11-класникът от Професионалната гимназия по туризъм Мерт Тасим се класира на второ място в националния ученически конкурс „На другия ден след Ковид-19 - какво ще е новото „нормално“ в поведението ни към околната среда“. Той се организира за 14 път от Националния доверителен екофонд, Национален парк „Рила“ и фондация „Екологичен форум плюс“, но за пръв път творческото състезание е свързано с много актуален проблем, който изисква ясна позиция и творческото й представяне с художествен език.
Темата, която Мерт съчетава с разсъжденията си за Ковид-19, е футболът и това не е случайно. Той е един от най-талантливите играчи от школата на „Дунав“ и доказателство за това е, че вече има мачове в елитната група с мъжкия отбор. А текстът му показва, че жонглира еднакво добре и с топката, и с думите. Предлагаме ви награденото есе с оригиналното му заглавие. Вътрешните акценти са на редакцията.

Сега можете да ги видите чисти и подредени, пейките - дезинфекцирани, кошчетата не преливат, не се чува скърцане от семки с всяка стъпка... Настилката е окосена - до болка... Всеки стрък трева носи в себе си генетичен футболен материал. Всеки стрък отчаяно има нужда да бъде едно с играта, с емоцията... Да се изпълни с адреналин, за да живее. А 
картината сякаш е на пауза - няма игра, няма живец
всичко е замлъкнало и тихо - стадионът оглушава от тишина, онемява от мълчание, опустява от изгубеното си предназначение...
Сега ни харесва така - красив, поддържан, величествен - като за картичка... А преди не го пазихме... Ние бяхме разрушителната сила, опустошителна буря за природа и хора. За себе си. Сега, когато вратите са затворени, ние търсим път. А преди все нямаше време: по-лесно беше да не плащаме билет за мач, а да гледаме в интернет - защото не ни вълнува как се издържа правото да имаме стадион и отбор, да има сърце града ни. Беше хубаво да отидем на стадион - не заради любовта към отбор или игра, а с 5 кенчета бира и 2 пакета семки, да крещим, да забравим смисъл и стойност... И да превърнем футбола от душа в кръчма... 
А тревата помни... Тревата е генетично свързана с тази магия
с топката, с онова, което - като излезем на терена, задвижва всеки мускул, всяка частица; начинът, по който сърцето изтласква кръвта по-различно, по-бързо, по-истински. Тревата помни нашите стъпки, усеща ни - как се променяме, как забравяме всичко, когато стъпим на нея.... Ако се заслушате за миг след края на срещата - ще чуете как отекват стъпките ни, спасените удари, скандирането на тълпата... Ще чуете всяка капчица пот на терена, радостта от победата, двадесет и два различни оглушителни удара от сърце при асистенция...
Чували ли сте как крещят стадионите от тишина???
Светът е обречен да стане по-добър след отшумяването на вирус Covid-19, защото има нужда да се пречисти. Нуждае се да започне да цени това, което има, да се грижи за него, да го обича истински. 
Светът има нужда от затворена врата, за да започне да търси пътя
Светът има нужда от тишина, за да чуе гласа на тревата. Това е жълтият картон за нас. Повишено внимание - не нарушавайте природният баланс повече. Съдийски сигнал, защото не спазваме fayr play в отношенията си - и между хората, и между хората и природата. Нарушението да се самозабравим, да усещаме себе си над всичко и всички и да смятаме, че земята ни е длъжна. Земята няма да се възстанови сама от нашите грешки, нито от нашето криворазбрано самочувствие на владетели. Ние трябва да изградим сами онзи свят, за който мечтаем. Защото сега ни боли от една затворена врата, от една липса... А всъщност, тревата трябва да помни звука от паса, тежестта на стъпките ни - не миризма на семки и кебапчета... Защото
ако не се опомним, ще получим и червен картон
а тогава ще е страшно. Тогава съдийската свирка ще е смразяваща като погребален марш - бавна, тиха и зловеща - като пустошта, в която сами се принуждаваме да живеем. 
Чували ли сте как крещят стадионите от тишина?
Затворените врати и забраните принуждават да се търси друг вариант. Онова, което задвижва сърцето - то има нужда от мириса на тревата, от свистящ звук на фалцов удар... Всяка частица от тялото и съзнанието копнее да се слее със зеления терен и да забрави всичко друго. Онова, което задвижва сърцето на един футболист, ще го заведе на всеки терен - буренясал селски стадион, потънал в своето мълчание от години; празна нива на отдавна починал собственик, улицата пред дома ни... За Covid може би има лекарства, ваксини, предпазни мерки и средства, но не и за футболист - футболът не е болест, не можеш да се предпазиш, ако си го обикнал веднъж. А тази любов ти е предначертана още с раждането. То е като орис, като съдба, като втора кожа... Смисъл, любов, цел, същност. Не можеш да се лишиш от тревата - тя е усещане за живот. Не можеш да се лишиш от вятъра, от тичането, от часовете тренировка. И няма да те спрат бурените по отдавна забравените и съсипани селски терени - ще вземеш всяка болка от тренировката там; ще ти бъде стимул. Няма да те спре пустошта - на зеленото игрище има смисъл дори самотата. 
И тичаш - един непрестанен бяг. Към себе си, към тази неутолима нужда да овладееш топката, мига, времето, хаоса, света
Себе си. Тревата достига над коленете ти и те забавя, сякаш с хиляди протегнати ръце, но ти знаеш, че тя просто разказва за хилядите срещи отпреди, за хилядите викове, за сълзите и радостта - разказва ти миналото си, а ти й даваш настоящо. И тичаш, тичаш, тичаш... Знаеш, че си жив, усещаш сърцето - неподвластно на укротяване... Усещаш себе си предаден и продължен в шепота на тревите... 
Няма „ново“ в отношението към природата след вируса. Има едно-единствено отношение на цялост с нея. Да сме едно с природата, да я ценим, преди да ни затвори вратите към себе си. Да я пазим и почитаме като храм, преди да изгубим религията си. Да се продължим в нея и тя да се продължи чрез нас. Да овладеем себе си и времето - като закъснял пас, в продълженията... Но нужен - за крайният резултат. 
Трябва да спрем да мислим само за победа и за себе си 
- най-висшите достижения на човечеството са безсилни пред една природна стихия. Отдавна трябваше да спрем да играем срещу природата и да научим, че с нея сме в един отбор. Просто чуйте как крещят стадионите от тишина, чуйте тревата как разказва за нашите стъпки, чуйте как бие сърцето на един футболист... 
На другият ден - след вируса - ще овладеем себе си, познали своите нужди; ще се научим да ценим ресурсите, докато ги имаме; ще знаем колко е тежка затворената врата и как всичко скъпо и ценно, което ни кара да се чувстваме живи, потребни и истински се крепи на крехките плещи на нещо... ЗЕЛЕНО!