Не може и не бива да стоим безучастни, когато проблем като този с въздуха на Русе отново се изправя заплашително пред нас. Това казва Христина Момчилова, която със сигурност немалко русенци помнят като едно от имената, свързани плътно с екологичните каузи. Нейното сдружение „Екосевер“ често влизаше в ролята на „трън в петата“ за хора във властта /особено местната власт!/, които предпочитаха да си заравят главата в пясъка, вместо да водят битки. 
Преди дни Христина Момчилова беше една от обидно малкото граждани, които си направиха труда да дойдат на откритото заседание на общинската комисия за чистотата на въздуха. И там тя не само изрази възмущението си, но и направи конкретно предложение - тя и друг русенец, специалист по обследване на производствени аварии, да влязат в няколко предприятия, които се подозира, че са сред замърсителите на въздуха, и напълно безплатно да изготвят своя експертна оценка. 
Малко по-късно продължихме разговора с Христина Момчилова. 
„Отдавна се каня да взема думата по този въпрос, но все така се получава, че или съм в чужбина, или съм на село. Но следя постоянно какво се случва в Русе, намирам информация за това и 
виждам, че това, което се прави в момента, не е достатъчно
Смятам - убедена съм, че повече хора трябва да вземем участие и всеки да помогне с това, в което се чувства силен, за да помогнем това безобразие, това нахалство от страна на някои фирми, които си позволяват да не се съобразяват с хората, да се прекрати“, казва Христина Момчилова. 
„Заедно с това трябва да се търси отговорност - и аз за това ще настоявам пред всички власти! - да се обследват нещата и да се види кой е разрешил изграждането на тези мощни предприятия точно там, където се знае, че е мястото, откъдето ветровете духат тъкмо към централната част на града. Силно съм озадачена от това, че проектите за тези заводи, които се правят от специалисти, които обикновено отчитат всички възможни факти и обстоятелства, са получили одобрение, без да се вземат под внимание важни факти. Като например това, че реката в някаква степен „придърпва“ въздуха - водният басейн е притегателен за мръсния въздух и го задържа. А най-лошото е, че явно когато е изготвяна ОВОС /оценка за въздействието на околната среда - б.а./ за предприятието, за което всички говорят, не са били поставени императивно изискванията за пречиствателните филтри... Много искам да отида и сама да видя, за да се уверя какво е положението. 
Искам да вляза там като независим експерт“
казва Христина Момчилова. 
Тя е инженер химик по образование, а работата й години наред е свързана пряко със специалността й, но също и с екологията. И иска да влезе не само там, но и в още две фирми - едната е леярният цех в бившия КТМ, а другата е бившият завод „Найден Киров“. Преди около година се запознала с френския управител на фирмата, която се намира на територията на бившия завод за щепсели и контакти, тогава го помолила да й разреши да влезе в завода. „Като инженер химик ми е интересно да видя какво правят, казах му аз, а той ми обеща да ми съдейства. Когато наближи времето за следващата ни среща, връзката ни някак пропадна. Аз мисля, че ако човек няма какво да крие, не би трябвало да се притеснява от това, че някой, който разбира от химия и екология, ще се разходи из завода да разгледа халетата и производството“, размишлява Момчилова. 
Екологията е важна компонента в живота й от години. Като химик тя твърде добре знае какви непоправими поражения може да нанесе едно замърсяване върху хората, особено върху децата. Христина прекрасно помни първия русенски протест срещу хлорните обгазявания. 
„Аз съм родом от Дупница, преди да отида да уча в Техникума по химия в София и след това химия в Бургас, съм живяла в подножието на Рила и можете да се досетите какъв кристално чист въздух съм дишала. От 1978 година съм в Русе, тук се омъжих и започнах работа в завод „Петър Караминчев“. Тук се родиха синовете ми. Но след 1982 година нещата се влошиха и станаха нетърпими. А след това направо настана ад. Малкият ми син се роди през 1986-а. Няма да забравя - 
излизам с количката на разходка към кея и виждам облака - идва към мен
обръщам се и хуквам обратно към дома, но той ме застига... Една сутрин в края на септември 1987-а бях с детето при детската лекарка и тя ми каза: „Днес в 14 ч ще има митинг за въздуха. Знам, че си чувствителна на тази тема“. На обед приспах детето и го оставих на свекъра ми, а аз отидох на площада... Много неща вече се знаят за този протест. Ние стояхме на площада, а отгоре, от партийния дом, където сега са общинската и областната управа, бяха отворили прозорците и ни наблюдаваха, но никой не смееше да слезе. И помня още как дойде един фотограф да ни снима, а милиционерите го уловиха за двете ръце и го извлякоха нанякъде... След няколко дни ме привика партийната секретарка в завода да ме пита какво съм правила на митинга. Каза ми, че там, където живеела тя, близо до гарата, нямало такъв въздух“, разказва Христина Момчилова. 
Явно това нейно „своеволие“ - да си позволи да ходи да протестира и да настоява за чист въздух за децата си - не се е харесало на нейните шефове. Защото те започват да търсят и в един момент намират причина след 12 години работа в „Петър Караминчев“ да я освободят. 
Да, аз съм шило, което не стои в торба, не съм от послушните 
признава Христина Момчилова. Това е една от сериозните причини да не успява да се задържи задълго на едно и също работно място. Работила е в Гражданска защита, след това в една шведска фирма, после е назначена в областна администрация, където отговаря за екология и туризъм. 
Точно тогава започнахме да правим проекти - аз с това се занимавам още от 1993 г. обикаляла съм всички общини, за да обучавам хората как да разработват проекти, казва Момчилова. По това време, през 1994 г.,  тя създава и „Екосевер“ - като част от мащабния национален замисъл да се създадат 12 такива организации в България. Всъщност този почти десетгодишен период до 2004 година, когато активно работех с екоорганизацията, е най-приятният период от това време, казва Христина. Тогава тя прави и първото екоучилище. 
„Първото беше в Нисово, събрахме деца от различни училища и с тях започнахме да обикаляме дивните кътчета в Поломието. Тогава се обърнах за финансиране към братя Бобокови и те откликнаха на предложението ми. За децата това беше наистина нещо невероятно - те откриваха природата и научаваха страшно много интересни неща.
Всеки ден посещавахме различни места по Русенски Лом
Цонка Христова им разказваше за флората и фауната, катерачи им показваха трикове на алпинисти и ги учеха как да оцеляват в дивата природа. И всеки ден ги карах да описват с думи и да рисуват това, което са видели. Накрая издадохме книжка с техните описания и рисунки. Това наистина бяха най-щастливите ми дни - бях доволна от себе си, от това, което се случва, от това, че имаше смисъл моята работа. Сега се замислям - каква смелост съм имала да поведа тези деца - въпреки че заедно с нас винаги идваше и една моя приятелка лекарка, но все пак, да поема такава отговорност... Две години правехме тези екоучилища, като постепенно „вдигнахме възрастта“, включихме и гимназисти“, продължава Христина Момчилова.
Точно защото е усетила с каква готовност децата от малки общуват с природата и колко важно е за тях екологичното възпитание още от най-ранна възраст, тя и днес с особена болезнена чувствителност държи възрастните да поемат своята отговорност и да не стоят безучастно, когато градът отново постепенно потъва в димната мъгла на атмосферните замърсявания. 
След множеството огорчения и неразбирания, които е преживяла, след като се нагледала на дребнави  боричкания заради политически или властови постове, на
удари под кръста, ритници в кокалчетата
рез 2004 година тя заминава... за Кипър! 
Да, за Кипър - разбрах, че не мога и не желая да затъвам в политиката и в тукашните ежби, а освен това трябваше някак да оцелявам и да изкарвам пари, затова заминах, казва Христина. Какво да правя - като не мога да казвам на бялото - черно, нито пък да си кривя душата и да премълчавам там, където смятам, че това е неприемливо, обяснява тя. 
Затова предпочела, колкото и горчиво да й е било, да се оттегли. И да потърси нещо различно. На острова тя работи десет години като рецепционист - владеенето на руски и английски се оказва безценно, там научава и гръцки. След като приключва с кипърския период, се завръща отново в Русе. И през лятото повечето си време прекарва в село Просена. 
„Купихме там един прекрасен двор с една малка къща и градината е моето царства - имам десет кайсиеви дръвчета, имам ябълки, сливи, череши, насадихме и нови дръвчета. Гледам домати, тикви - в момента дворът е пълен с тикви“, смее се Христина. Тя там се чувства прекрасно - равновесно и в хармония с природата. Мъжът й предпочита да не бие пътя чак до Просена, като може да отиде на семейното лозе в покрайнините на Русе. Но от време на време фамилията се събира сред зеленината на селското „имение“ на Христина. И в компанията на нейните котки - трите домашни, които тя си докарва от Русе - големия Чоко, грациозната Мима и ловецът Рони. Там, на село, ги чака просенишкото коте Мъро, което води в двора на Христина още три-четири писани, които през лятото минават „на отглеждане“ при еколожката. 
Нека да й се порадват още малко - защото колкото и да се зарича, че: „оттеглила съм се от всичко!“, и на нея вече й е ясно, че онова шило, дето не стои в торбата, вече е развързало връвта и подава глава - и докато не се реши проблемът с новите обгазявания, явно няма намерение да мирясва.