Денят е 30 април 1876 г. Въздухът е напоен с остра миризма на барут, на мъченическа смърт, на бездънно отчаяние, на неописуем страх, на неудържима решителност, на фанатичен героизъм и на хладнокръвна саможертва. Изминали са 20 дни от избухването на най-голямото въстание в поробената от пет века, но устояла благодарение на езика и вярата си на опитите да бъде изтрита от картата България. 
Военният съвет в Копривщица заседава в аптеката на д-р Спас. Благоразумните /чорбаджиите/ изпращат няколко души, които затварят вратата с голям кофар. Волов и Георги Икономов искат да употребят оръжие, но Тодор Каблешков ги възпира. След разгрома на Панагюрище същия ден пристигат Павел Бобеков, Манчо Манчев и Ворчо войвода. Лъжат пазачите, че зад тях идат 2000 души от Влашко и 300 московци, и успяват да освободят пленниците. Бобеков прошепва на по-главните дейци, че Панагюрище е разбито, че 
работата отива на зле и трябва да се стягат и да тръгват към Балкана
Около 9 часа вечерта 26 души на коне, начело с Каблешков, Волов, Икономов и Бобеков, тръгват на обход, но вместо към позициите поемат към Троянския Балкан. 
В местността Каменица дружината сяда да отдъхне. С коне вече не може да се язди, нататък ще се продължи само пешком. 
Волов, Никола Икономов, Манчо Манев и Христо Драганов не спират с мисъл, че останалите ще ги настигнат, но това не става. Така се откъсват от основната група. На 1 май са в полите на Клисурския Балкан, а на другия ден продължават към Троянския манастир.
Минавайки край Старото беклеме, до Рибаришкия проход над село Рахманларе /днес Розино, Пловдивско/ са забелязани от 30-40 стражари и башибозуци. Хукват да бягат към близката гъста гора. 
Караджов, „човек тежък, шишкав“, пада и се моли: „Убийте ма, не ма оставяйте жив в ръцете им“. 
Вместо да го убие, Христо Драганов взема часовника му, револвера и пушката и го оставя до един камък, уж на скрито. Останалото свършват преследвачите. 
Основната част от четата, след като не открива Волов, избира за войвода Икономов.
Започват да отпадат четници. На 4 май са 19 души. 
Тодор Каблешков и Найден Попстоянов още от първия ден капват и са носени на ръце. Над Троян ги оставят в Колевата овчарска колиба с надеждата, че ще бъдат спасени, но са предадени. 
Бобеков и Икономов изпращат писмо до Троян със зов за помощ. На връщане куриерът среща Волов и ги докарва при останалите. 
Обединената чета тръгва да се спасява из дебрите на Троянския Балкан и 
стига до колибата на Боню Руднека
Волов заклева Боню и го изпраща в Троян при съзаклятника Иван Марков с писмо, с което го известява, че иска да дойде в града и заедно с тамошните революционери да вдигнат въстание, а ако това не е възможно, Иван Марков да отиде при него в Балкана „та лично да се споразумеят по някои патриотически дела, след което щял да му остави на хранение някои скопоцени вещи и една сума пари по условие, щото ако остане жив, да ги делят после“. 
Боню отива в Троян и намира Марков. Разказва му как е посрещнал четата и като разбрал, че от два дена хляб не са яли, им заклал три агнета, но, „берекет версин“, добри хора излезли, „платили му за едното - две“.
Това и съдържанието на писмото впечатлява Иван Марков и той пита богати ли са „гостите“.
„Богати, а? Здраве му кажи! Когато Волов потърси печата си да подпечата писмото, не можа да го намери. После се усети, че бил в чантата при парите му. И когато изтърси парите на дрехата си да търси печата, то що да видиш? Свят ми се зъвъртя, като светна като огън ей такава купщина сафи жълтици - можеше да има до хиляда парчета. Па вървя из пътя насам и си мисля: като са толкова богати и имат толкова пари, защо не си гледат рахътлъчеца, ами са тръгнали да се измъкват по Стара планина“, отвръща Боню.
На другия ден Боню, придръжен от комитетския куриер Ганко Вачев, се връща при Волов и му съобщава, че 
в Троян е невъзможно да се вдигне въстание
Волов, предчуствайки лоши последствия, предлага на Ганко да му остави 200 турски лири на съхранение, при условие, че ако остане жив, после да си ги разделят. 
След дълго колебание Ганко отказва от срах, че на връщане ще бъде претършуван от башибозуците поне пет пъти. Още същата вечер Волов, Икономов и още няколко четници слизат в село Колибито, на 2 км южно от Троян, и се срещат с игумена на Троянския манастир и подпредседател на комитета Хаджи Макарий и Васил Попов, първороден син на председателя на комитета в Троян Димитър Попов. Те им съобщават, че градът е препълнен с башибозуци. 
Рухва и последната надежда за въстание. Според оцелелите свидетелства Волов оставя на Васил „значителна сума пари“ за съхранение при същите условия, каквито предлага и на Ганко.
На другия ден тръгват към Новоселския Балкан, престояват няколко дни в къщата на Герги Ибов и оттам поемат за Габровския Балкан. Наемат двама водачи да ги отведат до Търново, но на един час път от града те размислят и страхът ги кара да се откажат да продължат. Икономов тръгва да ги сече, но Волов го спира.
Пътят отвежда въстаниците до една воденица край Янтра, близо до село Гарван. 
Воденичарят, добър човек, ги кани сърдечно и омесва топла пита, спира мелницата и излиза по работа, а след час се връща с 200 души войска
Завързва се престрелка.
Волов, Ворчо и Бобеков отвръщат „защото пушките им са иглени“, а другите само гледат. Тук им свършват патроните. Успяват да се измъкнат и на 17 май се спотаяват в лозята край Търново. Останали са девет души. 
Волов и Икономов предлагат да се разделят на три групи за по-лесно придвижване. В своята група включват и Стоян Ангелов от Пазарджик. Посочват на съратниците си шосето в боаза, като им казват, че то води право към Свищов и Русе. Съветват ги денем да лежат из нивите, а нощем да вървят. В Свищов имало много каици, да вземат един и да преминат Дунава.
Четниците мигат - нито са виждали лодки, нито знаят как да ги управляват.
Христо Драганов възразява на групата на Волов, че това предложение е направено само в тяхна полза, защото познават местностите до Свищов и Русе и така лесно щели се избавят от тях, а каква ще им е съдбата, не искали да знаят.
Бобеков реагира остро с думите: „По-добре всички на едно място, а не един по един. Аз не знам никак пътищата насам. Къде ще ида като се отделя от вас?“.
С издумването на това вади револвера и го насочва към гърдите си, но Волов го изпреварва и с приклада на пушката си отблъсква оръжието, което изгърмява и „провожда зърното в дълбините на облаците“.
В крайна сметка се формират три тройки
Волов, Икономов и Ангелов; знаменосецът Стефо Стоев, Никола Попов и Нейчо Искров, Павел Бобеков, Манчо Манев и Христо Драганов.
На 21 май, преди да се разделят, между Бобеков и Икономов избухва нов скандал. Икономов предлага на Бобеков да си разменят пушките. Бобеков като член на щаба на Бенковски има „Уинчестър“. С такива пушки са въоръжени и всички апостоли. От това можем да съдим, че Икономов е имал по-несъвършена пушка или неговата е била повредена. Бобеков отказва, Икономов се опитва със сила да я отнеме, но не успява.
Групата на Бобеков успява да стигне до село Самоводене, където намира Стамболов. Крият се цяло лято и в края на септември преминават през Свищов в Румъния.
Тройката на знаменосеца Стефо минава край село Самоводене, където се срещна с Волов и другарите му. Вървят известно време заедно и се разделят, като се разбират Волов да ги следва до Бяла, а оттам да отбият за Русе. 
И групите наистина отново се събират край Бяла. Волови са седнали на почивка под една круша насред нива с ечемик.
В малко тефтерче Захари Стоянов отбелязва, че са видени от селския пъдар Куруджи Юмер.
Ненчо Искров пише, че 
„Волови си бяха хвърлили незнам къде пушките. Бяха само с по една сабя, един револвер и чантата“
Янтра е на 20 крачки разстояние. На 26 май хората на Волов казват, че тръгват за Русе, но ще минат през реката, защото ги е страх да не ги хванат на моста. Искров като очевидец на събитието пише: „Споразумяха се с един овчар от другия бряг на реката да посрещне и укрие. Опростихме се пак и рекохме да видим барем как ще преминат луда Янтра. Реката беше силно преляла. Икономов напред, за неговата ръка Волов, за Воловата - пазарджиклиецът. Нагазиха реката като се подпираха с дълга тояга - овчарят отсрещната страна подаваше тоягата. Но що? Щом дойдоха насред луда Янтра, та ги поднесе и започна да ги скрива в дълбочините си. Тръгнахме да ги гледаме покрай реката, както и овчарят. Но каква помощ, тя ги скри и не ги видяхме“.
    След това „грозно позорище“ групата на Стефо случайно налучква пътя за Свищов. След половин час попадат на Къс Колю, овчар от Бяла. Той ги нахранва, дава им хляб за изпът и ги насочва към Свищов.
Четниците му оставят пушките, народната униформа и знамето със завещание
„Скрий ги добре и ако дойдат руснаците, ги извади и ги посрещни“.
След три дни телата на удавените Волов, Икономов и Ангелов са намерени в бента на воденицата на последния турски управител на Бяла Мехмед бей. Той прибира златните часовници на Волов и Икономов. Дрехите, револверите и чантата на Волов, в която намират 100 лири, са изпратени във вилаетския център Русе. Голите тела отново са хвърлени в реката на произвола на съдбата. Беят задържа и пушките на въстаниците, които вероятно са открити в нивите около моста.
През 1879 г. Захари Стоянов като съдебен следовател посещава Бяла и отсяда в дома на един от големите богаташи Димитър Крушков /по предложение на неговия син - депутата Ангел Крушков, Бяла става град/. В една от стаите вижда закачена на стената пушката на Волов. Крушков му обяснява, че му е подарък от Мехмед бей, тя била на един от удавените комити в Янтра през 1876 г.
Захари му дава своята „мартинка“ и взема пушката на Волов.
От трите пушки едната била „чифте“ /ловджийска/, която руските офицери по време на войната харесват и вземат. Другите две са в споменатия Крушков и Янко Топала.
От трите оръжия е съхранена само пушката на Волов, която може да се види в Националния военно-исторически музей в София. Тя е белгийска иглена, система „Комблен“, обр. 1871.
Следите на ловното оръжие се губят някъде в Русия, а другата изчезнала пушка вероятно е била апостолски „Уинчестър“.

Боян ДРАГАНОВ