В последния ден на октомври в полупразния салон на Народния театър „Иван Вазов“ ще се състои церемонията по връчването на театралните награди „Икар“. Пандемията от Ковид-19 кардинално обърка плановете и нагласите на театралите и публиките, като първо отмести традиционното връчване на наградите през март, а сега попари очакванията на артистите от номинираните спектакли, като ги оставя вън от салона. 
Русе тази година се представя сред номинациите с постановката на Кукления театър „Пинокио“, един от най-ярките и впечатляващи спектакли за отминалия сезон, за който много хора признават, че биха гледали пак и пак. 
Русенският „Пинокио“ освен че има две номинации за „Икар“ - за куклен спектакъл и за сценографията на Наталия Гочева, бе включен също и в афиша на Кукления софийски театрален салон за 2020 година. В четвъртък Светлина Станчева, Ивета Маринова, Димитър Пишев и двамата Мартиновци - Мартин Маринов и Мартин Пашов, за пореден път оставиха без дъх публиката в салона на улица „Гурко“ в центъра на столицата.
А те го играят на един дъх
И през цялото време оставят странно двойствено усещане - че самите те се забавляват шеметно и неудържимо, но заедно с това през цялото време провокират зрителите, като сякаш им казват: „Хей, а това помните ли го от историята на Карло Колоди?!“; „А вие бихте ли си дали петачетата на Лисицата и на Слепия котарак?“; „А вие слушате ли своите Феи със сини коси, когато ви дават разумни съвети?“... 
При това в магията на вълшебната приказка за дървеното момченце и неговите италиански перипетии се преплитат елементи на очарователното и иносказателно нямо кино, на привидно хаотичен, шумен и пъстър фурор на марионетки, в който обаче всяка гротеска има много точно и конкретно място и послание, на джазови обрати и на откровени словесни и жестомимични каламбури. Такъв впечатляващ спектакъл, който не изменя ни най-малко на приказката-алегория, разказана от Карло Колоди преди 140 години, няма как да не привлече вниманието на русенската публика към актьорите, които вдъхват живот на това театрално чудо.
Те вече са го играли повече от 25 пъти и всеки път го правят с огромно удоволствие. 
По-малките деца по-трудно го възприемат, някои дори се плашат, казва Светлина. 
Мъничките харесват рибата, боричкането и ритането
те реагират на първия пласт послания, добавя тя. Спектакълът е за деца поне над 12-годишна възраст, за по-пораснали зрители, смята Димитър. Макар че най-първата ни публика, точно преди премиерата, беше от второкласници - и те реагираха страхотно, но това бяха сравнително подготвени деца, от Училището по изкуствата, намесва се Мартин Пашов. „Интересно е, че майка ми и баща ми, които са много критични, останаха впечатлени от спектакъла, мама дори призна, че за първи път разбрала смисъла на посланията. А нали идеята на този спектакъл е именно да се счупи рамката и да се излезе извън нея - защото кукленият театър не е само за малките деца“, размишлява Димитър. 
Петимата актьори, които вдъхват живот и цвят - всъщност много и най-различни цветове! - на приказката на флорентинеца, също са много различни. Четиримата -Ивета, Светлина, Мартин Пашов и Димитър - дойдоха преди година в Русе от София, за да започнат тук истинската си сценична кариера след дипломирането в НАТФИЗ. 
Тук ги посрещна Мартин Маринов - русенецът, когото заедно с неговата половинка, очарователната и талантлива Деница Дончева, директорката на Кукления театър Теменуга Хараланова буквално завърна от Франция преди няколко години. „Помня, сезонът вече почти свършваше, още не бяхме мислили какво точно ще правим през есента и зимата, когато не е подходящо за уличен театър, когато някой се обади на Дени по телефона, докато говореше, лицето й все повече се озадачаваше, а след това ми каза: 
„Канят ни да работим в Кукления театър в Русе! Ти разбираш ли какво означава това?!“
Оттам нататък до вземането на решението не беше нужно да мине кой знае колко време“, признава Марти. Същият онзи Марти, който преди няколко години направи и невъзможното и организира в Русе фестивал на уличния театър. Тогава за първи - и май за последен път! - централните улици и площадът се превърнаха в едно красиво, магично, шарено място, в което буквално на всеки два метра нещо се случваше - от шарено по-шарено: от жонглиране и танци с кокили до гълтане на огън и низане на вълшебни гривнички и герданчета. 
Кой откъде тръгна, за да стигне до този „Пинокио“, който всички очакваме на 31 октомври да бъде оценен по достойнство? - питам петимата. 
За мене знаеш, лаконично обобщава Мартин Маринов. 
А пък аз, когато бях на 6 години, рецитирах „Аз съм българче“ на връх Шипка! - съобщава Мартин Пашов. И продължава: „Това беше първата ми артистична проява. Но след това, чак когато учех в Бургас /Мартин е от Айтос, но има корени и в русенското Пейчиново - б.а./, в 9 клас се записах в една театрална школа. После, когато започнах да умувам какво всъщност исках да правя, се оказа, че искам много неща. Тогава си казах: театърът ще ми даде всичко това! И така в 12 клас започнах да се подготвям за НАТФИЗ. По-късно, 
в първи курс започнах да си задавам въпроси дали съм на правилното място
Постепенно започнаха да се появяват знаци, които ми подсказваха, че съм на правилното място. А когато дойдохме тук, окончателно се убедих в това - усетих силата на това, което правим“. 
А разказът на Светлина: „Аз от малка съм на сцената - от втори клас 10 години пеех във фолклорната формация „Шарено герданче“ в Търговище, аз съм оттам. По-късно госпожата в „Герданчето“ предложи аз и едно момиче да се подготвим за категорията „Словесен фолклор“ със скечове, с истории. Идеята за НАТФИЗ се появи по-късно, когато в училище имахме театрален клуб, водеше го директорът на кукления театър в Търговище Ивайло Марков. Започнахме в 10 клас заедно с него и постепенно си станахме една малка трупа. Той ни зареди с любов към театъра, потопи ни в атмосферата на професията - и най-вече заради него всички кандидатствахме в академията и всички влязохме. За мен той е най-верният ми консултант и учител по живот, като духовен баща ми е“.
„Моята майка е рускиня, много обича стихове и песни и, разбира се, дъщеря й да рецитира и да пее. Постоянно ме водеше като кукла по конкурси и фестивали. Така се стигна и до 
първата ми театрална роля в „Малкият принц“
който играхме на руски във Велико Търново. А после, докато стана време за кандидатстудентски изпити, имах много желания. Но в 11 клас разбрах, че това е моето призвание“, казва Ивета, която е родом от Търновград. 
И при софиянеца Димитър майка му е в дъното на историята. „Бях много малък, когато тя ми обясни, че съм много артистичен - а като бях на 8-9 години, ме записа в театралната школа на Бончо Урумов към читалище „Славянска беседа“. След третото ми отиване в школата си тръгнах - бяха раздали едни текстове да ги учим, аз смених една дума, пък то се оказа, че те държат никой нищо да не променя... В 7 клас започнах да уча барабани. Исках да имам рок група. След това имах рок група. А след това една съученичка се записа в театралната школа в Монтфиз, заинтригувах се, отидох на кастинг и Росица Гевренова и Михаил Милчев ме приеха - и разбрах: това е!“, разказва Димитър. И добавя кратко: „Нямаше да бъда щастлив, ако не беше станало така“. 
След като и четиримата са приети в НАТФИЗ, следва зверско учене и работа. И четиримата са в класа на Мая Енчева и Боньо Лунгов. „Някои си мислят, че ние в академията само се забавляваме по цял ден. Хората имат много грешна представа“, казват Мартин и Ивета. 
Другите студенти излизат вечер и обикалят дискотеките, ние в това време си шием кукличките
правим си декорите или си подготвяме етюдите за другия ден, продължава Ивета. „Имали сме дни, когато от вечерта ти възлагат за следващия ден да подготвиш 25 етюда - и с кукли, и с жив план. И настава една страшна въртележка“, разказва Светлина. Всъщност в нашата специалност - „кукли“, изучаваш две специалности и половина, вмята Димитър. И става така, че влизаш в специалност „кукли“, а излизаш и драматичен актьор, и сценограф, и режисьор, и драматург, обяснява Ивета. Много се бунтувахме, докато следвахме, но сега се чувстваме подготвени за най-различни ситуации, единодушни са четиримата. 
Всъщност докато са били студенти, те не са били приятели. Сприятелил ги... Русе! Сега тук сме като една малка фамилия - Све и Митко са родителите /двамата са и музикалният дует „Послепис“, който в София е доста добре познат на ценителите - б.а./, а ние сме децата, смее се Ивета. Аз пък много се радвам, че тук намерих един адаш, признава Мартин Пашов. Русенският Мартин чудесно се вписва не само в спектакъла „Пинокио“, но и в компанията по принцип. 
Нуша /Теменуга Хараланова - б.а./ направи много, за да се чувстваме добре тук, признават четиримата. За Мартин Пашов градът не е непознат - заради връзката с Пейчиново. Димитър е идвал веднъж, при едно пътуване с кола по дунавските градове. Светлина тук си е купувала плат за роклята за абитуриентския бал. 
Градът е много хубав, хората са супер
има културна гилдия и се чувстваме много добре, казва Ивета. Димитър вече излиза с китарата си като уличен музикант и оценява това, че русенци се заслушват, харесва им музиката, разпитват го. Викат ми „Браво!“, често спират млади хора с деца - много свестни хора!, казва той. А Мартин добавя със съжаление: „Много съм тъжен, че са затворили „Приятели“! Толкова истории сме слушали за това култово място, че като разбрахме, че идваме да работим в Русе, си представяхме, как ще отидем там, на кея... Пък то...“. 
Докато чакат да чуят какво е решило журито на Икарите, петимата от „Пинокио“ продължават да работят на бързи обороти. Освен спектакъла по Карло Колоди четиримата без русенския Марти играят и друга позната приказка - за вълка и седемте козлета, като за нея имат номинация за приза „Сивина“. А инак - докато Мартин Мартинов си прави стройна програма, за да разпредели времето за репетиции и спектакли, за детската градина на Вихрен и хранене и сън на съвсем невръстния Дарен и за четене за изпити /Марти е студент във Великотърновския университет/, Митко, Све, Марто и Ивета подготвят роли, пишат стихове и музика /само аз не пиша - смее се Ивета/. И си мечтаят за ролите, които биха искали да изиграят. Димитър иска да направи образа на Сирано дьо Бержерак в куклено представление, играе му се и в „Копче за сън“. Светлина се вижда като лекарка - или, примерно, като сестра Рачит в „Полет над кукувиче гнездо“. Мартин мечтае за роля в пиеса на Радичков. А Ивета мислено влиза в ролята на Шарлота от „Дон Жуан“. 
Впрочем давате ли си сметка всъщност, че колкото и да е неочаквано, но доста често мечтите стават реалност? Така че русенската публика може пък да си помечтае да види всичките тези представления с младите и толкова заразително талантливи актьори от Кукления театър...