Здравей, Петя! От няколко инцидента си правя извод, който не знам дали е правилен, или само така ми се струва, затова искам да го споделя.
Преди много години майка ми беше сънувала сън, който смяташе, че е кошмарен, макар да не си го спомняше точно, но я беше обхванало безпокойство, че нещо лошо може да се случи на мен или на брат ми. Не се случи кой знае какво, освен че скоро след това той попадна в една, да кажем, рискова ситуация с размяна на агресия между две футболни агитки след мач. Върна се леко насинен, но тя намери повода да каже: „Видяхте ли! Добре, че ви предупреждавах, че кой знае какво по-лошо можеше да стане!“. После се успокои като че ли - препятствието беше прескочено.
Години по-късно баща ми претърпя катастрофа, след която животът му беше на косъм. Виновникът се свърза с нас. На срещата отиде брат ми. Вместо нормално да се извини (не сме го и търсили за обезщетения), този беше казал: „Ти знаеш ли на мен какво ми е, а? Ама пожелавам ти и на теб да ти се случи това, което изпитвам аз, и тогава ще ме разбереш!“. Брат ми беше много обиден и ядосан от тези думи. По-късно ми разказа, че ядът му се смесил и с някакъв страх, че може да причини катастрофа. Веднъж, като пътувал с колата си до село, видял един дядо да пресича платното. Намалил съвсем скоростта, но дядото вместо да премине от другата страна, се спрял на платното с лице към идващата кола и застанал като замръзнал. Брат ми натискал внимателно спирачката и колата се спряла почти пред стареца. Плувнал в пот, с разтуптяно сърце за малко затворил очи. Като ги отворил, дядото вече бил отминал. Брат ми сподели, че не може да си обясни защо този човек така се спрял пред него, но после си казал: „Край - това беше!“. Дни напред след това чувствал голяма свобода и облекчение, че страхът, че нещо лошо ще се случи, вече е преминал.
И още нещо. Синът ми, който е гимназист, една нощ се събуди много уплашен. Чувстваше се изтръпнал, страхуваше се пак да заспи сам. Преместих се в детската стая на другото легло, което преди беше на батко му. След около седмица един ден ми се обади по телефона, че с приятели са претърпели катастрофа. Побърза да ми каже, че нищо му няма, а някои от другите са само с леки травми. Хубаво му се накарахме с баща му - колко пъти сме му казвали да не се качва в кола на неопитен шофьор. За разлика от друг път безропотно си изтърпя конското - сигурно добре си знае защо, ако ситуацията е била още по-рискова, отколкото ни я представи. Интересното е, че след това неговият страх все едно се изтри. Тогава го питах дали иска още някоя и друга нощ да преспивам в детската, но той каза: „А, нищо ми няма, отивай при татко на спалнята!“.
Сега се питам дали безпокойствата продължават по-дълго, ако не се случи някакво премеждие, дали те го предизвикват и как така, като се случи, страховете изчезват? Нели, 48 г.

Здравей, Нели! Поставяш интересни въпроси и писмото ти описва как някои страхове ни се отразяват в ежедневието и как реалното преживяване на рискови инциденти като че ли отнема от силата и спира предходно изтощително тревожно очакване. За подобно състояние - не сходно, но близко - в българския фолклор има една хубава приказка - за нероден Петко, когото оплаквали още преди дори да се е запътил към белия свят, защото можело да му се случи нещо лошо.  
Добре е, че във въпросите ти има по-скоро любознателност, отколкото предположение за мистерии, защото те не са от моята компетенция, но пък има психологически обяснения, които биха могли да разбулят
какво стои в основата на някои странности в живота ни
Първата случка от тази серия, която описваш, е свързана с кошмарен сън на майка ти, който тя не си спомняла точно, но след него я обладало безпокойство, че нещо лошо може да се случи на теб или на брат ти. Според теб не се е случило нещо особено необичайно за един вероятно драматичен мач, съперничеството след който от оспорваната борба между отборите с топката се пренесло между феновете от двете агитки в размяната на юмруци. Едва ли обаче ти и брат ти сте можели да убедите майка си, че това е нещо не толкова опасно и че сънят й не е бил пророчески. Както се казва - да не се случва това, от което майка ти се опасява за теб. Но да потърсим
връзка между поверията и реалността
Чували сме такъв съвет - ако сънуваме нещо, което вещае опасност, да не го разказваме до обяд, иначе то ще се случи. Дали това вярване не произхожда от векове човешки опит, натрупан от наблюдения, че в часовете след сънуването изпитаното телесно напрежение и емоцията могат да се разредят, особено ако човек е зает с нещо през деня?
След раждането детето се откъсва от тялото на майката, след време отлетява и от гнездото, но като че ли на мястото на пъпната връв остава силна връзката чрез безпокойството. Защо? И друг път в тази рубрика е ставало въпрос за различни рефлекси, които не са изгубили значението си в еволюцията, защото очевидно обслужват оцеляването. Такава е склонността ни към предпазливост в неясна ситуация, за която нямаме гаранция за безопасност. Психиката си изработва символ - причина за страха, и се захваща за него, защото това е по-поносимо, отколкото необяснимата повишена тревожност. Да се върнем назад във времето -
в детството на майката
Нашите родители са били малки деца в по-трудни времена. Да си представим по-ограничения достъп до научни познания на фона на порядъка, без който колективният живот не може, пък дори и самостоятелното оцеляване е немислимо без определени правила. Хората от миналото са били под влиянието на много повече мистични вярвания като тези, че дочутото насън или изречената „на лош час“ дума достигат човека. В днешните модерни времена майките ни са по-скептични към такива вярвания и се отърсват от тях, но като че ли имат
заложени рефлекси да откриват предупреждения
когато личностната им тревожност от детството търси обект, с който страхът става по-определен, очертан - намира сюжет и име.
Възможно е, Нели, в този момент, който си спомняш, майка ти да е получила среднощно сърцебиене, което в съня задейства „алармата“ в организма за опасност. Както често се случва при сънуването, психиката услужливо е търсила да придаде обект и име на причината за безпокойството, която не е разпозната от спящото съзнание. Иначе тревожността би била още по-силна. В будността обаче майката има съзнание само за една най-голяма опасност, в която тревожността се вкопчва. А какво е
най-скъпото, което се страхува да загуби една майка
дори повече от собственото си здраве - живота и сигурността на децата й. Разбирайки за инцидента, виждайки синините на брат ти, нарича този факт край - „После се успокои като че ли - препятствието беше прескочено“. Защо? Това е признак за нормално функционираща психика, не особено невротизирана, която не се фиксира до безкрай в опасенията (специалистите добре познават и такива случаи), а милостиво си поставя предел и се предпазва от изтощения, за да продължи с нови сили да посреща следващите предизвикателства на живота. Децата са си свикнали с майчиното „Видяхте ли! Добре, че ви предупреждавах, че кой знае какво по-лошо можеше да стане!“, а после ще го казват и те на своите деца.
Във втората случка, която разказваш, Нели, брат ти е бил потресен от неетичното послание на причинителя на катастрофата, в която е пострадал баща ти, и то, както изглежда, се е оказало
вклинено в ума му със стойност на проклятие
Бил е и обиден, и ядосан, но ето как, не намирайки начин да изрази обидата и гнева си така, че да защити и себе си, и любимия близък човек, за чийто живот е чакал да чуе, че е вън от опасност, дни след това несъзнавано обръща понесеното въздържано напрежение към себе си - като самоосъждане на очакване, че лошите думите на другия могат да го застигнат. Дали дядото на пътя е недовиждал и недочувал наближаващата кола, дали поради старческа неадекватност на реакциите си се е опитвал да разпознае зад волана някое близко момче, можем само да гадаем, но ето че със своето спиране на пътя той успява да спре у брат ти очакването и с това да го освободи от страха с въздъхването „Край - това беше!“. Резултатът - „Дни напред след това чувствал облекчение, че страхът, че нещо лошо ще се случи, вече е преминал“.
Надявам се написаното дотук да ти дава отправна точка да си обясниш
преминаването на страха след един реален опасен инцидент
и у сина ти. Добре е, че момчетата са се отървали само със стреса и леки наранявания. Но има и друго. Добре би било да имаме предвид и това, че психологически юношеството се разглежда като период на преход, особено важен в развитието - израстване, което започва с пубертета, за да бележи началото на тази продължителна раздяла с детството, която може да поднесе различни изпитания от телесно и психично естество. В психологическата практика се търсят индивидуално причини за даден проблем като среднощния страх на сина ти, но е възможно и той да е
естествен ефект в развитието на възрастовата криза
В древността, пък и сега в някои по-примитивни общества или такива, които ревностно пазят традициите, се извършват ритуали, които символизират този преход и го сгъстяват във времето - прилагат се изпитания, които извеждат момчето от детството, въвеждайки го в статута на възрастен. За това ми напомниха думите на сина ти, който, издишал страха си след преживения реален стрес, ти е казал: „А, нищо ми няма, отивай при татко на спалнята!“. Кой говори тук? На мен ми се струва, че чувам думите не на дете, а на едно пораснало в мъжеството момче.
И за да не се обърка някой от читателите и да си помисли, че подчертавам полза от опасните инциденти - моля ви, ни най-малко - обръщам внимание колко е важно по-често момчетата
да се ангажират в смели дела с полезно напрягане
на мускулната сила, а не само на уредите във фитнеса и в спортове, но и в продуктивни дейности като мъжката работа на село или на вилата ви, също в работа през лятото при началници, на които бихте имали доверие да ги поверите.
В психологическата работа в помагането на хората за справяне с упоритите страхове, освен прилагането на различни прийоми за смаляване на напрежението, което пораждат, за отнемане от силата им, за приближаването на обектите на страха до степен да се възприемат като по-малко опасни, за да възвърне човекът чувството си за контрол на ситуацията в тяхно присъствие, често се използват и похвати за символизирането им - използва се тази изработена в човешката еволюция
естествена психична защита, която бива провокирана
ако не сработва спонтанно. Това помага на хората да отделят от себе си безпокойствата си с неясна причина, да им придадат една обективна и безопасна форма - в образ или в качества, които често се побират на стандартен лист в изписани думи или в рисунка, или в шепата с парче моделин или дори в наглед обичайни думи, които, изречени в безопасното място при психолога, придобиват ново, освобождаващо от страха значение.
После, Нели, човек изпитва описаното от теб облекчение и дори съжалява защо не се е отървал по-рано, като потърси помощ.