Благоговея пред всичко онова, което е Ботев - поет, публицист, интелектуалец с душа устремена към свободата, идол на хъшовете, войвода на български момци-юнаци, заразени с неговия патос да се влеят в редовете на борбата. А той живя само 28 години!
Кой днес не знае и не е чувал за завладяването на австрийския кораб „Радецки“, за думите на Ботев: „Тук аз съм капитан“, за сълзите и целуването на земята българска от четниците при стъпването им при Козлодуй, за споровете за смъртта му при връх Околчица.
Пътят от Козлодуй до Околчица е символ и 
метафора на тогавашната ситуация в поробена България
По него вървят величието, светостта и жертвоготовността в името на най-необходимото за човешката личност - свободата. Но по него Ботев и четниците му се срещат очи в очи с предателството, коварството, страха и примирението на народа от битието си.
Истински сблъсък между възвишеното, себеотдаването и реалната безпросветност.
Документалните свидетелства за онова, което се е случило с Ботевата чета в края на Априлската одисея, не са малко. Винаги ще се вълнуваме, когато видим и прочетем съдържанието на малко познати и неизвестни свидетелства.
Такива свидетелства са запазени и до днес в Държавен архив-Русе. Това са няколко писма от архимандрит Константин, временно управляващ Врачанската епархия в Оряхово, и от софийския митрополит Милетий, адресирани до Доростолския и Червенски митрополит Григорий в Русчук. Те съдържат 
неподправена информация отпреди сто четиридесет и четири години
за обстановката и атмосферата след преминаването на Ботевата чета.
Първото писмо на архимандрит Константин е от 18 май /30 май нов стил/ 1876 година. В него той съобщава за 200-250 човека „пришълци“ от Влашко.
В Оряхово настъпва паника и „...Градът по тоя слух се преобърна на развълнувано море, чаршията се затвори тоже и конакът обиколен от безбройно множество градски башибозуци смая са от неприятел, башибозуците градски и черкезите от хапуса /затвора/ с безредна бързина нападнаха да възсядът търговските коне и да идат с оръжие в ръка да гонят пришълците...“.
В края на писмото си високопоставеният духовен служител, освен че нарича дошлите да жертват живота си български четници „пришълци“, моли митрополит Григорий  да ходатайства пред управителя на Дунавския вилает 
„да изпрати поне 100 души войска според желанието на гражданите мусулмани и християни...“
Опасенията му са, че ако се продължат безредиците, разбирай причинени от четата, опасността „ще прерасне в голямо зло“.
Във второто си писмо от 25 май /6 юни/ 1876 година архимандрит Константин осведомява митрополит Григорий за положението в Оряховския район след изтеглянето на четата към Враца. Картината на погромите на башибозуците над българското население е реално предадена: „...Колкото до населението християнско в окружието, то в голямата си част претърпе доста големи загуби от черкезите и татарите. Тия две нации под булото на башибозлука потеглиха уж да прогонят пришълците из Влашко. Една част от тях направиха наистина това, но по-голямата са задоволи да плячкосва всичките ония села през които са минали бунтовниците...“. Тук „пришълците“ вече са определени като „бунтовници“, което напомня, че все пак в българско има въстание.
В третото писмо от 17 /29/ юни 1876 година се разказва за заловено местно момче от село Бутан, което е показвало пътя на четата. Връща се и бива арестувано. Архимандрит Константин иска съдействие от митрополит Григории 
да говори пред специалната комисия, която заседава в Ручук
за съдене на заловените четници, да освободи момчето от присъда.
Интересно е писмото на софийския митрополит Милетий от 18 /30/ юни 1876 година. Уплашен е, че е заподозрян от турските власти като „помогоч на възстаниците“. В писмото вече е написано точно за какво става дума - за Априлското въстание, а участващите в него са въстаници.
В оплакванията си до митрополит Григорий софийският митрополит споменава за врачанец на име Мито Бакалбашиев, който избягал от разбитата чета при Враца. От проучванията за Ботевата чета не се установи кой е този четник. При разпита на този човек „освен дето всичкий народ и духовенство обвинил още казал, че и берковските първенци хаджи Петър, сестреникът му Иванчо Христов, Давидко Георгиев, поп Миов, някой си Гераско Касап и други, они дали уж чрез хаджи Петра пари за вратчане за бунт. С них съм бил и аз софийский владика, съучастник в комитета...“.
По-нататък Милетий обяснява, че е ходил в Черепишкия манастир не да съставя „Бунтовническо дружество“, а да се „сговарят“ за преминаването на Берковица към софийската епархия.
Вероятно митрополит Милетий е бил
член на революционния комитет, основан от Левски, но при започването на въстанието не е искал да се обвързва с по-нататъшни действия
Писмата на архимандит Константин и митрополит Милетий изразяват становището на висшето духовенство към Априлско въстание. В последните години излязоха от печат книги с изследвания за това участие. В тях авторите пишат за така нареченото консенсусно отношение на духовенството по време на въстанието. За консенсусно отношение може да се говори при дипломатическите преговори. Народното и всяко друго дело за да успее, се иска революционен заряд, масово участие и всеотдайност.
В писмата не се съобщава поне за един опит да се последва или подпомогне четата от верни съзаклятници на революционното дело.
А такива опити е имало!