„Без цензура и баба знае да се бори за идеи. Майсторство се иска под режим на цензура да се разбереш с читателите“. Това е една от аксиомите, останали след един от горящите в мисията си и изгорели в нея български журналисти - Йосиф Хербст, от чието рождение днес се навършват 145 години.
След Септемврийското въстание през 1923 г. Хербст разобличава репресиите на режима на Александър Цанков в публикациите си. Списва вестниците „Вестник“, „А.Б.В.“,  „Ек“, „Днес“ и „Вик за свободни хора“.
През юни 1925 г. присъства случайно на убийството на комуниста Вълчо Иванов и става свидетел на изхвърлянето на трупа му от извършителите - група офицери. На следващия ден описва видяното във вестниците си. С това окончателно си спечелва омразата на първото правителство на Демократическия сговор. Йосиф Хербст „изчезва безследно“ по време на априлските събития от 1925 година. 
Бил е женен за Виола, дъщеря на политика Петко Каравелов, сестра на Лора Каравелова, съпругата на Пейо Яворов.
Предлагаме ви с незначителни съкращения статията за него от Речника на българската литература след Освобождението.

 Йосиф Яков Хербст е чешки евреин по потекло, роден в Одрин, в семейството на Яков и Софи Хербст. Родителите му са от Бърно, пристигат в България заради работата на бащата като инспектор по строежа на Хиршовата железница. След Освобождението (1878) се преместват в София.
Израснал в интелигентска среда, Йосиф Хербст от дете усвоява немски, английски и френски език. Завършва Френския колеж, Първа мъжка гимназия и Военното училище (1893) в София. Произведен е в чин подпоручик в град Кула и става действащ офицер в Първи софийски пехотен полк. Служи и във Военното министерство. 
През 1898 година заменя военната кариера с журналистика. От 17 октомври 1900-та 
работи във „Вестник“ (Русе), от 13 февруари до 21 декември 1901 година е негов отговорен редактор
През 1902 се прехвърля в софийския всекидневник „Балканска трибуна“. Пак тогава заедно с Иван Вазов, Стефан Бобчев и Михалаки Георгиев е сред основателите на Дружеството на българските писатели и публицисти. От 1907 до 1908 година е и първи председател на Дружеството на столичните журналисти. В динамичния му живот на публицист и редактор следват вестниците „Дневник“ (1903-1917), „Гражданин“ (май-юли 1907), „Време“ (януари 1908-декември 1909 година, в сътрудничество с Александър Гиргинов и Александър Балабанов), „Пряпорец“ (1910) - орган на Демократическата партия, в която по това време членува, но броени месеци след това, през 1911 година, я напуска, разочарован от партизанщината. Привърженик на парламентарната демокрация, Хербст избира за мото на всичките си вестници 
„На никоя партия в угода, на никоя - напук“
Друг девиз на професионалната му етика, останал запомнен и до днес, е афористичното изречение: „Истинският, постоянно действащият парламент в една държава е нейната журналистика“.
През 1912 година е мобилизиран в Балканската война. Като ротен командир участва в битките при Селиолу и Чаталджа. По време на Междусъюзническата война (1913) неговата рота е обградена от вражеска войска край село Дъсчен кладенец, Хербст е ранен и два дена лежи сред войнишките трупове, което, парадоксално, спасява живота му. Дни по-късно от бедрото му е изваден куршум, който той превръща в сувенир. Получава Орден за храброст.
В периода от 5 декември 1913 до 15 януари 1918 година е първият Директор на печата у нас. Цар Фердинад учредява тази длъжност по съвет на австро-унгарския император Франц-Йосиф, за да може правителството да контролира пресата. Симеон Радев и Никола Генадиев препоръчват за нея Йосиф Хербст, който, убеден, че работи за националните идеали, 
използва положението си и за да развие международните контакти на Българската телеграфна агенция (БТА)
от 1913 година станала отделение на Дирекция на печата към Министерството на външните работи и изповеданията. Най-влиятелният за времето си журналист работи за подобряването на информацията и се бори срещу политическата манипулация на новините.
В този период той има множество публикации и като кореспондент на английския вестник „Дейли мейл“, на австрийските вестници „Ди Цайт“, „Нойе фрайе пресе“ и на германския „Фосише цайтунг“. След един относително дълъг прогермански курс в синхрон с правителствената политика от 1917 година Хербст недвусмислено демонстрира пристрастието си към Октомврийската революция и събитията в СССР. Влиза в конфликт с министър-председателя Васил Радославов и цар Фердинанд. Заради политическите си убеждения е уволнен и изпратен на фронта. След Първата световна война временно се оттегля от политиката и журналистиката. Става акционер и прокурист в акционерните дружества „Модерен театър“, „Нафта“ и „Български Лойд“.
В личния му живот 
съдбовно влияние ще окажат контактите със семейството на Петко и Екатерина Каравелови
До 1911 година Хербст е член на Петко-Каравеловата Демократическа партия. От 1923-а Екатерина редовно сътрудничи на Хербството списание „Вик за свободни хора“. В атмосферата на близко приятелство и идейно съмишленичество по-голямата дъщеря на Каравелови - Виола (сестрата на Лора Каравелова) и Йосиф се влюбват, заради него тя приема юдейската вяра и името Сара. През 1921 двамата се венчават в Софийската синагога. Съюзът им, за беда, е белязан от постоянни трагедии. Умират и двете деца на Йосиф (от първия му брак с банкерската дъщеря, австрийката Елвира Енкел). Умира и синът на Виола от брака й с адвоката Илия Белинов.
На 12 декември 1923 година Хербст официално се завръща на публичната сцена. Избран е за член на Комитета за пострадалите от Септемврийските събития.
Публицистичната му дейност бележи нов разцвет след Деветоюнския преврат и Септемврийското въстание
през 1923 година. Издава седмичното сп.“Вик за свободни хора“ (14.11.1923-16.04.1924), което списва почти сам. Създава и оглавява илюстрования всекидневник „А.Б.В.“ (8.02.-23.10.1924); издава вестниците „Ек утринен“ (18.11.-6.12.1924) и „Ек вечерен“ (18.11.1924-3.03.1925), спрян от правителството на Александър Цанков. Сътрудничи си с Гео-Милевото списание „Пламък“. На 6 март 1925 година поставя началото на всекидневника „Днес“, чието извънредно издание излиза 1-2 часа след атентата в църквата „Св. Неделя“ на 16 април 1925 година. Същата нощ е арестуван с обвинение, че е съдействал на комунистите да получават пари от Международната организация за подпомагане на революционерите. Откритата му критика на режима на Цанков допринася за края му. На 17 април Хербст е отведен в Обществена безопасност и попада в списъка на „безследно изчезналите“ в този метежен период български интелектуалци (заедно с Гео Милев, Христо Ясенов и още 148 души). 
След изчезването му неговата съпруга Виола пише до тогавашния председател на парламента Тодор Кулев, изпраща до всички вестници 
открито писмо до министър-председателя Цанков, което само две редакции се осмеляват да публикуват
Във връзка с тези последни трагични събития в живота на Йосиф Хербст следва да се отбележи и една изследователска линия, според която въпросният брой на в.“Днес“, отразил атентата без снимков материал и с неточности, всъщност излиза преди самия атентат - което буди подозрения, че Хербст е бил посветен в терористичния план преди изпълнението му. Дали чрез тази преждевременна публикация вестникът му се опитва да предотврати жертвите, или просто става дума за предварителна информираност, не е ясно. Статията със заглавие „Сатанинското злодеяние. Адската машина в Свети Крал. Много ранени“ действително преповтаря сценария на атентата, като някои съществени несъответствия дават основания да се предполага, че
Хербст е бил в течение на предварителния план
който обаче е бил променен в движение. 
Последно свидетелство за съдбата на журналиста дава писателят Трифон Кунев, който в посмъртното издание на Хербстови текстове - „Вик за правда“ (1975), е споменат като „свидетел Ланчелото“, без да се цитира името му. В свой спомен, публикуван в книгата, Кунев разказва, че на 17 април 1925 година Хербст е отведен в Обществената безопасност, след което следите му се губят. На Трифон Кунев, който е бил задържан по същото време, Хербст подарява и репортерското си тефтерче, очаквайки да бъде убит.
Йосиф Хербст е сред най-изявените български публицисти от първите десетилетия на ХХ в. Впоследствие е наричан 
„баща на съвременната българска публицистика“
Ерудиция, смело и открито писане с ясно заявени позиции, стремеж към обективност - това са качествата, които съвременниците му ценят в неговите текстове, впечатляващи документи за епохата. Той прави много и за развитието на българската журналистика като цяло - и с войнстващото отстояване на принципа на обективността, и със своите контакти, ерудиция и владеене на чужди езици. Личност с необичаен размах, Хербст става жертва на гражданското си поведение и политическите си увлечения. Първоначално демократ и хуманист с доста широки разбирания, наричан дори „буржоазен демократ“, Хербст става все по-активен изразител на общия за левите интелектуалци от 20-те години протест - срещу терора, силовото управление, произволите, цензурата и демагогията. Той, подобно на Гео Милев, се обявява срещу Закона за защита на държавата (ЗЗД). Неговият вестник „А.Б.В.“ държи в течение обществеността за процеси срещу комунисти, за присъди над септемврийци, за „безследно изчезнали“. В „Ек“ Хербст пръв съобщава истината за убийството на ючбунарския партиен секретар Вълчо Иванов. През последните две години от живота си, които съвпадат и с рязката политическа поляризация на българското общество, журналистът все по-открито заявява симпатии към Комунистическата партия и Съветския съюз.
Приживе Хербст издава една книга - „Вчера, днес и утре. Из спомените и бележките на един публицист“ (1923). Тук е изразена неговата многостранна личност, видими са и разнородните му интереси. Книгата е доминирана от 
духа на свободата, размаха на мисълта, съчетани с взискателно отношение към езика и стила
Хербст е сред левите български интелектуалци от първите десетилетия на ХХ в., които вярват, че „тържеството на комунизма предпоставя една коренна вътрешна промяна у човеците“ - теза, която той развива в книгата си, противопоставяйки я на „политическия комунизъм“. Публицистичните му „бележки“ разглеждат и специфично професионални теми, като например изискванията към списването на вестник и ангажиментите на журналиста. Освен етиката, образоваността и бързината на журналистическата реакция Хербст поставя като изискване пред журналиста и писателското умение, точността и богатството на публицистичния език. Известен е и с активните си позиции относно българския правопис. През 1975 излиза посмъртно още една негова книга - „Вик за правда. Избрана публицистика“.
Автор е на рецензии за книги на Елин Пелин, Асен Разцветников, Димитър Христодоров, Иван Клинчаров и др. Превежда активно от английски, немски, руски, френски и други езици.