Здравейте! Моят проблем се зароди наскоро или просто чак сега съм почнала да му обръщам внимание. На 23 г. като студентка последен курс си стоях вкъщи и майка ми започна да ми намеква да си потърся някаква работа. Заминах за последния изпит. Не успях да го взема от първия път. Същата вечер си помислих, че няма да е лошо да си намеря някаква работа и си пуснах CV. Ходих на интервю, одобриха ме, намерих си квартира и започнах работа. Но след 4 месеца разбрах, че тази работа не е за мен и започнах да си търся друга. На втората работа се задържах доста по-дълго, към година. След като си взех изпита, записах и магистратура. Учех и работех. Но и там напуснах, като видях, че няма да получа заплащането, за което говорихме на интервюто.
Родителите ми не изглеждаха доволни, че си намирам работа и напускам много бързо. След още две напускания два месеца не можех да си намеря работа и баща ми ми помогна да започна при негови приятели. Беше доста по-спокойна работа на задоволително за мен заплащане, обаче заради извънредното положение ме съкратиха. И така до май, когато нещата се поуталожиха и реших да си потърся друга работа. Казаха ми, че длъжността е нова във фирмата. Работата беше идеална за мен. Тогава си помислих, че съм си намерила мястото.
До една понеделнишка сутрин, в която ни извикаха с колежката ми и ни казаха, че за тях нямало смисъл от тази длъжност. Предложиха ми да остана на друга длъжност за по-малко пари и повече работни дни. Отказах. Нашите не бяха много съгласни, но ми казаха да постъпя, както реша. Оттогава си стоя вкъщи.
Един ден се замислих дали не търся тяхното одобрение. Наскоро с майка ми поговорихме. По-рано дълго ме караха да отида при сестра ми в София, но отказвах, понеже не харесвам този град. Сега казах, че може би няма да е зле, и разговорът стана доста задълбочен. Засегна се темата защо нямам приятели и човек до себе си и майка ми ми каза, че е заради отвратителния ми характер и никой няма да ме иска. Вярвам го, макар и да не го показвам. В някои моменти си мисля, че съм глупава и некадърна и затова нищо не ми се получава. В началото, като започнах работа, имах хъс и вярвах в себе си. Сега нямам и капчица от това самочувствие.
След има-няма месец се получи доста сериозна кавга с баща ми. Той е особен, твърд, не си признава грешките, обижда понякога. От малка си го спомням по-строг към мен, макар че ми казват, че това не е вярно, че и към сестра ми е бил същият, но аз имам други виждания. В това сериозно спречкване и той каза че съм глупава, проста, некадърна, че от малка ме избутва и ме води. Честно казано, аз такива спомени нямам. Майка ми беше тази, която ме водеше, където се налага, и ме взимаше, идваше на родителски срещи, на концерти, като пеех... Към баща ми имам натрупани някакви негативи, даже - смело бих казала - омраза. Знам че това ми пречи, а най-лошото е, че все повече заприличвам на него. Все си казвам, че това трябва да се промени - „Бъди по-малко като него!“. Но нали знаете - най-трудно е да се преборим с вътрешните си демони. 
Все ми повтарят, че съм разсеяна, как можело така да не слушам. Почвам да се чувствам, сякаш съм единствената такава. Винаги съм си казвала, че няма да слушам хората, дори и моите родители, за това каква съм, колко мога, колко знам. Мисля, че съвсем съм изгубила себе си и самочувствието си. Понякога се чувствам виновна, като се карам с родителите си, основно с баща ми, но ако си призная, ще последва нова караница, в която само ще се доказва колко прави са те, а аз не виждам ли каква съм с отвратителния си характер? Яна, 26 г.

Здравей, Яна! Изглежда, че това лято, стоейки вкъщи, си започнала да се вглеждаш в себе си. Надявам се тази консултация да ти бъде малка помощ в твоето самоопознаване.
Казваш: „Моят проблем се зароди наскоро или просто чак сега съм почнала да му обръщам внимание“. Изглежда, че се изправяш сама пред себе си и се натъкваш на проблем, чрез
своето отражение в огледалото на родителите
Към момента като че ли то ти показва образ, който не харесваш.
Нека поясним нещо за всички младежи, които правят подобни опити да се самоанализират. Образци за подражание в предучилищното детство са хората от семейството, в началните класове - първият учител, други възрастни в разширеното семейство, братовчеди, семейни приятели, треньори. Пубертетът и юношеството са
време на преход между дете и възрастен
когато човек избира какво би искал да представлява в света - към какво се стреми, какви качества и умения ще му трябват, за да ги развива, кои ценности от семейството и възприети от училището и останалото обкръжение ще му дават житейска сигурност, кои прояви на смелост ще го придвижват напред към постигане на желанията си, без да представляват неразумен риск за трудно поправими грешки.
В първата част от писмото разказваш историята на твоите опити да работиш. Тази тема е отворила мама, докато си стояла вкъщи преди последния бакалавърски изпит - „започна да ми намеква да си потърся някаква работа“. Може би е отчитала, че за млад човек е добре да се развива сред хора, да преживява свои постижения, да трупа
житейски опит чрез ангажиране с нещо продуктивно
да печели пари с лично участие. Това допринася за самочувствието, дори и първата работа да е със скромно възнаграждение, колкото скромен е началният опит, с който човек влиза в дадена професионална среда.
Последния изпит първо си положила безуспешно. Тогава имаше ли цели за след завършването на образованието ти? Когато човек е устремен към нещо, учи с повече лекота или с усърдие, за да се сдобие с дипломата, която може да е важна при търсене на работа. След неуспеха си помислила, че няма да е лошо да си намериш някаква работа. Бързо си намерила и работа - изпратила си CV и след интервюто са те одобрили, работила си 4 месеца, открила си, че това не е за теб, и си започнала да си търсиш друга. Не споделяш дали си имала
интереси в професионалните областите
в които си започвала работа, какво си успявала да усвоиш, което да те прави по-опитна за нататък. На втората работа си се задържала към година, през което време си учила и в магистратура. Дали си я избра като ориентирана към това, в което искаш професионално да се развиваш? „Но и там напуснах, като видях, че няма да получа заплащането, за което говорихме на интервюто“. Успя ли, Яна, да узнаеш какви критерии е имал работодателят за по-високото заплащане? Какви са твоите изводи - че си попаднала на нечестни хора или че си разчитала само на по-продължителния застой? Дали шефът не е очаквал от теб по-осезаемо развитие,
повече ефективност чрез професионално учене и проява на творчество
„Родителите ми не изглеждаха доволни, че си намирам работа и напускам много бързо“. Дали от малка си им изглеждала непостоянна, бързо отказваща се, ако не се изпълнят веднага твоите очаквания? Последвали са още две нови местоработи с напускания, двумесечен период без работа и баща ти ти е помогнал да започнеш при негови приятели. „Беше доста по-спокойна работа на задоволително за мен заплащане“ - може би това е един от твоите критерии - работата да е спокойна, но какво влагаш в това - дали си попаднала на работна среда с по-спокойни колеги или на такава с по-малки изисквания; дали ти си се ползвала от облекчения заради приятелството на баща ти с шефовете? Съкратили са те заради
извънредното положение, което засегна много браншове
където има непосредствена работа с хора. През месец май след нов опит са те приели на новоразкрита длъжност. „Работата беше идеална за мен. Тогава си помислих, че съм си намерила мястото“. Струва ми се, че ще е полезно за себе си да опишеш с какво тази работа ти допадна. „До една понеделнишка сутрин, в която ни извикаха с колежката ми и ни казаха, че за тях нямало смисъл от тази длъжност“. Изглежда, че част от младите хора работят неограмотени в основни икономически принципи и не успяват да преценят нуждите на работодателите си, своя принос за тях, причините за спиране на дадена дейност и от това се чувстват потърпевши.
Така е по време на икономическа криза
- предприемачите изпробват нови длъжности и ако водят до по-високи постижения и печалби, ги доразвиват, а ако не, могат да ги закрият, защото с разходите по тях са на загуба. Не са те освободили, предложили са ти пренасочване на друга длъжност за по-малко пари и повече работни дни, но ти си отказала. Родителите ти не са били много съгласни. Може би са си мислили, че в трудната икономическа ситуация всяка работа е добра и по-нататък вече ще си натрупала повече опит, от който да береш плодове в тази фирма, където първоначално работата ти е харесала. Оставили са те ти да си решиш. „Оттогава си стоя вкъщи“.
Като регистрирани факти ми изглежда хронологията ти на намиране и напускане на работа. Но показваш, че у нас има възможност младите хора бързо да намират работа, стига да пожелаят. Може би не ти е достигало търпение да останеш по-дълго, да развиваш и себе си и дейността, която извършваш, чрез себе си, което в перспектива може да бъде забелязано и по-високо възнаградено?
Останалата част от писмото ти ми изглежда като
следствия, чиито причини остават неразпознати
Изглежда, че сега ревизираш детството си. Възможно е тогава и особено в гимназиална възраст да не си показвала увлеченост по нещо и целенасоченост, страстта по която би те изправила да устояваш пред родителите своето желание и да ги убедиш да те подкрепят. „Един ден се замислих дали не търся тяхното одобрение“. От разказаното не изглежда да си правила това. Предлагали са ти да отидеш в столицата при сестра ти. 
Откъсвайки се от семейството, човек развива своята самостоятелност
има повече предизвикателства, които да преодолява и да трупа житейски опит. Отказвала си, защото не харесваш този град. В разговора наскоро с майка ти си казала, че може би няма да е зле. Когато ползваме неопределеност в речта и в мислите ни, става естествено да не можем да оценим дадени възможности като добри. Може би така си се записала в средното училище - „нещо“ да завършиш, в университета - „някаква“ специалност, после да започнеш „някаква“ работа, после да си намериш „нещо друго“, сега си мислиш за перспективата в столицата, че „няма да е зле“. Би ли опитала, Яна, да си отговориш
с какво това ще е добре за теб?
Когато разговорът ти с майка ти е станал задълбочен, сте стигнали до темата, че нямаш човек до себе си, но нямаш и приятели. Тя наистина ли ти каза, че имаш отвратителен характер? Ти какво изпита от това - болка, тъга, обида или безразличие? Кои твои черти според теб те отдалечават от другите? Приятелствата предполагат да се ангажираме в подкрепа на другите, да си бъдем взаимно съпричастни. Това го има и в работата, ако се сприятелим с нея, от което ще получаваме чувство за
приетост, близост, емоционално и парично възнаграждение
„В някои моменти си мисля, че съм глупава и некадърна и затова нищо не ми се получава“. Нали видя, че можеш в продължение на една година и да учиш, и да работиш. Това може да му се получи на човек, който не е глупав и некадърен. Изпитвала си ентусиазъм - „В началото, като започнах работа, имах хъс и вярвах в себе си“. Споделяш, че сега нямаш и капчица от това самочувствие вероятно от застоя, в който не се чувстваш продуктивна. Думите на баща ти за пореден път са били остри и преувеличаващи, че все се е налагало да те бута напред. Ти го опровергаваш пред себе си с това, че с теб повече се е занимавала мама, но може би не си забелязвала, че 
родителите често вземат заедно решения
а непосредствената подкрепа я прилага този, който има повече време за това. „Към баща ми имам натрупани някакви негативи, даже - смело бих казала - омраза“. По-често бащината фигура в семейството символизира реда, изискванията, постоянството, смелостта, по отношение на които детето получава одобрение. Какво мислиш за тези ценности и качества? Отчиташ, че у теб намира почва неговата грубост и че искаш да промениш това, но забелязваш ли и други качества у родителите ти, които, ако развиеш, би изпитала успехи, вместо самоцелно да се опитваш да не си като тях? „Мисля, че съвсем съм изгубила себе си и самочувствието си“. Изгубила ли си, Яна, себе си и самочувствието си, или още не си се открила? Разсеяна ли си, както ти казват родителите, или детството е преминало, без да се фокусираш за повече време в нещо, в което да станеш много добра и да ти се услади възхищението на другите?
Вместо да си причиняваш вина
като се караш с родителите си, и да избягваш теми, от които ще последва нова караница, и вече сама да си слагаш етикет, че си с отвратителен характер, дали не е по-добре на първо време да ги приемеш като твои съмишленици, а оттам нататък да откриеш такива и сред нови приятели, колеги и работодатели?