, обуя и сляза по стълбите, една трета от
съседите ми бяха навън и бяха разпитали лекарите в костюми защо и за кого са дошли
Оттогава стана голяма сензация, че има болен в блока. Част от съседите дори ми се обадиха, за да ми пожелаят бързо оздравяване и да ме разпитат за колкото се може повече неща. Голяма част от възрастните хората остават неинформирани и не знаят все още как да се пазят и какво представлява вирусът - това научих от тези обаждания. Други пък твърдяха, че маските от нищо не пазят и затова съм се заразила или че не се пазя достатъчно. Честно, почувствах се виновна, независимо че съм наясно, че в работата си се виждам с много хора и сега при втората вълна от коронавирус има много повече заразени.
 Рентгеновата снимка на дробовете ми беше добре, нямаше ми нищо и лекарите в Белодробната болница ми казаха да си седя вкъщи и ми изписаха сироп за кашлица. Линейката возеше лошо и отвътре всичко се тресеше, та ме заболя главата и като се прибрах, си легнах да спя веднага.
Спах около 20 часа през този и следващия ден, а като се събудих, ми нямаше нищо
Следващите дни състоянието ми се подобри, антибиотикът свърши, изпих останалата част от лекарствата си, но се чувствах добре. Помолих приятелка да ми донесе храна и сиропа за кашлица, която се оказа най-упорита и заедно с липсата на обоняние продължаваше да ме притеснява.
Посрещнах 21-вия си рожден ден по време на тази карантина. Приятели ми честитиха, но общо взето беше самотно и кофти преживяване. Най-близките ми приятели ми оставиха подаръци пред блока и аз слязох, за да ги взема, но с тях се бяхме уговорили, че аз слизах, чак след като те си тръгнат и този ден никого не видях. Това бяха единствените ми излизания от дома, но доколко спазвах карантината, зависеше изцяло от мен, защото особено строг контрол не е имало.
На седмият ден ми се обади служител от Общината, за да ме информира, че ще наминат да ме проверят
но не ми казаха кога и след половин час ми се обадиха повторно. Махнахме си през прозореца и това беше. РЗИ закъсняха изключително много и дойдоха чак след десет дена, откакто бях в системата като положителна.  Друг контрол или наблюдение не е имало. Налага се човек да прояви разбиране и лична отговорност, да изчака вкъщи и сам да се обади на близките и колегите си, за да ги предупреди. Истината е, че случаите растат, а институциите не смогват - това ми казаха служителите, които ме посетиха.
При посещението от РЗИ част от съседите ми бяха отново излезли, за да ги посрещнат преди мен. Настояваха, че е трябвало да стоя в болница и
докладваха мои „нарушения“ - излизанията ми до входа пред блока, за да взема донесената ми храна и лекарства
Почувствах се като престъпник, въпреки че знаех, че не съм извършила нищо нередно. Служителката от РЗИ ме попита за тези коментари, но не беше нападателна, нито изглеждаше убедена от чутото и никакви последствия не е имало. Жената беше много мила и влезе в положението ми, след което говорихме за документите и докога ще продължи карантината ми. Тя самата ми каза, че вероятно никой няма да дойде да ме тества повторно или провери в последния ден, защото има твърде много случаи.
Обратно на заклетите невярващи в социалните мрежи са изплашените хора, които стават крайни в паниката си.
Част от съседите ми все още не се качват в асансьора с мен, независимо че нищо ми няма
и карантината ми изтече. Не виня този страх, защото аз изкарах вируса и се уверих, че той няма нищо общо с есенните настинки. 
Когато оздравях, получих съвети от познати „повече да не правя така“. Много хора твърдяха, че по своя преценка те вече са изкарали вируса, който е „проста настинка“, и не са си давали парите за тестове, тъй като не искат да са в системата. За тях най-ужасната възможност не беше да се разболеят, а да се наложи две седмици да седят затворени вкъщи и да не ходят на работа. Посъветваха ме, ако се почувствам отново зле, да си стоя вкъщи седмица и да се връщам към живота. Тогава осъзнах защо носим маските и че не се пазим просто от вируса, а и един от друг, тъй като хората лъжат и крият от страх и паника да не ги затворят и тях вкъщи.