Битки, премеждия, митарства и любовни лудории - това е солта в живота на Филип Тотю, чийто последен пристан е в Две могили. Бил е разбойник, хайдутин, четник и войвода. Меракът за приключения изкушава момчето от Вонеща вода от ранна възраст. На осем години баща му го завежда в Търново „да се учи на книга“, но само след три месеца учението му приключва завинаги. Следва чиракуване в една дрехарница, но и там не се задържа повече от година. Сетне ходи с баща си по панаирите и пазарите да купуват и продават добитък. И е непослушен, и често изчезва от дома си и скита на воля из горите „облечен в турски дрехи с нож и пищов на пояса, обут с цървули, с накривено калпаче и засукани мустачки, които едва са наболи на горната му устна“. Хайдушките му набези не се харесват на родителите му. Те искат да го видят като стопанин на ниви, животни, дом и челяд. Решават 
да го оженят за „мома хитра, по-стара от него“, която да го укроти 
и прикове при семейството. Правят сватлък с Рада Байрактарска от с.Войнежа, но до женитба не се стига. Тя била в „турци слугиня, ратайкиня и имала славата на митлашила - любовница“.
През 1853 г. Тотю е задомен за Минка, дъщеря на богати селяни от родната му махала Гърците. Всичко имат младоженците, само обичта към невестата е чужда за Тотювото сърце. На следващата година им се ражда мъжка рожба, която наричат Тодор. Тотю, както сам споделя, е „задомен, но не уловен“, зарязва дом и семейство и поема по хайдушките пътеки с дружината на прочутия Бойчо войвода. Три пъти е залавян от турците, но все успява да избяга. Храбър е и неуловим, но и непокорен. Тогава хайдутите живеят по сурови обичаи. Особено с лошо око се гледа на любовните похождения. Хайдутинът не бивало да ходи при жена - негова или людска. Хайдутин, който търси женски ласки, е наричан „отмичар“, а жената - „отмица“.
Но явно този калъп не е по тертипа на Тотю
На дребните му нощни прескачания през дуварите на засукани булки и самотни вдовици няма да се спираме. Една сутрин край селския кладенец на с.Въглевци, Търновско, той среща хубавата мома Кръстина. Харесват се и продължават да се виждат все по-често. Няколко месеца продължава идилията между двамата. По едно време Тотю изчезва. Кръстина усеща, че е заченала, и крие самотната си бременност, но идва време и казва болката на майка си. Сломената жена потъва вдън земя от срам. На бял свят се появява момиченце, което наричат Тодора. Хората одумват Кръстина, но времето всичко отмива - и тежките думи, и лошите спомени. Тотю повече не се връща назад. Тодора си остава негова незаконна дъщеря. Сред жените, които подслаждат хайдушките му неволи, е и Велика Иванова (Чуна) - млада пастирка от с.Церова кория. Тя дълго му е хранилница и любовница. Оженва се за друг, ражда набързо три деца, вдовица остава, но с Тотю продължава да се среща. Толкова са близки, че той
само на нея казва къде е заровил имането си
като й поръчва, ако го убият, тя да го вземе. Един път, без да го пита, Велика бърка в кожената торба и взема жълтици. Тотю открива липсата и тръгва ядосан да я убива. Велика посочва невръстните деца и му казва: „Гладни ли да мрат?“. Тотю тръшва вратата и тръгва към следващата любовна история.
В края на 1863 г. войводата се спотайва около Свищов, търси сгоден случай да забегне във Влашко. Под краката му пари - властта дава 50 000 гроша за улавянето му жив и 20 000 за главата му. В Свищов се залюбва с Евгеница, дъщерята на свещеник Пантилей, от църквата „Св.св.Петър и Павел“. Стига се до уговорка за сватба, но в последния момент момата се отказва, защото чула това-онова за жениха...
С паспорт, издаден на името Ради, на 7 януари 1864 г. Тотю стъпва в Румъния и две години прекарва като градинар в с.Концещи до Зимнич. В края на 1865 г. или в началото на 1866 г., Тотю 
надява брачните окови, като се жени за Фросина
- най-малката дъщеря на Лазар Чехларя от Свищов, преселен в Зимнич преди много години. Макар и семеен, не се отказва от „народните работи“. От Румъния преминава на два пъти с чети в България - през 1866 г. и през 1867 г. Паметна остава битката, която четата му води на 20 май 1867 г. в горичката Пустия, край с. Върбовка, Търновско. Оцелял по чудо, Тотю успява да достигне в Сърбия, а оттам се прибира в Румъния. Идват нови тревоги и митарства. Турция настоява войводата да бъде арестуван и изпратен в Русе. Обвинен е в разбойничество и двуженство. Румънското правителство отклонява искането като „противоречащо на законите на страната, защото той е женен за гражданка на Румъния“. Тотю е изселен от Зимнич в Александрия. С него тръгва и съпругата му. И тук продължава бунтовната си дейност, обикаля румънските градове и събира хора за нова чета.
Следва остра протестна нота от страна на Турция. Тотю е арестуван и въдворен в Къмпулунг Мусчел. След три месеца, в началото на януари 1869 г., бяга, връща се в Александрия и се укрива от властите почти цяла година. Със съдействието на руския консул в Букурещ, барон Офенберг 
емигрира в Русия и се установява в Одеса
Отпускат му месечна пенсия от 75 рубли. Той извиква при себе си Фросина, като й поръчва да доведе и сина му от първия брак Тодор, пристигнал в Румъния. Тотю успява да измоли Тодор Минков да го приеме да учи в прочутия му пансион в гр. Николаев.
През 1876 г. Тотю участва със самостоятелна чета в Сръбско-турската война. Преди да потегли за Сърбия, войводата подписва пълномощно на името на жена си да получава пенсията му. През юни 1876 г. дружината му първа запява съчинената от Никола Живков песен в прослава на генерал Черняев „Шуми Марица окървавена“, която става любим всенароден химн. Преминава отново в България по време на Руско-турската война. След известен престой в Свищов тръгва да се връща в Одеса. По пътя в Плоещ се забърква в неприятна история. През една зимна вечер намира подслон в „един бакалски и кръчмарски дюкян“ в махалата Табачи, който се стопанисвал от жена вдовица и глух слуга. Тотю, „убит от път и студ“, ляга да спи. Докато се съблича, слугата вижда, че пътникът носи на кръста си кемер с пари. И
когато заспива дълбоко, го нападат един рус мъж, жената и слугата
Тотю се отбранява, успява да се откъсне, излиза на пътя с вик за помощ. Слугата го удря по главата с брадвичка. Идва полиция. Изпадналият в безсъзнание Тотю е откаран в болница. Започва следствие, след това дело, което се проточва девет месеца. През това време Тотю търка нара в килия на Плоещкия затвор. Пише на Фросина да му изпрати пари и да проводи при него сина му Тодор. Адвокатът му взема 100 рубли и изчезва. Пристига Тодор, но с какво може да му помогне? Съдът преценява, че Тотю е нападнал румънската кръчмарка с цел да я обере и убие. Войводата е осъден на шест години и изпратен в затвора на град Марджинени.
И тук започва семейната му драма. Първи го предава собственият му син, за когото Тотю казва: 
„Аз го отгледах за цвете, а то израсте бодил“
Вдига се от Влашко синът му и право в родното село на баща си. Намира родата - братята Кольо и Вълчан, сестрите - Рада и Англика, и им казва: „Баща ми беше ударен в главата и в едно кратко боледуване умря“. Престарялата майка на Тотю заплаква: „Добре синко, че се отървал от човешкото гонение, бог да го прости“. Набрал кураж, Тодор иска като „едничкият наследник на баща си, да вземе, което му се пада наследство“. И роднините продават набързо на „убита цена“ всичко, що имат и разделят парите. Сред наследството е и една воденица, която струвала 20 000-30 000, но отишла в чужди ръце за 8000 гроша. Взема дела си Тодор и заминава за с.Летница, дето се хваща учител.
Лежи в затвора Тотю и от дъжд на вятър получава писмо от жена си Фросина в Одеса. Две години трае тази крехка писмовна връзка. Но в брачното му ложе отдавна се бил настанил Трифон Панов - студент в Юридическия факултет на Новорусийския университет в Одеса, стипендиант на Одеското българско настоятелство. Тотю добре се знае с Трифон. През февруари 1876 г. родолюбивите българи от Одеса го изпращат в Галац да сътрудничи на войводата при организирането на комитети за освобождението на България. С тази цел двамата три месеца обикалят селищата между Галац и Браила. Всъщност началото на 
връзката между засуканата Фросина и Панов е много преди тази среща 
и след като Тотю е тикнат в затвора, двамата заживяват заедно, харчейки на воля пенсията му. Пенсионните органи обаче започват да се интересуват за съдбата на войводата и след като не получават задоволителен отговор, спират изплащането на 75-те рубли. Секва и любовта. Изоставената Фросина се поболяла и по думите на Тотю „...от срам и мъка полудява и я закарват в лудницата“.
Филип Тотю е освободен от Марджиненския затвор шест години след Освобождението, на 6 юни 1884 г. Веднага тръгва за Русе. На първо време намира подслон в редакцията на в. „Комар“, издаван от Никола Живков. После живее под наем в къщата на Стоян Калчев, при Ломската скеля. Калчев държи кръчма и според Тотю не е лош човек, но много ракия пиел. Войводата е „без пол (грош), без пара - фукара“. От балканджии научава, че брат му Вълчо и сестра му Аглика, заедно с майка му Иванка, живеят в с.Острица. Скоро пристига и брат му Никола, женен за румънка. Майка му настоява да се прибере при тях и да се захване със земеделие. Тотю
взема от русенеца Тодор Радев 50 наполеона назаем, купува земя
плуг, кола, волове и натоварва брат си Никола „да ги работи, а той се навърта като помощник около него“. Но орташката работа и кучета не я ядат. Разделят се и той започва сам да си работи нивите. От 1 декември 1884 г. му е отпусната 200 лв. месечна пенсия. На следващата година се глави пазач на остришката гора. Никола Живков и Коста Паница го включват в Българо-македонския комитет и Тотю се забърква в много афери, свързани с набиране на пари и оръжие. Води дружина с поп Михаил Маринов, Денчо Пашата и още десетина юнаци, която върши много пакости. По нареждане на Стамболов Тотю остро е предупреден да престане със зулумите. През юни 1887 г. е арестуван и след като го пускат, се преселва в Две могили. През 1892 г. Тотю закупува за 4000 лв. в Русе къщата на евреина Хирш Голденберг, „за да догори маслото на живота му в нея“, но съдбата отрежда друго. По негови думи, пристига веднъж в Русе да види своите работи и научава, че бившият му хазяин Стоян Калчев се напил, набил жена си Велика и нейната сестра Петрана и ги изгонил на улицата само по една риза. Останалите им дрехи и вещи бил разпродал по кръчмите. Намерил Тотю бедните жени, прибрани от рибаря Тодор Радев. Помага им с пари, за да се приберат с кола в Две могили, където е баща им. След две недели ги посещава. Тогава решава да се ожени за по-голямата Велика и да даде подслон на сестра й Петрана.
Така според войводата съдбата го свързва с Велика, 
но за женитбата се разказва и друга история
Според нея, още като квартирант в къщата на Стоян, Тотю залюбва Велика. Както често се случва, вечно почерпеният Стоян последен научава, че войводата му подпалил чергата в дома. Причерняло пред очите му, махнал с ръка и в безсилния си яд прогонил на улицата жена си, която отдавна го била откъснала от сърцето си.
Явно нещо много силно трепва в сърцето на Тотю, защото без много да се мае, през 1895 г. впряга „два бели коня“ и младоженците - Велика на 29, а Тотю на 65 г., тръгват да се венчаят в родния край на войводата. След това съпрузите заживяват в Две могили - отначало под наем, а от 1900 година в собствен дом в двора на бащината къща на булката. 
Филип Тотю почива в Две могили на 22 март 1907 г. Погребан е в черковния двор на селото. Народното събрание отпуска на Велика 200 лева месечна пенсия. Останала е в спомените на хората от Две могили като „обикновена селянка, малко грамотна, но енергична, добра домакиня и много покорна съпруга“. Велика умира на 18 август 1926 г. в Две могили.
Изоставен, измамен и предаден
Тотю до края на дните си таи горчилка в душата си от постъпката на сина си. Още приживе категорично обявява, че Тодор вече е взел наследството си с измама и затова „той няма вече никакви права подир смъртта ми да дири каквото и да е било нещо наследство от мен“. И още тежки и силни думи изрича войводата към сина си, но времето изглажда спомените за дребните конфликти приживе и остава да блести само името на големия българин Филип Тотю.

Боян ДРАГАНОВ