Аз съм шибаният джаз интерпретатор.
Аз съм уникалният заморов изтощител. 
Аз съм стеннният часовник на нещата ви. 
Сред птичи лай и кучешки ухапвания. 

Нараняван унижен и симпатично безразличен.

Мастилото прелива в твърд цимент.
Реката в дрога уравнение пластично.

Добре дошъл във райската градина. 
Гробаря кърка витлеемски ром понеже
Рубчев и Данте му бяха чуждици.
Пешо Парчето почти непонятен.
Пък за Тодор Филипов не бе чувал изобщо! 

Преписах си това стихотворение от една миниатюрна книжчица със заглавие „Рокендрол. Конкистадор“. Авторът се е подписал като Десо Замора. А с книжката се сдобих малко преди откриването на самостоятелната изложба на русенския художник Десислав Михайлов. 
В това стихотворение човек може да види почти целия Десо:  
Десо художника, който сваля шапка на един друг русенски живописец, автор на удивителни картини, но останал кротък и почти незабелязан.
Десо поета, който единствен може да се види като „стенния часовник на нещата ви“. 
Десо влюбения в музиката, за когото Бат Петьо Парчето е една от недостижимите величавости. 
Десо, който знае толкова много неща, колкото някои не са в състояние дори и да сънуват - и на него със сигурност му е уютно в райската градина, където той може да си говори с Рубчев и с Данте - пък гробарят нека да си кърка витлеемски ром... 
Сега Десовата „райска градина“ е дворът на неговата къща в Ряхово.
Мисля си да викна някой да дойде с коса и да окоси, наесен ще прекопая и ще посея това-онова - ще си отглеждам зеленчуци, казва художникът. Но преди това има да свърши някои други неща. Като например да се порадва на интереса към неговата поредна самостоятелна изложба. Тя беше открита завчера в една от залите на Художествената галерия на „Борисова“ 39. Там Десо е подредил портрети, пейзажи /с любимите си „Влюбени дървета“, с алените макове, изваяни с маслени пастели, и с портрета на неговата любима Мариянка, с която са заедно вече 13 години/.  
Буйството на цветовете, които Десислав поставя на едри мазки върху платното, за да се избистри от привидния хаос от ярки багри и произволни на пръв поглед движения на четката - и на ръката на художника, разбира се - и да впечатли застаналия пред картината зрител портрет на тъжна мадона, един 
русокос „Гарван“, прозиращ през голото тяло на младо момиче с драматично приведена глава
един женски „Ангел на смъртта“, който удивително точно и тревожно наподобява разпятие. През този привиден колоритен хаос се провижда бленуваната от автора негова собствена къща на морето - която повече прилича на лодка, надула платната и устремила се за среща с изгрева, нищо че вълните на морето повече се асоциират с тъмни угари на току-що разорана нива, нежели с изумрудената синева на свободната морска шир. Но може би тъкмо в това е една от най-характерните черти на художника Десислав Михайлов, която го прави различен и го отличава от много други: това са тези негови послания към хората, които ще застанат пред работите му. Това са неговите енигматични мисли, в които вътрешните противоречия и съчетаването на уж несъчетаемото всъщност са заредени с много поезия и много драматизъм, като към всичко това Десислав прибавя и огромната си човешка доброта и може би 
малко наивната си вяра в добротата и на хората, които стоят насреща му
Удивително е наистина колко пъти едни от тези хора го подвеждат и се опитват да получат нещо конкретно и реално измеримо на гърба на Десо. И двойно по-удивително е как Десо успява да си наложи да забрави за лошотията хорска и отново да гледа света с бездънната си синя вяра в това, че светът въпреки всичко е добър и в крайна сметка по някакъв начин щедър дори и към него - а ако го питаш направо, сигурно ще каже, че тази доброта и щедрост е насочена най-вече към него... 
Все става така, че срещам добри хора и те ми стават приятели, обяснява простичко той. Докато е бил в последната година в клиниката в Бяла, Десо не спирал да рисува. А една от медицинските сестри, Десислава, много харесвала неговите рисунки. Аз рисувах и й ги давах на нея, сега тя е събрала всичките ми картини от този период - а самата тя стана старша сестра на отделението, много й се радвам, казва Десо. 
Рисуването за него е - колкото и да звучи тривиално - една от най-важните съставки на неговия начин на живот. „Рисувам от малък, от детската градина, а може би още от детската ясла. Майка ми ми купуваше списанията с комикси „Дъга“, купуваше ми френските „Пиф“-ове, разглеждах ги и рисувах картинки по комиксите. Още в детската градина моя рисунка спечели награда - самолетче. После, вече в училище, имам награди за рисунка на асфалт“, разказва Десислав. Той учи в училище „Вела Пискова“, днес то носи името „Възраждане“. 
Една от наградите, които Десо печели, остава в съзнанието му като радостен трепет, но и като горчив спомен за цял живот. Още като ученик в гимназиалните класове той печели награда в конкурс, организиран от градската управа на Троян. „Конкурсът беше международен и аз 
спечелих приза на Радио Интернационале - наградата беше екскурзия до Венеция
В моята рисунка бях обединил чудесата на света като Айфеловата кула, Великата китайска стена... Толкова се радвах, че ще мога да отида да видя Венеция! Искаше ми се да разгледам това италианско чудо на света, да побродя по неговите улици, да се разходя с гондола... Но се оказа, че тъй като нямах още навършени 18 години, заминаването ми трябваше да отпадне. Толкова го преживях - остана ми и до ден-днешен като рана“, разказва Десо. 
Следващото му голямо разочарование било, когато кандидатствал във Великотърновския университет, но не го приели във факултета по изобразително изкуство. Неговото обяснение е, че причината била дългата му коса, която във Великотърновската Алма матер не харесали. 
Някъде по това време поетичната натура на Десо, която шеметно се люшка между жаждата да рисува, да съчинява поезия, да потъва в бездните на хардрока, залита стремглаво. „Хлътнах по хапченца, а те като се смесят с алкохол, става страшно“, признава лаконично Десо. Бохемстващата русенска младеж от началото на 90-те години все още помни Десо, който в късните нощни часове в култовото заведение „При Митака“ провисваше дългите си ръце през гредите на тавана и с радостен поглед обявяваше: 
„Аз съм прилеп! Аз съм прилеп!“
Минавайки през различни перипетии, през лечебни терапии, през казармата /“Кашимерията“ в Сливен, както я определя Десо, като я описва като „школа за подигравки“/, през търсения, подеми и спадове, през лични драми /“Първо стана пожар в апартамента, после пък ме ограбиха и ми окрадоха всичко/, Десо не унива. А дори и да унива, успява да хвърли мрачните емоции в рисуване. И в писане. И да накара черните въглени да се превърнат в изкуство. 
Художникът трябва да е луд - но да умее да овладява лудостта си, казва Десо. И припомня, че и у великите майстори, на които той не престава да се възхищава, е имало поне по една искрица „лудост“. Това са големите таланти като безподобния Рафаело, непредсказуемия Салвадор Дали, вълшебните Клод Моне и Камий Писаро, изумителния Винсент ван Гог... От българските автори Десо се покланя на Димитър Казаков-Нерон и на Дечко Узунов. Но самият той има свой път в изкуството. Донякъде повлиян - а по-скоро оцветен, от любимите му блусари и рокаджии, като в работите си често преплита сюжети и образи, провокирани от „Блек Сабат“, „Айрън Мейдън“ и дългата редица от взривни музиканти, за които свободата е всичко. 
Много обича да работи с акварели, напоследък му харесва да експериментира с акрилни бои, засега е изоставил маслените на заден план, тъй като терпентинът му действа силно. В последно време се е пристрастил по работата с тънкописци - и тя му става почти толкова любима, колкото е и работата с пастелите, където Десо се чувства изключително комфортно и смята, че е овладял техниката почти до съвършенство. 
Днес той има десетина самостоятелни изложби и редовно участва в колективни експозиции на русенските художници. Още помни първата си изложба в регионалната библиотека през 1994 година. Беше 18 ноември, а директорка на библиотеката тогава беше Жечка Калинова, пояснява той. Освен на картини той е 
автор и на много силна и образна поезия
която е събрал в книжката си „Рокендрол. Конкистадор“, която е подписал с псевдонима Десо Замора. В изданието са включени стихотворения на Десо, негови прекрасни графични рисунки и репродукции на пастелни и маслени картини, като всичко това, заедно с авторския увод - възхитителен образец на сюрреализъм, преплетен с магически реализъм, в който е наръсен изобилно и символизъм най-висока проба - всичко това в малката книжка показва колко разнообразни са дарбите на Десо. 
Впрочем преди увода в книжката той е публикувал кратичкото, но извънредно съдържателно мнение на именития русенски художник Николай Караджов, което гласи: „Художник с невероятна фантазия и крайно изострена чувствителност, Десо съумява да материализира пластически своите видения, кошмари и духовни прозрения, а крайният резултат обикновено е нещо по-различно от това, което очакваме“. 
Скоро Десо предстои да стане член на Дружеството на художниците в Русе. Трепетно чака септември, когато дружеството ще проведе събрание, на което да се обсъди кандидатурата му. Макар че, както казва един друг известен русенски художник, самият Десо би могъл да предава уроци по живопис и изкуство на доста хора от дружеството... Но за Замора това е важно и ще го направи щастлив.