Точно преди 107 години на днешния ден - 2 юли 1913 година, Русе преживява едно драматично събитие. Годината е белязана от поражението на България в Междусъюзническата война, няколко месеца преди това Румъния е обявила война на нашата страна и след историческата загуба на България държавата е длъжна да предаде в плен своя речен военен флот. За да не се допусне този позор, се взема тежкото решение корабите от Дунавската флотилия да бъдат пратени на дъното на река Дунав.
Една рядка снимка, запечатала печалния финал на тази русенска и национална драма, вестник „Утро“ има привилегията да публикува за първи път. Тази привилегия осигури на редакцията дългогодишният всеотдаен събирач на историята на дунавското корабоплаване и изключително интересен разказвач на речни истории Николай Генчев. 
„Преди около година получих от Австрия копие на много ценна снимка - с потопената на 2 юли 1913 г., през Междусъюзническата война, Дунавска флотилия. Тя съвсем случайно е намерена в архива на един отдавна починал бивш капитан от параходство „Баварски Лойд“, разказва Николай Генчев. 
На фотографията се виждат потъващи мостици на корабите и техните наклонени на една страна мачти, два бели комина в дъното на снимката показват местата, където в този момент потъват параходите. На гърба на снимката е написано: „Общ изглед на потопената българска Дунавска флотилия при Русчук“. 
Автор на скъпоценното визуално свидетелство е капитан Йохан Айлингсфелд
Той е капитан от австрийското параходство ДДСГ и е един от най-добрите, старателни и известни фотографи на дунавското корабоплаване, обяснява Генчев. През 1920 г. Йохан Айлингсфелд вече е капитан на известния експресен параход „Хелиос“, допълва той и пояснява: „Предполагам, че на 2 юли 1913 година той е снимал от мостика на своя кораб, който вероятно е бил на понтона или пък е минавал край Русе“. 
Споделяйки с читателите на „Утро“ своята нова фотонаходка, свързана с трудната биография на Дунавската флотилия, Николай Генчев не крие радостта си от възможността да добави нов момент към неособено познатото за неспециалисти минало на Дунавската флотилия. Но тъй като е изключително прецизен по отношение на историческите факти и техните детайли, той все пак оставя една идея условност по отношение на уникалността на снимката, като казва, че самият той е почти сигурен, че фотографията е непозната в България. И припомня, че в началото на 2012 година в брой 1 от февруари на списание „Клуб Океан“ е публикувана статия по темата за Дунавската флотилия, включително и за нейното потапяне през 1913 година, от Калоян Панчелиев. Публикувана е и снимка на този драстичен момент, но тя е от български автор и ракурсът е доста различен от този на заснетата от капитан Айлингсфелд фотография.
Кога и как е била създадена Дунавската флотилия? 
За това разказва текст в сборника „25 години българско речно плаване“, любезно предоставен на редакцията отново от Николай Генчев. 
В него четем: 
„Сформираната в началото на войната Дунавска военна флотилия, съставена от руски екипажи и специални минни команди, развива активна дейност за ликвидиране на турския флот. В резултат на това руската армия почти безпрепятствено форсира при Галац, Зимница-Свищов и Никопол голямата водна преграда на р.Дунав. 
След войната част от корабите на Дунавската военна флотилия са оставени като дар на младата българска държава. Това са параходите „Взрив“, „Опит“, „Горний Студен“ и „Пордим“, шкуната „Келасура“, парните катери „Ракета“, „Бавария“, „Фардинг“, „Мотала“, „Олафчик“ и „Ртичка“ и 5 лодки. 
През 1880 г. шкуната „Келасура“ е заменена с парахода „Голубчик“, а през 1883 г. Русия подари и миноносците „Бичок“ и „Черепаха“. Поради износеност през същата година са бракувани и продадени на граждански лица параходите „Горний Студен“ и „Пордим“. 
По-късно, през 1887 година, тези кораби получават български имена: „Опит“ става „Симеон Велики“, „Голубчик“ - „Крум“, „Взрив“ - „Асен“, „Ракета“ - „Войвода“, „Мотала“ - „Стефан Караджа“, „Олафчик“ - „Георги Раковски“, „Фардинг“ - „Любен Каравелов“, „Птичка“ - „Райна“, „Бичок“ - „Христо Ботев“, „Черепаха“ - „Васил Левски“. 
На тези кораби придобиват практически знания и моряшка опитност бъдещите кадри на българското речно търговско корабоплаване. Те се подготвят теоретично в създадената в Русе през 1881 г. Машинна школа, наречена по-късно Морско училище, а практикуват на борда на корабите.
По време на Сръбско-българската война /1885 г./ корабите от Дунавската флотилия правят 120 рейса от Русе до Видин и пренасят 4500 т брашно, 16 т сухари, 1800 войници и доброволци, боеприпаси и облекла. Работата им е незаменима, още повече че, както сочат историческите свидетелства, „Австрийското параходно дружество отказа да съдейства на българите, от които получаваше такива големи парични облаги и привилегии. С телеграма номер 338 от 12.09.1885 г. свищовският управител съобщи на министъра на вътрешните работи: „Австрийското параходно дружество отказва да пренася с пасажерски и други параходи войниците по мобилизацията и доброволците. За управител Иванов“. 
В същия сборник се посочва, че „През Балканската война /1912-1913 г./ корабите отначало извършваха транспортна дейност по Дунав. Поради настъпилата реална опасност те да бъдат пленени последва заповед да се приберат в базата си в Русе, а след това и да бъдат потопени, което се и извърши под фабрика „Хаберман“ между остров Матей и българския бряг. След войната бяха направени опити корабите да бъдат извадени, но високите води и липсата на подходящи съоръжения осуетиха тези намерения. Постепенно водата и ледовете ги разрушиха и едва към 1922 г. бяха закупени като старо желязо от един богат турчин от Русе, който ги разпродаде на части на отделни русенски граждани“. 
А какво всъщност се случва в горещия 2 юли 1913 година? 
На фактите и емоциите отделя място книгата „Български трицвет по Дунав“ на трима автори, свързани с речното корабоплаване - Васил Дойков, Йордан Радоев и Йордан Казаков. Според авторите дейността и действията на Дунавската флотилия по крайбрежието на Мраморно и Бяло море през периода 5 октомври - 20 ноември 1912 година са най-убедителното силното доказателство за полезността на флотилията. Те припомнят, че именно Дунавската флотилия блестящо се справя със задачата да установи подводна минна защита на бреговете на княжеството, като през ноември 1912 г. поставя минни заграждения в залива Бююкчекмедже в Мраморно море. 
„След нахлуването на румънската армия в България през време на Междусъюзническата война главната квартира на българската армия наредила корабите на Дунавската флотилия да се потопят, за да не попаднат в ръцете на противника. 
На 2 юли 1913 г. много русенски жители се стекли на дунавския бряг. Командирите на корабите отворили крановете за задбордна вода със свити сърца и треперещи ръце. Водата бавно нахлувала. Не минало много време и реката погълнала Дунавската флотилия на България. Хората дълго време гледали покрусени мехурите над удавените съдове. 
Момчетата, които очакват през есента да постъпят на служба на корабите, плачели с глас... 
Гледката била покъртителна. В техните спомени това е трагедия, която ще помнят до края на живота си“. 
Военният историк Владимир Павлов пише по този повод: „Безславният край на дунавските военни кораби бил печална страница от историята на българския военен флот“. А очевидецът Сава Н.Иванов порицава офицерите от флота, „които изпълняват сляпо заповедта на своя по-горен началник, без оглед на обстановката“. 
Капитан втори ранг Димитър Добрев, командир на ескадрата, торпилирала турския крайцер „Хамидие“, пише: „Нещастното командване на Дунава не намери нищо по-умно да направи, освен без всяка нужда да изпотопи нещастните няколко наши стари речни параходи“. 
Три десетилетия подареният от Русия флот служи на България. На него се обучават и възпитават много млади хора, които израстват като моряци и патриоти. 
Ненужната гибел на Дунавската флотилия е само една от военните последици 
на недалновидния курс на България на вражда с балканските държави, донесла толкова нещастия на народа ни.
През август 1913 г. започва изваждането на потопените кораби. След почистване и ремонт някои съдове влизат за кратко в строя. Параходът „Симеон Велики“ при изваждането се пречупва в канала под „Хаберман“ и е бракуван. В края на Първата световна война от корабите на флотилията вече нищо не е останало. 
След Първата световна война България връща реквизираната флота на белгийската захарна фабрика в Русе, състояща се от два влекача и 7 шлепа. Предава на Франция пленения в Лом на 15 ноември 1915 г. руски параход „Болград“ с 4 шлепа, натоварени с облекло и храни за сръбската армия, който до края на войната плава под българско знаме и под името „Варна“. Така след войната България остава без нито един военен и граждански съд на Дунав. Два изоставени прогнили шлепа са поправени и наименувани „Плевен“ и „Враца“.