Здравей, Петя! В началото на извънредното положение бях сигурна, че то не може и няма да ми повлияе по никакъв разстройващ начин. Аз съм човек, който в подобни ситуации помага на другите, ако се чувстват слаби. Не кой знае с какво, но дори и с моето чувство за хумор помагам на роднини, приятели и колеги. Не знам мен какво ме крепи. Дали така съм „омесена“, дали примерът от родителите ми и от учителите ми, или работата ме е направила такава, или пък това е от сигурността, която ми дава любимият човек. Точно мисълта за него ме подтикна да пиша.
От 15 години, откакто сме заедно, всичко, което можеше да бъде препятствие за нас, вместо да ни разделя, още повече ни свързваше. Не бих искала да давам примери. За такива неща поне бих го попитала дали е съгласен да споделя, но като връщам спомените, ми се струва, че при други хора подобни случки се оказват тежка проверка за силата на връзката им. Може би е рядък късмет в живота да срещнеш своя човек. Той е този, който винаги е готов да ме изслуша, когато съм развълнувана от нещо - радостна, вдъхновена или ядосана, който ми помага още повече или по-дълго да се радвам или пък да се успокоя, който не ме оставя да се укорявам, когато прекаля с това, който ме възпира в стремежа всичко около мен да е идеално. А си давам сметка, че прекалявам, макар че се уча да съм умерена. Но като си споделяме с колежките, май всички сме малко досадни вкъщи. Забравих още в началото да напиша, че съм учителка.
Но да се върна към това, с което започнах. Когато едни пренебрегваха опасността от коронавируса, други се маскираха от глава до пети още от първите дни, на трети постепенно им подейства изтощително, аз бях твърде заета, за да отдавам значение на тази криза. В началото работата с учениците ми ме погълна, постепенно всички посвикнахме - аз и те, с родителите също се напаснахме. Лека-полека срокът за малките ученици свърши, по същото време се разхлабиха извънредните мерки, а мен със закъснение ме хвана това, от което се оплакват хората. Постепенно в ума ми заседна мисълта как нещо нелепо може да сложи край. Край на живота, на една голяма любов! Ту е страх, ту тъга... Когато мъжът ми е на работа и някой път си полегна следобед, в полудрямка уж съм спокойна, а усещам сълза, която се стича по лицето ми. Какво е това? Надявам се да премине, но и се тревожа с какво предстои да свикваме занапред. Ваня, 49 г.

Здравей, Ваня! Споделяш какво има важно значение за живота ти - любовта и отношенията с любимия човек, работата, която изпълняваш пълноценно, и връзката ти с хората въобще, но заедно с това и
състоянието на слабост
може би поради разколебаност на чувството за сигурност в живота и за срещата ти със страха и с тъгата. И този път може да отчетем, че читателят, който се обръща за консултация с писмото си, допринася отговорът да е подкрепа на много други хора, които се нуждаят от ориентиране в голямата външна ситуация или в отношенията в своя дом или просто сам вътре в себе си.
„В началото на извънредното положение бях сигурна, че то не може и няма да ми повлияе по никакъв разстройващ начин“. Мисля, Ваня, че много хора като теб храбро посрещнаха вестта за извънредното положение поради 
силата, която носят в себе си с опита
от предишни трудни ситуации, когато вместо да се оставят да ги завладява паниката, са пристъпвали към действия за справяне и с това към предотвратяването на паниката у другите. Знаеш, че си човек, който в подобни ситуации помага на другите, ако се чувстват слаби, а може би и стресирани - „Не кой знае с какво, но дори и с моето чувство за хумор помагам на роднини, приятели и колеги.“
Хубаво е като теб
човек да познава своите източници на сили
макар в труден период да няма време да обърне внимание кои от тях, които носи в себе си, зареждат тялото и духа му с енергия - „Не знам мен какво ме крепи. Дали така съм „омесена“, дали примерът от родителите ми и от учителите ми, или работата ме е направила такава, или пък това е от сигурността, която ми дава любимият човек.“
И ето я любовта като източник на сила. Не любовта, която изгаря. Не любовта, в която човек погубва живота си или изгубва себе си. Това е 
любовта, заради която бихме удължили, ако можехме, живота
за да го правим още дълго смислен по удивителен начин, докато израстваме заедно с любимия човек - „всичко, което можеше да бъде препятствие за нас, вместо да ни разделя, още повече ни свързваше“.
Възпираш се от примери, а с това и да открехваш вратата към светостта на вашата интимност. Тя принадлежи само на вас. Казваш, Ваня, че „за такива неща поне“ би го попитала любимия човек дали е съгласен да споделиш. Изглежда, че чувстваш голяма свобода да споделяш за това, за което сте заедно, но запазваш само за вас двамата проверките за силата на връзката ви. Може би наистина е рядък късмет в живота да срещнеш - както казваш - своя човек или може би
в период на своята същинска личностна зрелост
да срещнеш себеподобен, който е готов да сподели любовта и живота си - мислите, чувствата си, настроенията в ежедневието и съня си.
„Той е този, който винаги е готов да ме изслуша, когато съм развълнувана от нещо - радостна, вдъхновена или ядосана, който ми помага още повече или по-дълго да се радвам или пък да се успокоя, който не ме оставя да се укорявам, когато прекаля с това, който ме възпира в стремежа всичко около мен да е идеално.“ Удивителна е способността на учителите да са
осъзнати за своите слабости
когато професионални рефлекси се пренасят в домашното ежедневие. Това е зрелостта, при която можем да се шегуваме със себе си чрез така наречените „професионални деформации“. В училище си взискателна и с тази инерция се прибираш у дома, където започват твоите лични упражнения по умереност - „А си давам сметка, че прекалявам, макар че се уча да съм умерена“ - за да преодоляваш максимализма в ситуации, когато той е излишен, когато пречи да се отпуснем, да си почиваме, защото не се налага да бъдем перфектни.
И се връщаме към
фона, на който постави любовта
към мъжа на живота ти и към учителската работа, за да видим какви детайли е прибавил в него коронавирусът.
Наистина една значителна част от хората неглижираха опасността от него, други не само се маскираха, както казваш - от глава до пети, ами се и барикадираха в домашните крепости или пък се евакуираха в природата в своите вили далече от града. За съжаление други попаднаха
в клопката на страха
или пък ги изтощи продължилото еднообразие.
Ти си била от тези, към които прибавям и себе си, „бяхме твърде заети, от което като че ли не отдавахме лично значение на тази криза или нямахме време да я възприемем като пречка за това, с което принадлежим на работата си - при теб на училището с децата и техните родителите, на близките и на съседите може би, за които си източник на психична сила чрез излъчване на чувство за сигурност и на реална емоционална подкрепа. В началото работата с учениците те е погълнала,
докато сработят всички механизми в този извънреден работен процес
и да се напаснете с родителите за общо разбиране на изискванията и подкрепата към децата. Лека-полека учебният срок е свършил и това е съвпаднало с правителственото решение за разхлабване на противоепидемичните мерки. Забавяйки темпото в края на учебната година, казваш, че със закъснение те е хванало това, от което се оплакват хората. В ума ти е заседнала мисълта как нещо нелепо може да сложи край. „Край на живота, на една голяма любов!“. От тези твои думи разбираме кое придава облик на твоя живот и
каква ценност стои в основата на една възможна загуба
„Ту е страх, ту тъга... Когато мъжът ми е на работа и някой път си полегна следобед, в полудрямка уж съм спокойна, а усещам сълза, която се стича по лицето ми. Какво е това?“. Представям си и как при някои семейства това се оказа реална загуба на близък човек и на една голяма любов и какъв отзвук е дало това в душата ти. Казваш: „Надявам се да премине, но и се тревожа с какво предстои да свикваме занапред“.
На твоята възраст човек има вече много, което може да оценява
от висотата на зрелостта
да отчита стойността на това, което го крепи, и на всичко, което му дава сила. Това е причина да му се иска с тази придобита способност животът колкото може повече да продължи без загуба на нито едно от любимите неща и без да достига до загуба на значими хора.
И така, обичаща Ваня, ако в нашите слаби моменти, които също имат важно значение в живота ни, можем като теб да се обърнем към
най-скъпоценното, което сме открили в живота си
дали не би могло да го усилим още в себе си, като помагаме и на другите да го откриват. Колко много дава учителската професия това да се умножи! Чувствата се възпитават чрез вълшебното им посяване от човек в душата на друг човек. За съжаление, едни, у които е посята омраза, не съумяват да я излекуват у себе си и я посяват у други, дори у децата си. Други разсаждат завистта, трети - защитното хладнокръвие, внушавайки, че само то гарантира човек да бъде неуязвим. Любовта, която ти изпитваш, би могла да заразява
по-силно от който и да е вирус
Би могла да я посяваш у децата във всеки твой випуск и у тях тя да покълва и да расте и още, и още тя да се размножава чрез тях. Твоята любов, Ваня, се разпознава и от родителите им и това помага те да ти вярват не само заради ясните ти изисквания към уроците.
В тази свещена връзка ми се струва, че доверието дава свобода любовта да е антивирусът, който спасява самия живот.