Един твърде познат глас за всички русенци - а и не само за русенци, радва от време на време по националното радио хората с музикален слух. Казвам „музикален слух“, защото тъкмо с такова „точно“ ухо безпогрешно разпознават само по гласа всеки от говорещите по радиото, особено тези, които от доста време работят там и на които имат безпрекословно доверие. И се радват, сякаш са чули брат или братовчед, който се намира на далечно място и всяка вест от него е винаги добре дошла. 
Един такъв глас, който русенци безпогрешно разпознават в ефира на Българското национално радио, е гласът на Елена Цанева. Жителите на дунавския град - и не само онези, които помнят предаванията, които Елена водеше някога по местната радиоточка - се заслушват в дълбокия кадифен тембър, с който сега тя разказва какво се случва в далечния американски мегаполис Чикаго. 
Да, Елена живее в Чикаго заедно със съпруга си Веселин и дъщеря си Адриана вече от доста време. И каквито и да са огромни и почти непосилни разстоянията между Чикаго и Русе, тя прави всичко възможно и невъзможно всяко лято да се завръща в любимия си Русе. Като никога не пропуска да прекара по-голяма част от лятната си ваканция в още по-любимото си село Табачка. 
Как една стопроцентова русенка се вписа в американското битие и как се чувства там? 
Елена заминава за Съединените щати през 1993 година. 
„Никога не съм си мислила, че ще емигрирам. 
Винаги съм се чудела на емигрантите и трудно съм ги разбирала
Но ето че самата аз в един момент се озовах в самолета на път към Америка - при това тогава знаех само няколко думи на английски. Няма да забравя, че когато след прекачване в Прага се качихме с Ади на самолета за Чикаго, тя тогава беше шестгодишна, се оказа, че лекарството й за алергичните пристъпи се беше разляло. В един момент забелязах, че наближава такъв пристъп, опитах се да обясня на стюардесата на български, руски и унгарски /Елена е завършила унгарска филология в Унгария - б.а./, но се оказа, че тези езици са напълно неприложими и това, че ги владея, е абсолютно излишно. Очевидно отчаянието, в което съм изпаднала, е било толкова видимо, че една българка в самолета, която се оказа, че от години живее в Канада, ми се притече на помощ и обясни на стюардесата какъв е проблемът. Този жест няма да забравя никога - той означаваше толкова много в тази ситуация“, казва Елена. 
Нейната ситуация наистина е драматична. Трудното решение да заминат за Америка е взето не заради сложната по онова време икономическа и политическа обстановка в България, която изгони от страната хиляди млади и недотам млади българи. 
Елена и Веселин предприемат рискованата смяна на начина на живот заради своето момиченце
което се оказва, че страда от заболяване, което в България не може да се лекува. 
„Имаше вариант да заминем на лечение в Италия, но оттам лекарите честно ни предупредиха, че при трансплантация на костен мозък има риск резултатът да не е този, на който се надяваме. А от САЩ ни увериха, че ще направят трансплантацията и всичко ще е идеално“, разказва русенката. 
Когато обаче вече са в Страната на неограничените възможности, се оказва, че първо, цената на операцията е значително по-висока от съобщената предварително, и второ, рисковете за отхвърляне на донорския материал са твърде големи. Затова се минава на варианта кръвопреливане - то продължава и досега. Ади, която вече е с диплома по киноизкуство от един от най-престижните университети в Ню Йорк и със специализации в Италия и Дания, понася стоически тези процедури, които циклично се вписват в живота й. Впрочем това лято тя също беше за известно време в България, но се наложи да си тръгне по-рано от родителите си тъкмо заради предстоящото кръвопреливане в Чикаго. 
„Преди известно време опитвахме да го правим и тук - но се оказа, че има толкова много допълнителни изисквания, сред които и това Ади да остане за три дни в болница заради пътеката по Здравна каса, че тя предпочита да прелети океана. Но не преставаме да си задаваме въпроса защо 
в Дания същата процедура премина безпроблемно за един работен ден, а в България това е цяла сага
Странното е, че в Дания Ади беше с българския си паспорт /ние и тримата си пазим много трепетно нашите български паспорти!/ и като гражданка на Европейския съюз не срещна абсолютно никакви пречки - каквито в родната България изникват на всяка крачка“, недоумява радиожурналистката. 
Пристигайки в САЩ, Елена и съпругът й преминават през куп перипетии, които вероятно са обичайни за новодошли, докато намерят своето място в страната с живот на доста по-различни от българските обороти. 
„Имаше период, когато търсех работа - каквато и да е, и когато моя позната, инженерка, която чистеше къщи, ми предложи да изчистя двуетажната къща на една американка, се съгласих, без да подозирам какво ме очаква. Весо и Ади ме закараха до къщата, аз влязох и жената ми поднесе една кошница, пълна с най-различни препарати, спрейове, бърсалки и разни други неща, които дори не можех да се досетя за какво се употребяват. Когато влязох в банята на първия етаж, останах смаяна - освен че беше с размерите на обикновен български апартамент, тя беше цялата в огледала и според моите представи блестеше от чистота и не разбирах какво се очаква да правя. Започнах да бърша и да мия, като през цялото време 
не ме оставяше мисълта „Какво правя тук?!“
Тази мисъл се заби в съзнанието ми, а сълзите се бяха събрали на топка в гърлото. Собственичката на къщата вървеше по петите ми и следеше какво правя, а аз с моя все още оскъден английски нито можех да я попитам нещо, нито да обясня. Така, под огромно напрежение, не съм усетила кога е минал денят и Весо с детето дойдоха да ме вземат. Естествено, аз не бях успяла да изпълня всички изисквания на дамата, която нямаше желание да ми плати уговорената сума, но за мой късмет в това време се върна от работа мъжът й и той настоя да си взема парите. Парите, с които исках да купя подарък на дъщеря ми за рождения й ден“, продължава Елена. 
След това известно време работи като детегледачка. 
„И това не е моето“, признава тя.
И тогава решава, след като не е възможно да практикува своята журналистическа професия, да се върне към своето хоби - гимнастиката, с която се е занимавала дълго и успешно в България. 
„Взех това решение и ми стана по-спокойно и равновесно - първо възнамерявах да наема помещение в едно богаташко предградие, но там ме насочиха към друг, по-голям салон. Междувременно видях листовка с обява, че търсят инструктор. И реших първо да започна като треньор, а след това да отворя моя школа. И така след Коледа, на 7 януари 1999 година, започнах работа като инструктор по гимнастика - и това правя вече почти 22 години. Отначало беше трудно - тялото ти е забравило да се движи, потребни бяха много усилия, за да вляза отново във форма. Още повече, че 
там го няма това треньорът да седи на пейката и да казва кой какво да прави, там треньорът показва 
и сам прави това, което изисква. Постепенно станах един от титулярите в школата. Започнах с художествена гимнастика, но в САЩ акцентът пада повече върху спортната гимнастика. Школата е за деца до 14-годишна възраст, имала съм и дечица на година и шест месеца. Основно поляци и руснаци си водят децата. Прави впечатление, че децата на американците не са научени да работят: поставяш им задача, те я изпълняват и дотам. Ако настояваш да повторят, те възразяват: „Аз вече го направих!“. Докато децата на европейците казват: „Искам още!“. Честно казано, вече мисля дали да не напусна - напоследък взе да ми харесва да нямам ангажименти“, усмихва се Елена Цанева. 
Човек малко трудно може да си я представи без ангажименти. Всъщност по времето, когато е достатъчно натоварена с гимнастиката, тя се завръща към журналистиката. 
„Някак не можех да приема, че професията и хобито ми си смениха местата“, обяснява тя.
И в продължение на 7 години прави радиопрограма на български за българите в Чикаго.
„На територията на Чикаго има около 50 радиостанции на различни честоти. Някои от тях продават ефирно време. Договарям се за един час и те ми осигуряват студио, сигнал, време - аз си плащам. Всичко вървеше добре, макар че за сам човек не е лесно да се справи с техниката - Адриана много ми помагаше, понякога се е случвало да помоля и мъжа ми, който също откликваше, макар и без голям ентусиазъм. Всичко вървеше добре, имах и доста реклами от български бизнесмени, но после някои от тях започнаха да хитруват. Почнаха да бавят плащания, да отказват да платят - нашенски номера... И когато връхлетя икономическата криза, се наложи да се разделя с радиото“, разказва Елена. 
Не се разделя обаче с БНР - продължава да се включва с новини от Чикаго
„Все пак българите там сме 250-300 хиляди души в града и предградията, имаме 11 български неделни училища, наскоро бе открито и 12-ото, най-голямото се посещава от 600 деца. В българската общност се случват хубави и интересни неща. Понякога си мисля, че българите там са по-българи от тук“, казва русенката. 
И признава, че там най-много й липсват близките и приятелите. Ако имаше как да си взема американската къща и да се пренеса тук, би било най-добре, засмива се Елена. Но не прави планове. Кризата с коронавируса за пореден път показала недвусмислено колко е излишно и нелепо да се правят дългосрочни планове. Впрочем, когато пристигнали в Русе в края на юли /и спазили 14-дневната карантина въпреки трите отрицателни теста/, им направило впечатление, че тук режимът е доста либерален. Там от март и досега стриктно се спазват всички изисквания за маски, за разстояние между хората - в магазините хората продължават да се редят на дълги опашки на метър и половина един от друг, през лятото от супермаркетите раздават безплатно вода - и никой не мърмори, никой не роптае, обяснява русенката. 
В понеделник тя лети обратно към Чикаго. Половината й душа остава тук - в Русе. 
Елена се надява до следващото лято тази половинка да открие отговора на въпросите, които тя сега не спира да си задава: „Къде са хората?“, „Какво става с този прекрасен град, който с всяка година е все по-безлюден?“. 
А русенци ще продължат да се радват всеки път, когато дълбокият й кадифен алт се обади да съобщи българска новина от над 9000 километра разстояние: „А, това е Елена Цанева! Елена от Русе!“.