Какво представляват стените в живота на човека? Откакто съществува, той, човекът, постоянно издига стени - като е започнал още от древен Вавилон и Великата китайска стена, та до най-ново време. Вечно се загражда - от врагове, от приятели, от самия себе си...
Тези размисли на художничката Ирена Парашкевова са й много съкровени. Тя ми ги припомня, когато питам кога да очакваме през тази година нейна юбилейна изложба. Аз май моята юбилейна изложба я направих предварително, смее се Парашкевова. И разказва, че усещането й за това е изключително силно - толкова органично и цялостно се е чувствала при експозицията преди година в Дом Канети. Няма в Русе друго такова място, което да излъчва толкова артистизъм и креативност, казва художничката. Затова когато тя и Румен Михайлов получили покана от председателката на международно дружество „Елиас Канети“ проф.Пенка Ангелова да гостуват със своето изкуство на Литературния фестивал, Ирена с огромно вълнение се съгласила и приела темата „30 години от Берлинската стена“. Макар подсъзнателно да била наясно, че това, което ще направи и ще покаже, няма да бъде пряк отговор на наслова. И наистина, нейните акварелни послания придават на темата за Берлинската стена различно звучене, което впечатлява посетителите. 
При мен винаги става така, обяснява Ирена. И си припомня своето 
първо участие в изложба - около година след дипломирането 
във Великотърновския университет. За изложба в Плевен със социалистически помпозното лого „Дружба, братство, признателност“ тя изпратила... един интериор! Тогава прочутият художник Светлин Русев, безсменен председател на Съюза на българските художници, забелязва работата на Ирена. „Пролетта дойде в Русе и откупи една моя картина за Националната галерия. Скоро и русенската галерия направи откупка на моя работа“, отбелязва тя мимоходом. 
Едва ли ще прозвучи странно, че за мен най-хубавият парфюм е фирнизът - уханието на смола, което е може би най-характерният мирис за едно ателие на живописец, усмихва се русенката. Баща й е Йордан Парашкевов, едно от големите имена в русенската живопис. Той винаги е поощрявал дарбата й и е насърчавал труда й. „Но мама беше тази, която ми връчи един молив - от онези популярни някога перомоливи, с дебели графити. Бях на четири. И така се започна“, разказва Ирена. 
Тогава семейството на художника и фармацевтката Денка обитава скромно жилище в таванските помещения над Природонаучния музей. По-възрастните помнят прекрасната сграда, кацнала на стръмната улица към пристанището. „До жилището ни се стигаше по адски стръмна вита стълбичка. Срещу нашата врата пък беше жилището на един удивителен човек, с невероятно чувство за хумор и с изключителен финес - препаратора на музея Еберхард Унджиян, който никога не пропускаше официално да се обърне към мама с „уважаема госпожо“, продължава Ирена Парашкевова. 
„Живеех като в странна, но несъмнено вълшебна приказка - като слизах, минавах покрай препарираните животни, 
наблюдаваха ме с жълтите си очи вълци, лисици, сови
Този свят, толкова различен от реалността навън, е останал у мен за цял живот. Другото приказно усещане беше в селото на родителите на мама - то самото носи колоритното име Гороцвет, там се чувствах хармонично, сред тревите, цветята, птиците“, добавя художничката. 
Друго приказно усещане за малката Ирена идва от операта, където всеки спектакъл е бил истински празник - с дългите вечерни рокли на жените, с елегантните официални обувки, с които майка й сменя ботушите и ги оставя на гардероба заедно с палтото. Вълшебството на спектакъла в залата дори е пренасяне в друг свят. А в антракта в бюфета на операта /имаше такъв бюфет!/ големите пиеха шампанско с портокали, припомня си Ирена. 
Докато завършва Английската гимназия, тя се подготвя за кандидатстудентския изпит в Художествената академия, като взема уроци при... прословутия Бай Киро, Кирил Станчев, подготвил стотици бъдещи художници, архитекти и дизайнери. Отначало решихме, че ще ме подготвя татко, но още на първия урок стана ясно, че няма да стане, затова минахме на варианта „Бай Киро“, усмихва се Ирена. 
На изпитите в Академията 200 човека се борят за 12 места, тя е пета на етюда „Глава“, но на втория изпит 
хубавите холандски бои, с които работи за първи път, й правят лоша шега 
- и русенката остава 19-а в списъка. После приеха общо 26 човека, но нейсе, казва тя. Не съжалява, защото след кандидатстването в София се явява на изпитите във Велико Търново. И там шансът я отвежда в класа на Станислав Памукчиев, който за първи път води студенти. Беше наистина невероятно и много ценно, казва Ирена. 
След дипломирането си се връща в Русе и веднага започва работа в училище. Първо в „Братя Миладинови“, а малко след това и в Английската гимназия. С малко прекъсване тя работи в „своята“ Английска почти през целия си преподавателски живот. За да направи пълен норматив, Парашкевова е работила в много училища, случвало й се е по два пъти на ден да тича от Английската до Гимназията по облекло, или пък да прекоси града от училището по жп транспорт до Английската или до Механотехникума. 
Учениците са различни - и сами по себе си, а и поколенията през годините, разказва художничката. „Когато преподавах в Механото, носех на ръката си по десетина гривни - като искам да им привлека вниманието, разлюлявах ръка и гривните задрънчаваха. В друго училище често чувах: „Госпожо, толкова ми се спи...“ или се случваше някое момиче да не стигне до дипломата, защото са го оженили... Но повечето от децата бяха чудесни. В Английската часовете ми бяха малко, но правехме разкошна „свободноизбираема“, иначе казано, кръжок.
Правихме маски, елха от папиемаше, един Железен човек 
- метална конструкция. Поставях задача на учениците да създадат конкретен образ - на кралица, пастирка, благодордник, затворник, и те обличаха Железния човек с различни костюми. А, за костюмите - един ден с учениците намерихме на тавана на Английската дузина прекрасни театрални костюми. Много грижливо ги изпрахме и с тях се правеха училищни театрални постановки и разни други събития. Сега чувам, че костюмите били изхвърлени... Радвам се, че някои от децата продължиха да се развиват в тази посока - завършиха академии по изкуствата, занимават се с дизайн“, разказва русенката. 
Кога й остава време да рисува? 
Сега вече времето е малко повечко, засмива се художничката. Втора година, откакто е приключила ангажиментите си с училищата и посвещава все повече часове на собствените си работи. 
Всеки детайл, всяка дори и незначителна на пръв поглед подробност оставя следа в съзнанието й, за да се появи след време в сюжет или в детайл от композиция, който поставя уникален отпечатък върху работите на русенската авторка. Тя много умело съчетава реалното и иреалното, приказното и съществуващото, 
порива към светлината и силата на земята
Експериментът за Ирена Парашкевова е втора природа - очевидно не са й достатъчни триизмерните истини, които ни заобикалят, затова винаги търси различното в артистичните послания на своите произведения. 
Напоследък работя много с хартия, с пигмент, с цветна пепел и други естествени материали, казва Ирена Парашкевова. И сочи едно синьо конче, което посреща гостите й от стената на ателието. Цялата композиция е изработена с различни нюанси пепел, която тя е събирала, когато си почиства печката. Конят е оцветен с пигмент. Копала съм пигменти около Ивановските скални църкви - там съм намирала близо 13 нюанса, казва Ирена. Гривата и юздата на кончето са от сухи розички, а подписът на картината - „ИП“, е направен с няколко леко закривени гвоздеи, останали от изгорели дървени летви. Вълшебният син кон е направен за един от проектите на галерията със 7 художници с различни виждания и художествени тези. Нестандартна творба представя Ирена и за едно от изданията на изложбите в Художествената галерия, които съпътстват фестивала „Мартенски музикални дни“. 
Нейният диптих „Ария“ още с излагането в залата веднага намира своя бъдещ притежател 
- въпреки че няма рамка и не е върху традиционното грундирано платно. 
От 1983 г. - от дипломирането във ВТУ, Ирена Парашкевова е участвала в повече от 250 международни, национални и групови изложби, конкурси и пленери. Работи в техниките маслена живопис, акварел /също от любимите й напоследък!/, рисунка, суха игла, висок печат, колаж и създаване на триизмерни обекти. Самостоятелни изложби е представяла в Сливен, Русе, София, Севлиево. От 1991 година е член на Съюза на българските художници, а от 2000 - на Международната асоциация за изкуство ASROPA.
Нейни картини са притежание на Националната художествена галерия, Софийската градска художествена галерия, на РХГ, както и на регионални галерии и частни колекции в Англия, Белгия, Босна, България, Египет, Германия, Гърция, Италия, Испания, Израел, Индия, Канада, Литва, Македония, Малта, Мексико, Норвегия, Полша, Португалия, Румъния, САЩ, Сърбия, Франция, Хърватска, Чехия, Южна Корея, Япония и др.
Едно от пристрастията на Ирена Парашкевова напоследък е работата с хартия. Амфори и старинни делви, глави на пълководци, детайли от древни статуи, енигматични изображения на символи, изработени с техниката папиемаше, населяват част от полиците и етажерките в ателието. А в момента сред източниците на вдъхновение е 
необичайното й пътуване до... Гамбия!  
След като се пенсионирах, реших, че мога да си подаря едно такова приключение, казва русенката. Решава се на пътуването до абсолютно непознатата африканска страна и въпреки предупрежденията на всички /в това число и на дъщеря си Деа, която живее в Лондон и се занимава с психология/, тръгва на път. Виза за Гамбия вади в Брюксел. Лети 8 часа със самолет до столицата Банджул. А след това започва нейното триседмично приключение в „неизвестното“. С дивни гледки от плажа на брега на Пасифика, с удивително изрисуваните огромни лодки на местните рибари, с прясно приготвения сок от боабаб и дори с празнуването на рождения й ден на брега на океана в компанията на новите й чернокожи приятели и със сокчета от какви ли не плодове и зеленчуци, но без капка алкохол: в Гамбия спиртните напитки са табу! „Хората там са в съзвучие с природата, макар да нямат ток, но бръснарят танцува, докато подстригва младежа в ателието си, всички са дружелюбни и открити. Там осъзнах, че ние живеем един изкуствен живот и че вървим срещу себе си и собствената си природа - самозабравено и пагубно“, казва Ирена. И постоянно си напомня да не забравя това свое откритие - и да го пресъздаде в картините и във всекидневието си.