Клубът на ветераните към ФК „Дунав“ излезе в началото на тази седмица с инициативата да бъде вдигнат паметник на Атанас Цанов или на Добри Добчев. Чий барелеф да бъде поставен първо до главната алея на Градския стадион, ще се решава с гласуване.
Познавах и двамата - Цанов повече, Добчев - по-малко. Без да имам каквото и да е било намерение да подсказвам в чия полза трябва да е вотът, ще си позволя да върна лични спомени, свързани с тях.
Познанството ми с Цанов тръгна със сръдня.
Беше през 1992 година, когато работех за „Дунавска правда“ /имаше такъв седмичник, макар и за кратко/. Името на бай Тасо /така го наричаха всички/ се споменаваше като новия стар старши треньор на „Дунав“. Написах, че това четвърто или пето негово завръщане в клуба ще е празна работа, сиреч, че няма какво да даде повече. 
С целия си хлапашки акъл добавих, че освен всичко е на годинки
/като се замисля, тогава е бил малко по-възрастен от мене сега/.
Седях зад машинката „Марица 30“, когато в стаята влезе служителката Иванка.
„Търси те един много сърдит мъж“, каза тя.
Знаех, не е първият, няма да е и последният.
А онзи мъж вече напираше през вратата. Лицето му червено, косата му старателно сресана назад като във филмите с Марчело Мастрояни, гъстите му вежди сключени в гняв.
Ти ли си хубавецът, дето си писал за мене?, попита човекът и влезе в стаята.
Бях го виждал много пъти на стадиона, но за първи път беше тъй близо до мене. Бай Тасо! Майстора!
Цанов нае и две минути не можах да гъкна. Бе ме обзело необичайно спокойствие, оставих го да се изприказва, че накрая и аз взех думата.
Той се успокои, седна на стола, а после попита: Абе, тук нямаше ли някакво барче? Хайде да пием кафе!
Имаше барче, пихме кафе. В продължение на два часа. 
Веждите му вече бяха спокойни, а лицето му се разведри 
в блага, леко хитровата усмивка.
Научих много. Ако бях записвал старателно, щях да бъда готов с пълната му биография.
Как започнал с футбола като юноша на ЖСК „Плевен“, как отишъл в „Левски“ /Сф/, ЦДНА /после ЦСКА/, как станал шампион с „червените“ на три пъти, накрая се завърнал в „Левски“, та завършил кариерата си във „Волов“ /Шумен/.
Най-любопитен обаче бе разказът му за идването в „Дунав“. Имал много предложения, но тогавашните ръководители на нашия град направили път, за да го доведат в Русе. Било нещо като във филма „Любимец 13“ с незабравимия Апостол Карамитев, за когото се биеха отбори от Пловдив... и Русе!
Беше горд с годините си в „Дунав“ - и като футболист, и като треньор
Майстора ни скъсваше от гонка, чувал съм да казват негови играчи. Карал ги да тичат с пясъчни торбички по глезените и с медицински топки над главите. Освен това бил строг, на моменти направо суров.
Те какво искат - да излязат на терена без грам силица ли! А без дисциплина не може, потвърждаваше Цанов.
След онзи разговор на кафе той се обаждаше често. Сядахме и той почваше да разказва увлекателните си футболни истории. Правеше бързи и живи портрети на „големите“ - на Георги Найденов, на Кирил Ракаров, Манол Манолов, Гацо Стоянов, Енишейнов, Христо Бонев, Атанас Михайлов, Георги Аспарухов, Никола Котков, Петър Жеков, Никола Йорданов. Не го чух да каже по адрес на някого - абе, този има добър десен крак, но с другия не го бива. Винаги изтъкваше силните им страни.
Голям техничар като футболист - така поне са ми разказвали - той смяташе, че майсторлъкът с топката трябва да е основата. 
Не одобряваше чисто силовите футболисти - наричаше ги „търчачи“ и „житни бегачи“
И понеже бе на „ти“ с техниката, си можеше и на стари години.
Бе след тренировка на „Дунав“. Понатежалият и вече на годинки Цанов хвана на дузпи братята Яни и Христо Присадникови. Чудех се как този достолепен мъж, тромав на пръв поглед, ще може да се засили и да стигне да топката.
Прати един от братята на югозападната врата на стадион „Дунав“ и го отказа - кратка засилка, премерен, точен и плътен удар. Оплете набързо няколко топки в мрежата и задъхано каза: Ей като го научите това, ми се обадете!
Бях смаян.
Той обаче просто потвърди думите на други футболисти, които ми бяха разказвали, че двама били големите майстори на дузпи и свободни удари през 50-те години - Бай Тасо и д-р Стефан Божков.
Никога не намекна, че се нуждае от хвалебствия. Отбиваше се в редакцията на „Утро“, минавал наблизо, винаги така казваше. Оставаше десетина минути и си тръгваше.
Веднъж дойде много натъжен. Оплака се, че когато пристигнал някога в Русе, получил ведомствено жилище, ако си спомням, към „Жилфонд“. Ето обаче, че след промените през 1989 година искали да го прогонят от този дом. За първи път поиска някаква услуга. Задочна. Да повдигна въпроса чрез вестника. А това дори не беше услуга, а тъжна новина. 
Всичкото Общината оправила, та до дома на Бай Тасо стигнала!
Написах в „Утро“ за какво става дума и какво даде този човек на русенския спорт. Така и не разбрах после какво стана с жилището. Цанов се бе преместил вече да живее при сина си в София.
Но когато си идваше в Русе, винаги се обаждаше.
Веднъж се качи в редакцията, седна, извади портмоне, а от портмонето - ключодържател. Гогич - така ме наричаше той - това е за тебе.
Беше ключодържател със символите на ЦСКА.
И обясни как ходел в софийските клубове на ветераните на ЦСКА и „Левски“. Беше щастлив, че го приемат еднакво добре.
Няма да забравя как преди мач на Градския стадион го срещнах в компанията на Иван Дишлиев. Сипеше се страхотен порой, а и двамата бяха без чадъри. Свили се на северната трибуна, а по лицата им се стича вода. Спрях се, направих им снимка /за жалост тази снимка се загуби покрай един компютърен срив/, бутнах им чадъра си. Цанов не искаше да го вземе. Е, казах, ето и нещо от мене. И му показах ключодържателя.
Той се усмихна, стана му драго, взе чадъра, промърмори, че ще го върне.
Нямах нужда от чадър, а не се видяхме повече. Някой ми звънна - Иван Въжаров ли беше, Любен Марков ли - не помня. Бай Тасо-Майстора си отишъл...
Не се разделих с ключодържателя поне десетина години. После се загуби с връзката ключове. Но пък срещите ми с Цанов останаха мил спомен. Какво да крия - горд съм, защото познавах една от легендите на русенския футбол. Той се държеше с мене като със син и също както правят бащите ни, ми бе простил за онази публикация през 1992 година.
В следващ брой ще разкажа и за Добри Добчев.