Като прехвърлят едни години, хората започват да се настройват философски и да се правят на мъдреци - и мине не мине, току споменават важно думата „равносметка“. Време ли ти е за равносметка, Краси? - питам поета и белетриста Красимир Манев, който през септември щастливо закръгли 65 години. 
О, рано ми е, отговаря той. И продължава: „Как да я правя, като лудориите са още в главата ми, а не само в спомени!“. Енергичността му си е все същата - както и преди едно, две, три десетилетия. Само косата му дето е с малко повече побелели кичури. А годината, която за него е белязана от житейския му празник, е „Година като година. За някого може да е пълна с негативи. За мене не е. Има епидемия. Добре. Имало е и преди години. И преди още по-много години. Така се е случило. С възрастта се научих да бягам от негативното и да го заобикалям. Самият живот ме научи на това. Може би защото много съм патил...“.
Първите си литературни опити прави, когато е в осми клас в училището в родния Кошов. „Едно момче беше написало едно стихотворение и се похвали на другарката по български език. Тя взе, че го прочете пред класа. 
Що пък и аз да не напиша едно стихотворение
рекох си. Че като ги подпуках - първото за Ниагара, второто за орачите, дето така на хубаво дъхтят браздите им над село на късната есенна оран. И още, и още. Трупах ги в едно тефтерче. С никого не споделях. На лагер през лятото се престраших и дадох на учителката по български тефтерчето да ми види писанията и да ми каже бива ли ги, или не. Тя ме викна настрани и започна да ми говори - имало нещо в драсканиците ми, но трябвало да се срещна с литератори, като отида да уча в Русе“, разказва Краси. 
Първата му публикация е на страница „Младост“ на вестник „Дунавска правда“, наследник на които е „Утро“. Тогава младежът е второкурсник в Строителния техникум. Точно тогава той среща човека, който за него очертава литературната вселена и се превръща в негов гуру и приятел завинаги - Стефан Епитропов. „Попаднах на него в Средношколското общежитие. Беше много строг възпитател, но с нещо магнетично в него. Аз не бях подготвен за живота в града, момчето от село се оказа смачкано от градските мащаби. В този човек открих втори баща. Много години посещавах литературния кръжок в читалище „Ангел Кънчев“, който водеше той - всеки четвъртък от 19.30. Много неща научих там. За мен той просто беше човек вселена. Приятелството ни не свърши, когато той тръгна с неразделното си всекидневно колело към звездите. И сега продължава - в спомени, в стихове, в мисли...“, продължава Красимир Манев. 
През четирите години в Строителния техникум пада яко учене, със среднощни чертежи по архитектурно проектиране, гласи определението на Краси. Тогава си купил първата китара - със спестени пари. „Татко ми се намръщи, но аз му припомних какво ми е разправял за първия си акордеон, който си купил. Как скрил от дядо. Веселил наоколо селата по него време на сватби и сборове. Ама тя е дълга и широка. 
В Строителния ударих на камък с българския език и  литературата
Никак не понасях другарката. И как да й обичам предмета. Вече печатах в местния вестник стихове и дописки, но всяка година бях на поправителен. Притеснявах се пред дъската. Исках да ме изпита на лист. Не можело, това било само при момичетата. Е, добре, 5 двойки и... дежурен. Кога по общежитие, кога в стола. Или болничен. А се познавах с директора добре, той беше литератор и се засичахме по литературни четения и съвместни сбирки на литературни кръжоци, само дето той не ги знаеше тези работи. Разбра ги, когато си взех дипломата“, разказва Манев.      
А след техникума се упътва към София, за да направи реалност мечтата си да стане машинист. Баща му се опитвал да го отклони - самият той бил кантонер и знаел много добре, че за машиниста няма делник, няма празник. „Ама ще се гордееш с мене, виках му. Пък той не щял такава гордост. Да съм си следвал професията от техникума. Добро разпределение имах, в техническия отдел на Общината. Бяхме на нож. Не си говорехме. Мама само тъжно мълчеше. Изкарах си всички необходими документи. Оставаше една седмица до крайния срок за подаване в София. Де е Кошов, де е София на майната си. Бях решил да подписвам баща ми и да потеглям към столицата. Една сутрин ме буди татко да ходим да орем лозето с магарето. Тогава дойде моментът да взема химикалката и да го накарам да подпише... После в София дежурният в Полувисшия железопътен институт „Тодор Каблешков“ ме попита защо само една специалност съм писал. Щото искам да съм машинист на електровози и нищо друго. Оня скочи и излезе навън. Записа ми името. Щото точно такива хора, като мен, трябвали на тази държава. 
Дечо Паниката беше най-дивият офицер“
връща се в спомените русенецът.
През трите години, докато учи - и гризе с кориците учебниците, защото учи това, което иска - прави своите пробиви в националната периодика. Активно сътрудничи на вестниците „Железопътен войн“, „Железничарска трибуна“, „Транспортна искра“, „Транспортен глас“, „Стършел“, „Народна армия“, „Народна младеж“, не прекъсва и връзката с „Дунавска правда“.
„Учех за машинист, а осемнадесет пъти си идвах до Русе със самолет. Ами от летището в София до вкъщи на село само за час и половина. От летището на Щръклево до село с такси. Здравейте, мамо, тате, ко прайти, как сте и - бам в хоремага! С униформата. Че де са виждали хорицата кители, кортици... И едни дълги приказки и ромове с алтай... Малееее, че хубаво беше...“, засмива се Краси.
Като дете той е бил впечатлен от онова „огромно нещо, дето бълва дим и пара и толкова лекичко спира на перона на жп спирката“. Оказва се, че влаковете наистина са негова съдба - и в романтиката, и в драмата. „Исках да съм отговорен. Да нося радост на хората. Да сбъдвам мечтите им. И в мечтите си виждах как моите влакове се вият през полета и гори, през тунели и мостове. Как пресичат мрежата на дъжда и как снегът лети встрани от плуга на локомотива. Виждах бухнали изгреви и нежни залези. Прегръдки, усмивки и сълзи по пероните на близки и далечни гари. Срещи и раздели. И после видях всичко това наяве. За да остане втъкано в чергата на моите стихове и разкази. Които просто нямаше как да не напиша. А те идваха сами. И денем и нощем. И когато съм бил на път. 
Записвах сюжети в тефтерите си, които стояха до разписанието на влаковете върху пулта 
в локомотивната кабина. После работех върху тях. И сега понякога се будя и пиша. Друг път се будя, защото уж закъснявам за работа или пък има някаква опасна ситуация. Може би защото през тези тридесет години, когато карах влакове, преживях не малко опасни случки. Блъснах кон с каруца, лека кола. Убивал съм зайци, фазани и сърни. Минах с един мотрисен влак през стадо с овце. Убих човек. Спирах мои влакове, насочени срещу други влакове в малки и големи гари. Моята спирка Кошов изгоря, след като премина един мой товарен влак, оказа се криминален случай... И всичко това, което е минало през цялото ми същество, е в книгите ми. Искаше ми се хората да надникнат в дните и нощите на железничарите“, обяснява машинистът.
Днес той отново с цялото си сърце преживява пълната разруха на железопътната система. „Направете една справка колко локомотиви, вагони и влакове е имало преди 40 години в тогавашните железници. Колко гари и спирки? Колко пътници са пътували на година? Колко милиона товари са се извозвали с държавната железница? Колко локомотивни и вагонни депа е имало? Какъв по численост е бил персоналът в БДЖ? Срещу тези въпроси ще застанат като войници главозамайващи отговори. Аз на демокрацията й викам деморализация. В условия като днешните, когато трябва да спасяваме света от глобално затопляне, да се стремиш ти да намалиш експлоатирането на контактната ел. мрежа в железниците за сметка на бензина и нафтата в микробуси и автобуси... Това е самоубийство. И кражба от здравето на хората. Много държави в Европа и света електрифицират и модернизират железниците си, ама ние не го правим. Сигурно щото сме по-умни. Спомням си преди доста години, че някой от парламентарния микрофон попита доколко е нужна на страната ни железница. 
Днес, когато се срещаме с колеги, ходим за риба, за гъби
Усещам възмущението им, което преминава в гняв. Но те са вързани. И си обичат професията. Още повече - теглили са заеми и няма накъде. Карат влакове, псуват...“, обобщава тъжно Краси Манев. 
От тази есен той работи по нова поетична книга - има вече издадени шест стихосбирки и две книги с разкази, участва в много литературни сборници, национални и международни издания. А освен това вече девета година работи по международен проект на Българското дружество за закрила на птиците, който е насочен към опазването на египетския лешояд. 
„Родното ми село е моето зарядно устройство. С баирите, с реката и надвесените над водата й скали. С дъхавите на божественост гори. С хората. Млади и възрастни. С насядалите по пейките привечер баби и дядовци. С песента на гугутките и врабчоците. Пролет и лете омайват с песните си косове, дроздове и авлиги. Ще те зарадва катеричка от остарялата черница. А някое комшийско коте гордо и важно прекосява двора. Ето, тук аз съм в равновесие с природата и времето. Та какъв по-голям рай от това. Да гледаш, да слушаш. И да пълниш душата си с наслада. И после да го излееш на белия лист. Да събереш тези листи, да седнеш и да почнеш да редиш книжка - какво по-вълшебно от това!“, признава Красимир Манев. 
Пътуванията са нещото, без което той не може. „30 години по стоманените релси. И 65 по житейските. Сега времето сякаш тече по-бързо отпреди. С моето отсъствие от къщи пораснаха децата ми. Но продължавам да обичам да пътувам. Пътешествията нямат лимит. Често сме нанякъде с колата из България. Впечатлен съм от Маджарово, от някогашния български Клондайк, от завоите на Арда. А Тюленово? Красивото богатство на скалите те заклещва и не мислиш за връщане. Взираш се през мостчето от легендата, виждаш непримиримостта на морските вълни и чуваш грохотът им да стихва в разлунената вечер... Как да не пътувам към всичко това. То ме вика. Очаква ме. И пълни душата ми“, казва Краси. 
И накрая обобщава: „От този свят нищо не искам, освен да съм здрав. Да има един човечец /има го!/, едно коте и едно кученце, с които да си поговоря, както само аз си зная. Правя си компоти, туршия, вино, ракия. Обаче здраве не мога да си направя. Моля Господ да продължи да ми дава здраве и да ме пази, както е правил досега, защото много пъти съм бил с единия крак оттатък. Другото го мога сам“.