Национални чествания ще почетат 800-годишнината от създаването на скалния манастир край село Иваново, посветен на безплътния архистратег св.архангел Михаил и разположен в каньоновидната долина на река Русенски Лом. Един от ярките представители на заселилите се в този регион е патриарх Йоаким I /ок.1165-1246 г./. От запазените в ръкописния отдел на БАН две жития на светеца, Дриново и Палаузово /носещи името на откривателите си/, както и от Бориловия синодик от 1211 г. и други източници е видно, че Йоаким произхожда от заможно българско семейство, за което християнските добродетели са били основна ценност. Тoзи факт предопределя отрано пътя на Йоаким към Атонските манастири - „възневидя измамата на този свят и отиде в Света гора“, пише неизвестният съставител на житието.
 През XII-XIV в. там превес в християнското учение   имал исихазмът, усърдно проповядван от теолозите Григорий Синаит и Григорий Палама. Като верен и последователен, богобоязлив и спазващ устава на отците, дякон Йоаким никога не отказвал църковните обязаности и достигнал завидна почит и значима монашеска степен.
След напускането на Атонската обител Йоаким потърсил ново поприще за самостоятелна изява и разпространение на исихазма. В началото на XIII в. заедно с учениците си Диомед, Анастасий и Теодосий се заселил „под Красном“ /според едни от авторите става дума за село Красен, други смятат, че се говори за средновековния град Червен/. Този регион от дълбока древност е известен с причудливите природни феномени, тайнствени кътчета с доказани енергийни полета, река и скални образувания, предразполагащи към усамотение, мистични и философски размисли за вечната борба между доброто и злото.
Там Йоаким си изсякъл пещера, оформена в църква и наречена „Св.Преображение“, където изцяло се посветил   на Бога и водел смирен аскетски живот. Прилежанието му привлякло десетки иноци, които той неуморно посвещавал в божественото учение. В Синодика на цар Борил и в житието се отбелязва, че бил „милостив, давал необходимото на бедните и сираците, посещавал онези, които са в тъмница, избавил от смърт мнозина, спасявайки ги от гнева на царя“. 
Постепенно Йоаким и учениците му изсекли с подръчни инструменти нови църкви
преобразили естествени пещери в скални килии, трапезарии, монашески скитове, като така превърнали Поломието в духовна школа на православието и един от центровете на исихазма у нас. Последователите му вярвали, че исихазмът води до духовно и телесно  преобразяване, спокойствие и уединение, изискващи непрестанни усилия, борба против страстите хорски и дисхармонията в човешката душа. 
Ивановската света обител се превърнала в „крепост“ на прогресивния за епохата исихазъм, ревностен привърженик на който станал по-късно и бъдещият патриарх Теодосий Търновски, основател и служител в Килифаревския манастир. Исихастите в Иваново бранели чистотата на източното православие и осъждали еретическите отклонения, немалко от тях владеели старогръцки език, както и говора на иностранците в манастира, създавали оригинални съчинения и авторски добавки към преводите, от които до днес са запазени ценните ръкописи на Бориловия синодик, на превода на Скитския патерик и др.
Като научил за добродетелите и подвизите на Йоаким и сподвижниците му исихасти, цар Иван Асен II (1218-1241 г.) го посетил в Ивановската скална обител и като одобрил светската и духовната му дейност „му даде  много злато“, пише в запазеното в БАН Проложко житие на светеца. Средствата били използвани за привличане на строители, художници, както и за манастирското стопанство. Било началото на 20-те години на XIII в., от който период са изминали вече 800 години. Дякон Йоаким „като трудолюбива пчела учеше без отдих на монашеско достойнство, сиреч на пътя на спасението. Те пък се надпреварваха един друг в добродетел, възкачвайки се по Лествичковите стъпала“. 
Изградени били редица църкви като Кръщелнята, Белберницата, „Св.Теодор Тирон“ и „Св.Теодор Стратилат“, комплексът в Господев дол, Чертозите, Затрупаната църква, „Св.арх.Михаил“ и др. Скалните църкви били укрепвани и разширявани с тераси, дървени стени, въжета, подпорни колони, навеси, стълби. 
Днес личат жлебове, квадратни вдлъбнатини за подпори, улеи, стъпала за полуетажи и етажи
които при църквата „Св.Теодор Тирон“ са цели пет. 
Междувременно тогавашният архерей Василий достигнал края на живота си, а след разменени 2-годишни пратеничества преговорите завършили със сключване на  съюз между българското царство и императора на Никейската империя Йоан Ватаци. В малоазийския  гр.Лампсак в присъствието на патриарх Герман и други  източни патриарси архиепископ Йоаким бил признат за патриарх и, спазвайки монашеския и архиерейски устав,  служил „за утвърждаването на българското царство за вечни векове“. Решението било скрепено с подписите на патриарсите, с грамота и хрисовул, а царят „се завърнал с голяма радост в своя град Търнов“, разказва житието. Патриарх Йоаким I, наричан „блажен“, живял в архиерейство 19 години и „на 18.I.6754 г. (1246 г.) от сътворението на света предаде своята душа в ръцете на живия Бог, когото бе възлюбил“.
По-късно земетресения срутили големи скални отломъци и затова в наши дни са достъпни само за специалисти и изследователи църквите по десния бряг на Русенски Лом. С цел да се съхранят, една част от стенописите в „Кръщелнята“ са снети, пазят се в Регионалния исторически музей в Русе и при подходящи условия след реставрация отново ще заемат своето място. Днес стенописи са запазени в 3 църкви и 3 параклиса. Впечатляват изображенията на Бог Отец с надпис на старобългарски ВЕХТИМЪ ДEНbМИ („по-стар от дните“), ктиторските портрети на цар Иван Асен II (1218-1241 г.) с маджарската царица Ана-Мария, на замонашената от цар Иван-Александър след 1347 г. царица Теодора, дъщеря на влашкия воевода Иванк Бесараб (1310-1351 г.), която е канонизирана в Румъния за светица, на 
цар Иван-Александър и покръстената еврейка Сара, приела православието и името Теодора
Забележителни са фреските в разположената на 38 м   височина на левия бряг на реката в скалите църква „Св. Богородица“ и параклис „Св. Герасим Йордански“. От края на XIX в. до наши дни стенописите в монашеския комплекс  са проучвани от двама френски и редица български  изследователи, художници, медиевисти, консерватори на старини, историци, сред които Карел Шкорпил,  изследователят на византийското изкуство на Балканите  Андре Грабар и др. Проф.Габриел Мийе, византолог от Сорбоната, заедно с изследователя Никола Мавродинов са изучавали фреските в Иваново. До голяма степен техните изводи и оценки предопределят насоката на проучванията    на по-късните изследователи Асен Чилингиров, Асен Василиев, Боряна и Благой Дживджанови, Стоян Йорданов и редица други, спасили за бъдещите поколения един уникален за България и европейската цивилизация паметник. 
Според св.Василий Велики „изображенията в храмовете се създават, за да могат тези, които са неграмотни, да видят по стените това, което не могат да видят в книгите“. Стенописите не са реставрирани, заличени са многобройни имена и графити от по-ново време, но са консервирани с цел укрепване на живописния слой и запазването им за идните поколения.
Най-ранни са стенописите в комплекса „Господев дол“
но единствено фреските в църквата „Св.Богородица“ са под закрилата на ЮНЕСКО. Заради ограниченото пространство стенописвани са както стените, така и таваните. В притвора на църквата „Св.Богородица“ е ктиторският портрет на цар Иван Александър с покръстената еврейка Сара, в царствени одежди и корони, държат макет на църквата, наподобяващ скалния масив, в който е поместен храмът. Те го даряват на св. Богородица Оранта, която е с вдигнати ръце, традиционен жест на застъпническа молитва, благославяща богоугодното им дело. 
Любим мотив на творците е изписването на Тайната вечеря, която в църквата е с размери 128 см на 111 см. Зографът е изобразил учениците, седнали на пейки около полукръгла маса. На масата личат очертанията на 2   блюда, нож, както и следите на две полуизтрити от времето или иноверци петна, може би кесията на Юда и Свещеният граал, сакралната чаша от Вечерята, която е вдъхновила не един творец. 
Над сцената с учениците и почти тръгващия си Христос художникът е изобразил нереалистичен строителен  елемент от архитектурата на Йерусалим. В него се съзира подобие на старобългарския символ ИПСИЛОН, с който авторът вероятно е търсил приемственост с културните традиции от Първата българска държава, факт, който се повтаря и при строителството на храма „Св.40 мъченици“  в столицата Велико Търново и други църкви от същия период. Както в магическия квадрат на цар Иван-Александровото евангелие, така и в стенописите на българските творци в Иваново с художествени средства се   предават закодирани послания, потвърждаващи стремежа за утвърждаването на трайна историческа памет.
Освен уникалните стенописи, увредени от атмосферните условия, земетресения и от ръцете на недоброжелатели и иноверци, 
ценна информация за монасите и делата има запазени и в графитите
Надписите, даващи сведения за  изобразените на фреските, имат старобългарски характер, изписани са на кирилица. Четат се имената на архимандрит Дионисий, Дамян, Калиник, Неофит, Анани, архимандрит Никодим...  В изследването си за Ивановските скални църкви Стоян Йорданов пише, че графитите в манастирската лавра обхващат периода 1291-1495 г. Интерес и научен спор сред специалистите е надписът „цар поп Герги“ до вкопан в скалния масив гроб, за който пръв съобщава чешкият археолог Карел Шкорпил. Може би е на замонашения цар Георги Тертер I (1280-1292 г.), баща на цар Тодор Светослав (1300-1321 г.), конкретни данни за последните дни и кончината на царя липсват. 
В годините на османското владичество монашеското   братство се разпръснало и потърсило убежище в съседни държави. Но през XVIII в. в Поломието се възродило религиозното поклонение, което започва да съживява традициите. Едва през XX в. се създават условия и  интересът сред български и чуждестранни изследователи се засилва, появяват се научни публикации. В 1965 г. манастирският комплекс е обявен за музеен резерват, а  през 1976 г. е организиран международен симпозиум за ролята и мястото на манастирския комплекс през  Средновековието. В 1979 г. най-добре запазените стенописи в църквата „Св.Богородица“ са обявени за паметници на културата със световно значение, като попадат в престижния списък за културни ценности на ЮНЕСКО.

Петър КАМБУРОВ