На 2 септември 1855 г. в дома на съпрузите Никола Станчев Казмата и София Малчооглу посрещат нов живот - ражда се техният син Върбан. И двамата родители молят съдбата да е благосклонна и детето им да бъде здраво, щастливо, житейският му път да е дълъг, а късметът и сполуката да го следват неотлъчно. Но колкото и смели да са били мечтите им, те едва ли са си представяли, че военната кариера ще стане негова съдба, че ще служи на двама български владетели и ще бъде верен на народа си до последния си дъх. 
Върбан расте буден, ученолюбив и има житейския шанс негови учители да са истинските възрожденски будители Димитър Енчев, Нестор Марков, Цани Гинчев, П.Д.Бояджиев. Той завършва 4-и клас на Русенското народно Българско училище на 9 юли 1872 г., а след това родителите му го изпращат в Цариград, в реномирания Робърт колеж. Учебната 1872/1873 година, в която Върбан Винаров започва обучението си, е специална, тъй като се въвежда амбициозна учебна програма, съобразена с най-новите европейски изисквания в образованието. Учениците изучават задълбочено математика, астрономия, навигация, география и история, философи, реторика, логика, търговско, международно и парламентарно право. Преподава се на английски, но се учат също френски, немски, гръцки, арменски, латински и др. 
Върбан Винаров се дипломира през 1876 г. заедно с още шест свои сънародници. Всички те показват много добри резултати и успяват да се реализират в живота. Полученото в Робер колеж образование предоставя много възможности, но лятото на 1876 г. е размирно, затова В.Винаров остава в Цариград. С младежка енергия той се включва в подетата кампания светът да научи за жестокото потушаване на Априлското въстание. Възпитаниците на колежа са първите, които започват да събират информация за случващото се в българските земи и я предоставят на западни кореспонденти. По-късно Върбан Винаров потегля към родния Русе по море, но преминаването през Дунава е опасно и той остава в Гюргево. Започва работа в английска фирма, но след обявяването на Руско-турската война заминава за Букурещ, за да се запише в опълчението. Тук
съдбата го среща с Дж.Макгахан, току-що зачислен като военен кореспондент в руската армия
Заради отличния си английски Върбан Винаров е командирован за негов личен преводач и през следващите месеци двамата са на предната бойна линия. Младият русенец става свидетел на раждането на такива силни статии като „Манифестът“, „Ген.Скобелев“, „Княз Церетелев“, „Влизането в Търново“, „На Шипка“, „Пред Цариград“ - статии, които нареждат Макгахан сред „царете на военните кореспонденти“. 
Времето с талантливия американски журналист е сериозен урок, повлиял върху житейските избори и професионални предпочитания на младия Винаров. Той вижда войната през очите на Макгахан и остава завинаги подвластен на героизма, саможертвата, воинската доблест на редовите войници. Затова не е изненада, че след Освобождението е сред първите кандидати в новооснованото българско военно училище, открито официално на 26 ноември 1878 г. 
Младата българска държава се нуждае спешно от достойни и опитни строеви офицери и учебните занятия в Софийското военно училище започват ден след откриването. Производството на първия випуск е на 10 май 1879 г. Пръв произнася слово началникът на училището, гвардейски подполковник Флейшер, който заявява убедено, че представените за производство 160 младежи са достатъчно подготвени и ще бъдат прекрасни командири. Подп.Флейшер е бил прав - 36 души от първия випуск на Военното училище достигат до генералско звание, затова заслужено го наричат „генералския випуск“. Един от 36-те генерали е Върбан Винаров.
След производството прапоршчик Винаров е зачислен на служба в 23-а пеша Русчушка дружина, но още на следващата година след блестящо представяне на проведените изпити е командирован в Генералщабната академия в Петербург. Винаров завършва академията и се завръща от Петербург през 1883 г., а 
през 1884 г. е назначен за флигел-адютант на княз Александър Батенберг
на когото като истински войник остава верен до последния му ден на българския престол. Капитан Винаров е в княжеската свита по време на Сръбско-българската война /1885 г./. Той е авторът на манифеста към войската, написан по заповед на княза в отговор на вероломното нападение на Сърбия. 
Като доблестен офицер, заклел се да служи на родината си, Върбан Винаров не се поддава на чужди внушения. Той категорично се противопоставя на детронацията на княз Александър Батенберг. През следващите години двамата поддържат редовна кореспонденция - споделят лични проблеми, обсъждат света и положението в България. Винаров е член на делегацията, която заминава за Грац за траурната церемония на бившия български княз. 
Не така топли и искрени са отношенията на Върбан Винаров с новия български княз Фердинанд. Въпреки писмено изразеното си нежелание, той е включен в депутацията, изпратена в Ебентал, за да поднесе на Фердинанд акта, с който е избран за княз на България. Кореспондент на в.“Таймс“ разказва, че по време на срещата Фердинанд живо се интересува от настроенията в българската войска и от готовността на българските войници да му служат. Майор Винаров отлично разбира страховете на Фердинанд, но заявява искрено: „Княз Александър обичаше българския народ. Води ни в една победоносна война. Предаността, която имахме към неговата особа, ще я имаме и към вас, ако сте като него“. Фердинанд очаква от всички да го ласкаят и да сервилничат и не е подготвен за такъв отговор. Полага усилия, за да замълчи, но бъдещето на Върбан Винаров е предопределено - въпреки безспорните си качества, 
никога не се нарежда сред княжеските любимци
Всичко, което постига в армията през следващите години, е с цената на много труд, отдаденост, любов към обикновения войник и към редовия офицер.
Винаров е войник по душа и най-щастливите му години са в Пловдив и Шумен, където е командир на 9-и пехотен Пловдивски полк и на 4-а Преславска дивизия. Но през 1899 г. е призован в София, за да оглави Генералния щаб. Това е повишение, което би зарадвало всеки офицер, но Винаров го посреща замислен и мрачен. На страниците на дневника си той споделя: „Разделям се с дивизията, която аз толкова обичах, напущам най-хубавата част на нашата служба - строя, който е по моя характер. Разделям се с добрия и хубав Шуменски гарнизон, в който аз виждах служба и дружба, гледах офицерите, сплотени и весели, живот чисто военен. Аз виждах в този гарнизон това, което е било моят идеал, това, което бяхме в младите си години, един за всички и всички за един“. 
Той се притеснява, че ще трябва да замени бодрия войник с лакейски приведения министерски разсилен, но е решен на всяка цена да се опази от средата, в която го поставя новото назначение. „На софийските интриги аз няма да обръщам внимание - пише той, - времената са ме научили да бъда поне малко по-въздържан, но 
правото си е право, бялото е бяло, а не черно
Предчувствията му за обстановката в Щаба се оказват верни и за до болка честния Винаров е много трудно да се задържи на поста. Не се сработва със склонния към компромиси министър Паприков, не приема чиновническото безхаберие и далаверите, които се вършат в името на личното облагодетелстване. Решително се противопоставя на вредния за армията стил на работа, затова скоро започват да гледат на него като на враг. Развръзката идва на 12 февруари 1900 г., когато подп.Винаров е уволнен без предупреждение. На мястото му е назначен полк.Илиев, военен със съмнителни способности.  
На 24 февруари 1900 г. Винаров е назначен за инспектор на кавалерията, пост, на който остава до смъртта си през февруари 1908 г. В началото му е трудно да преодолее нанесената обида, но когато се потапя в работата и се среща с ентусиазма на редовите войници, раните му са излекувани. Разгръща цялата си енергия и организаторски качества, за да изгради и развие крайно необходимата за времето конница. Под негово ръководство тя се превръща във важна и боеспособна част от младата българска армия. Той подготвя стотици войници и офицери, които го боготворят. Често 
организира конни надбягвания, което го нарежда сред основоположниците на конния спорт в България
В статия от 1920 г. в „Наша конница“ се описва голямото дело, извършено от генерал Винаров за развитието, обучението и възпитанието в боеви дух на българската конница. „Хубавата фигура на този генерал, неговите рицарски качества и обноски - пише авторът, - завинаги ще напомнят типа на кавалерийския офицер, преди всичко на благородството, което трябва да обладава“.
Върбан Винаров владее отлично английски и френски, ползва руски, турски, румънски и малко немски. Негов е първият български превод на книгата „В помощ на разузнавачите“. В нея авторът й, основателят на световното скаутско движение Робърт Бейдън-Пауъл, излага методите на обучение на армейските разузнавачи, а всеки военен знае, че данните от разузнаването са изключително важни за боеспособността на армията. 
Генерал Винаров е широко скроен човек и офицер от европейски мащаб. За него големият български историк Симеон Радев пише: „... имаше отлично възпитание, членуваше в Юнион клуб, където беше в сношение с чужди представители и умееше да се поставя на равна нога с тях, като човек на същото общество“. Тези негови качества не може да отрече дори и недолюбващият го княз Фердинанд. През 1887 г. той го поставя в услуга на своята майка и забележителната княгиня Клементина остава очарована от младия офицер и при всеки възможен случай търси компанията му. 
Фердинанд често прибягва до помощта на Върбан Винаров при задгранични пътувания с представителен характер
През 1899 г. полк.Винаров придружава д-р Димитър Станчов, изпратен като пръв делегат на Международната конференция в Хага. На 16 януари 1901 г. заедно с граф Бурбулон, маршал на двора, присъства от името на княза на погребението на английската кралица Виктория. След траурната церемония Винаров заминава за Париж за уговорена среща с българския дипломатически представител Золотович. През 1904 г. германският император се съгласява все още васална България да има дипломатически агент в Берлин. В отговор на условието той да бъде военен, Фердинанд еднолично разпорежда на поста да бъде изпратен ген.Винаров. Когато е уведомен за това решение, Винаров категорично изразява своето несъгласие. „Аз съм военен - пише той, - и ако не ме намирате нужен за войската, уволнете ме. Но аз не искам да се заема с една професия, за която не съм се готвил“. Макар и с нежелание от княжеската канцелария са принудени да се съобразят с аргументите му и в Берлин е изпратен ген.Никифор Никифоров. Винаров отказва дипломатическа кариера, защото е човек с достойнство, а не дребен кариерист, преследващ постове и материални облаги. Той иска да бъде там, където е полезен - за него това е армията.  
Най-отговорната външнополитическа изява на ген.Върбан Винаров е участието му като пръв делегат във Втората международна конференция за мир през 1907 г. в Хага. Българската делегация участва в заседанията, изработва проекто-документи, провежда срещи с представители на балканските страни, на Франция, Нидерландия, Германия. Не липсват и емоционални моменти - 
в Хага Винаров получава медал от кралицата на Нидерландия Вилхелмина
взема участие в тържественото полагане на основния камък на Двореца на мира. Но през август се появяват първите признаци на сериозно сърдечно заболяване. Веднага след завръщането си от Хага той се подлага на лечение първо в София, а след това във Виена. Настанен е в санаториума „Bellevue“, където състоянието му се подобрява, но само временно. Ген.Върбан Винаров умира на 28 февруари 1908 г., ненавършил 53 години. 
По височайша заповед на австрийския кайзер на тленните останки на българския генерал са отдадени най-висши военни почести. Голямото траурно шествие се ръководи от генерал-майор граф Карл Хун, командир на 17-а кавалерийска бригада. На опелото в православната църква към Руското посолство присъстват представители на императорския дом, висши военни, дипломати, а също и княз Фердинанд, който току-що е встъпил в брак с втората си съпруга княгиня Елеонора. След траурната церемония саркофагът е транспортиран с влак до  България. На 5 март тялото е положено за поклонение в църквата „Св.Крал“ в София. Погребението на ген.Винаров е на 6 март 1908 г. Десетки офицери от кавалерията идват от цялата страна, за да кажат последно сбогом на своя любим командир.  
Животът на Върбан Винаров е твърде кратък, но той завинаги остава в спомените на своите съвременници като очарователен мъж с изискани маниери, с прекрасна усмивка и остър, проницателен ум. Отличава се от десетките сервилни и жадни за постове офицери, кръжащи около двореца, с интелект и непоколебимо чувство за достойнство. Тези качества му помагат да напише своята необикновена житейска история, а това е историята на човек, с когото си заслужава да се съизмерим. 

Теодора БАКЪРДЖИЕВА