Днес в късния следобед дворът на Дунавската задруга на майсторите на художествените занаяти предстои да преживее едно голямо оживление. За традиционната изложба на задругата, която създателите на удивителна красота подреждат всяка година за празника на своята покровителка света Петка, ще се съберат всичките майстори от сдружението, за да покажат това, което правят.
Сред везбите, дърворезбите, куклите, кованото желязо, рисуваната коприна и иконите ще сияят и прелестните съдинки от кована мед на майстор Димитър Димитров - саханчета, джезвета, чашки, канички, създадени с много труд и вдъхновение. Неговите медни съдини винаги радват погледите на хората по изложби, панаири и изложения. Особено се харесват те на чуждестранните туристи, които посещават Дунавската задруга по време на обиколката на Русе. 
„Германците например много харесват малките чашки и с удоволствие ги купуват“
казва Димитър Димитров. И обяснява: „Едно такова изчукване на чашка или кафениче отнема доста време, трябва да се прави „удар в удар“. Аз съм свикнал с монотонния шум и дори не го забелязвам, но докато работех у дома, в панелния блок в „Здравец“, стана ясно, че за съседите ми това е истинско мъчение. После реших да си направя ателие в мазата - същата работа, почукването с чукчето пак се чува и отеква кажи-речи в целия вход“.
Сега майсторът има ателие в Задругата - там са наредени и част от изработените от него красиви медни предмети. Но тъй като напоследък трябва постоянно да бъде все покрай възрастния си баща в квартал Средна кула, често се случва да работи и там. 
„В Кулата вече на никого не преча - а и аз самият се радвам на тишината, на зеленината, на птиците“, казва медникарят. 
Всъщност този красив, но и много труден и деликатен занаят, той започва да усвоява, когато вече е в зряла възраст. Това става преди двайсетина години, докато Димитър Димитров още работи в едно от военните поделения в Русе.
„Видях 
едно арменско спиртниче-кафеварка, правено в края на 19 век
Много ми хареса и реших да се опитам да направя нещо подобно. Получи се. Само че моето беше по-големичко, не за едно, а за две кафета. Началникът ми там го хареса, поиска да му направя и на него, после колегите - и те... Стигнах до момента, в който трябваше да се калайдисва, а никога не бях калайдисвал. Тогава едно момче от войничетата, ромче, ми показа как се прави. Всъщност калайдисването е най-проклетата работа - и досега това за мен си остава едно от истинските изпитания. Първо трябва хубаво да изчистиш предмета, да го изчистиш до блясък с киселина, с метална вата, след това да го нагрееш хубаво - и там трябва много да внимаваш, за да спазиш точната температура. Ако го изтървеш - почернява, съсипва се и трябва да започнеш всичко отначало. Калайджилъкът е много проклет!“, разказва майсторът. 
Той е изключително благодарен на другия русенски майстор медникар - Венцислав Цанев. „Много добър майстор е“, обяснява Димитър. Той и преди това обича да се занимава, като майстори нещо - прави закачалки и разни други работи от ковано желязо, но Венци му подхвърля идеята да се научи да работи с мед.
„Бях вече на 45 години, когато започнах да се уча - но 
и досега още не мога да кажа, че съм изучил занаята - още го уча“
усмихва се медникарят. Според него много му е помогнало това, че е специалист механик. Но най-вероятно тези умения просто са се добавили към неговата вродена сръчност и към вътрешния му поглед, който безпогрешно разпознава красивото. 
Дали е можело Димитър Димитров да се усъвършенства още повече като майстор, ако животът му беше спестил другите житейски и професионални перипетии? Вероятно да. Но пък всичко, през което е минал преди това, е толкова органична част от колоритния му разказ за житието-битието му, че човек трудно би могъл да си представи Митко цял живот да си седи в ателието с чукчето и брезентовата престилка.
„Баща ми беше военен и семейството ни постоянно се местеше заедно с него. Първи клас започнах като ученик в Тутракан. След това пратиха татко в кърджалийското село Долно Къпиново, на границата, а там нямаше училище. Така че следващите две години бях „софиянец“ - изкарах ги в интернат в София. Там се научих да танцувам туист. И после показвах туист на войниците. Следващото ми училище беше в село Чакаларово, пак на границата. Там учих от 5 до 8 клас. Изкарах много добра диплома - 5.23, ама то не е чудно, де, баща ми беше офицер, на почит беше. Обаче като се върнахме в Русе и влязох в Корабния техникум, стана ясно, че 
моята петица от Чакаларово нищо не струва пред изискванията на русенските учители
Както и да е. Влязох в ТРКК в специалността „Монтьор на двигатели с вътрешно горене“, а като завърших, в дипломата ми пишеше „шлосер-монтьор“. И - хайде по разпределение в Корабната, в тръбарния цех! Казах, че няма да отида. Едва успях да се измъкна от глобата от 3000 лева“, разказва Димитър. 
Междувременно влиза в казармата. От Военното окръжие определят високия снажен младеж да служи в гвардейската рота. Там завършва 6-месечна школа за оръжейници. След двете години му предлагат да остане като оперативен работник в София и той приема. 
„Но като стана време да отида в Симеоново да премина обучението, се оказа, че друго момче било заело моето място. Тогава за първи път се сблъсках с „истината“, че съм „неблагонадежден“, и се върнах в Русе“, обяснява майсторът.
Това му става окончателно ясно, когато след 12 години работа като механик по поддръжка на машините 
в Хлебозавода се спречква с партийната секретарка
която пренебрегва списък със 100 чакащи за ведомствено жилище, за да си вземе самата тя още едно. Тогава той започва да си търси работа и навсякъде среща отказ. 
„Не ме взеха в МВР, даже за пъдар на къра не ме взеха, казва русенецът. 
А „неблагонадеждността“ му идва от това, че дядо му бил ятак на героя-партизанин Славчо Трънски, който пък бил недолюбван от друг герой-партизанин, бившия министър на отбраната Добри Джуров. Всичко това не попречило на бащата на Димитър Димитров да стане офицер, и то граничар, защото по него време имало глад за офицери, но на внука на дядото, помагал някога на „неправилния“ партизанин, доста му вгорчава живота. 
Пак поради това когато кандидатства за работа в едно от русенските поделения, първо го мотаят няколко месеца, а след като не може да отговори на сакралния въпрос „Кой те праща?“, му затварят вратата.
„Тогава се сетих за една моя позната, беше ми малко нещо гадже, докато бях войник - тя след това беше станала разузнавачка и дълги години беше по чужбина. Беше ми дала един телефон, на който да се обадя, ако имам някакви затруднения. Обърнах всичко у дома - най-после намерих тефтерчето с номера. Обадих се - вдигна някаква жена. Казах й кой ми е дал телефона и къде не ме вземат на работа. Тя затвори. И не след дълго ми звъни началникът на поделението: 
„Ей, какви са тия генерали от разузнаването, дето ми се обаждат за тебе?!“
След седмица получих назначението“, продължава разказа си Димитър.
Следващите 12 години работи там, после - в друго русенско поделение. Там обаче изкарва около година и половина. До деня, в който командирът му нарежда: „Ще ми напълниш един МАЗ с нафта!. Дайте ми пътен лист и другите документи, казва Димитър. Не се обяснявай, пускай помпата и пълни МАЗ-а! - повтаря началникът. Няма да ви дам!“ - отсича Димитър. И това се оказва последният му работен ден. 
„След това ме пенсионираха - вярно, аз имах навършените години стаж, но истината е, че ако бях „пуснал“ нафтата, вероятно щях да продължа да работя, размишлява майсторът. За „военните“ си години той успява да се нагледа на толкова безогледни кражби, че умът му не ги побира. Докато е склададжия, идва заповед за разформироване на поделението и той трябва издава имуществото. 
„Това, за което аз пряко отговарях - неприкосновения запас, който се използва само по време на война, си беше в цялост, от него никой не смее да пипа. Но пък другото, така нареченото „вещево имущество“, беше истинска трагедия. Оказва се, че 
някой е вземал от сапуните и вместо тях е слагал в кашоните камъни
Вземали са прах за пране, а вътре са досипвали гипс или креда. Теглиш кашона на кантара - като килограми всичко излиза, ама вътре като погледнеш... Наложи се вместо колегата да издавам от неговия склад долни фланелки. Там жената, която приема нещата, гледа, гледа и по едно време вика: „Фланелките нали трябва да са по една дузина в пакет?“. А те се оказват по 10 бройки - по две ги няма от всяка връзка! Едни брезенти за покриване на танковете се оказа, че са с изрязани от тях грамадни парчета - за трабанта, за комшията... Липсваха клинове, кубинки, а от един от складовете се бяха „изпарили“ 10 кубика чамов материал - по това време един от шефовете си правеше вила...“. 
Затова Димитър Димитров не се чуди много-много на хала в държавата. Малко не му се вярва, че нещата ще потръгнат на оправяне. Дъщеря му и жена му са в Палма де Майорка. „Синът ми, който работи в Холандия, ми е разказвал, че там още от детската градина възпитават децата, учат ги на правилата и ги наблюдават внимателно, за да открият още като малки дарбите им и да ги насочат - а тука какво става...“, клати глава майсторът. И признава, че му е мъчно, че и неговият занаят, медникарството, също замира. „Ние в Русе сме двама майстори - и сме „много“, в Габрово и в Пловдив са по един, ама по-тъжното е, че няма млади хора, които да имат мерак да се научат“, завършва той.