Доц. Софка Попова е една от най-известните български лекоатлетки за всички времена. Факт е, че родената през 1953 година в Пловдив спринтьорка направи голямо име като състезателка на „Дунав“. По резултати в спринта тя е в Топ 3 на страната до Анелия Нунева и Ивет Лалова. Попова е първата българка в своя спорт с титла от европейско първенство. След края на кариерата си работи като преподавател в Русенския университет, а после в НСА. През 1995 година защитава докторат на тема „Моделиране на тренировъчното натоварване“
Верен на традицията да напомня за позабравените светила в русенския спорт, „Утро“ се свърза с г-жа Попова със съдействието на бившата русенска националка в леката атлетика Атанаска Ангелова.

- Здравейте, г-жо Попова, как сте, къде ви намираме?
- Здравейте, добре съм. В момента съм в Герман с внуците. Обхватът тук не е много добър, но се надявам да проведем разговор /сигналът се губи наистина на няколко пъти/.
- Как едно момиче от Пловдив се озова в Русе?
Пътеката към Дунава беше любовта
Бях на 19 години, когато се омъжих за Александър Попов, лека му пръст /Попов, който впоследствие става неин треньор, почина преди година, б.а./. Сашо беше лекоатлет, малцина може би се сещат вече, че беше многократен национален шампион на 400 и 800 метра. На бял свят бързо дойде първата ни дъщеря Дияна. 
- А как поехте към спорта?
- Започнах да се занимавам с лека атлетика, когато бях на 12 години в пловдивското училище „Кочо Чистименски“. Бях добра в многобоя, шампионка в различните възрастови групи, после се специализирах в спринта. 
Най-доброто ми време като състезателка беше в периода, когато навърших 25 години. Русенският ми период
Беше втората ми младост на пистата. И така до 32, когато прекратих кариерата си.
- Помня много добре, когато станахте европейска шампионка, тъй като телевизията излъчи директно финала от Зинденфилген. Какъв е вашият спомен?
- Получи се чудесно бягане на 60 метра. Станах шампионка със 7,11. Всъщност на таблото първо светна 7,10, по после бе направена корекция. Все едно - 
с такова време могат да се похвалят малко сприньорки, а минаха 40 години
Не го казвам, за да се самоизтъквам, само цитирам факти. Втората ми титла беше спечелена в Гренобъл. Там пистата беше по-къса, затова и стартът беше на 50 метра. Стигнах до златото с 6,13 секунди. Имам и сребро от европейско първенство - станах втора на 60 метра със 7,16 на шампионата в Милано. Няма да забравя и балканската си титла на 100 метра /с време 11,07, също гросмайсторски и до днес резултат, б.а./.
- Това ли бяха звездните мигове в кариерата ви?
- Не мога да подмина и Олимпиадата в Москва, където бях участничка в щафетата на 4 по 100 метра. Преди тези игри минах през премеждие - паднах нелепо в една шахта и стъпих като по чудо на крака. Щафетата ни с Лиляна Панайотова, Мария Шишкова и Галина Пенкова завърши четвърта. А 
бяхме готови за медал, само че титулярката Иванка Вълкова се контузи 
и на нейно място бе включена резервата Пенкова. Аз бягах на първи пост. 
Няма да забравя и едно европейско първенство в Атина. Класирах се за финала на 100 метра, но проблеми с ахилеса не ми позволиха да стигна до медал. 
- Историята нататък казва, че след това сте преподавателка в Русенския университет. 
- Точно така. Четири години!
- А защо напуснахте?
- Заради проблемите с въздуха. Разболях се, трябваше да сменим обстановката и 
през 1987 година си тръгнах от града, в който минаха най-добрите ми спортни години
Започнах работа в НСА. Аз съм в пенсионна възраст, но заради статута си на доцент имам право да работя до 2021 година. 
- Като се обърнете назад, какво оставихте в Русе?
- Чудесен град с много топли и сърдечни приятели. Лаская се още от мисълта, че бях нещо като ракета-носител за състезатели като Анелия Нунева, Евгени Игнатов, Христо Марков. 
Те тръгнаха след мене и пробиха на международно ниво. Доказаха се. Гордея се с тях
- Как ще подредите в личната си класация най-добрите български лекоатлети?
- На първо място са петимата ни олимпийски шампиони, а Христо е един от тях. Тереза Маринова също работи в НСА. Аз, доколкото можах, й помогнах да се утвърди в катедра „Лека атлетика“. 
- Какво мислите за Ивет Лалова?
- Добра спринтьорка с впечатляващо дълголетие. Жалко, че пропусна шансовете си покрай онази история в Атина /през 2005 година Лалова получи тежка травма с фрактура в бедрото след сблъсък с лекоатлет при загряване в гръцката столица, когато беше в най-оптималната си форма/.
- Как минава времето ви сега?
- В работа и с любовта към тримата ми внуци от дъщерите ми Диляна и Мария. Една от внучките е на мое име - София. Момченцето, което е на една годинка, е кръстено на дядо си - Александър. Това са моите най-хубави моменти.
- Можем ли да ви наречем русенката Софка Попова?
- Без никакви уговорки! Поздрави на всички приятели в Русе!