Из ония дни, когато и разходките ни бяха времево ограничавани до хранителния магазин или до контейнера да си изхвърлим боклука, през втората ми „орбита на свободно летене“ погледът ми бе привлечен от нещо, на което вече съм свикнал, тъй де, даже обръгнал, казано по-експресивно.
Не е новост да видиш до непреровения още от клошарите и събирачите на вторични суровини боклук
захвърлени книги, списания, вестници
стари мебели или дрехи. То даже и контейнерите за разделно събиране на отпъдъците не остават непреровени от тях, така че камионът на фирмата, която ежедневно ги събира още в ранни зори, пак си тръгва почти празен. Ама хайде, това е друг въпрос, на логистика и организация на съответната фирма и Общината. 
Измежду нахвърлените битови боклуци някак срамежливо надничаха десетина стари рамки, подсказващи, че някой може би е решил да поразчисти стените на наследен апартамент я от стари спомени, я от снимки, ковьорчета, или може би от милозлива картинка с амурчета и финтифлюшки. Дявол знае какво чувство ме накара да се поспра и, с риск да ме вземат за част от уличната армия, да побутна гнусливо с два пръста купчината рамки. Те даже не стават и да ги предложа на някой приятел художник за рамкиране на картините му, но кой знае, може и да свършат някоя работа...
С риск да се повторя, но дали инстиктите ми, дали късмета, този път не ме подведоха. В купчината, под проста дъсчена рамка, байцвана отгоре-отгоре, под опушеното от сажди и боклуци стъкло, се мержелееше нещо като гравюра с надписано с молив посвещение. Всичко загатваше, че може би имам пред себе си нещо интересно. Измъкнах я от купа, отнесох я вкъщи и продължих с ежедневните си карантинни задачи. Да, презастраховах се, като я измих и дезинфекцирах прилежно. И под стъклото 
изплува интересна рисунка, надпис и атрибути, подсказващи сериозно отношение и към автора, и към самото произведение
При вече поразхлабения режим работата ме отведе в ателието на художника Огнян Балканджиев. Взех и картината - хем да я поразгледаме, хем да я разтълкуваме според едва личащите надписи. След още една дезинфекция и сваляне на близо 40 гвоздейчета, които държаха картината към рамката, двамата почти подскочихме, като обърнахме лицето й към силна светлина.
Не, не бе гравюра на никой от познатите ни автори и корифеи. Набитото художническо око обаче веднага определи техниката - литография върху камък! При това върху рядко срещан у нас немски картон от средата на миналия век. Най-важното: 
авторски екземпляр щ6 от максимум 40 декларирани копия с подпис и посвещение 
по „Книжните кораби“ на Иван Пейчев. И авторски подпис: „Й.Радева, 1980“. 
Моливният надпис на картонения гръб ни разкри, че е подарена на известен русенски културтрегер през 1987 година (ще се въздържа да спомена името му, тъй като е доста известен сред съгражданите ни) и даде допълнителна светлина за произхода на тази находка. 
Основното, което впечатли и мен, и Оги Балканджиев, бе сюжетът и самото изпълнение на рисунъка. Това ни подтикна да потърсим повече сведения за автора и произхода на литографията.
За авторката след дълго ровене в справочници и сайтове из интернет научаваме от представянето на съвместна изложба с майка й в софийската галерия „София Прес“ следното:
„Йорданка Петрова Радева е родена на 10 януари 1944 г. в гр. Пловдив. През 1968 г. завършва Художествената академия в София, специалност графика, при проф. Евтим Томов. До 1994 г. работи като моден дизайнер. Член на Ателието на младите художници и на Съюза на българските художници. Участва в общи и графични изложби: самостоятелна изложба в София - 1983 г., която гостува и в Смолян и в с. Момчиловци - 1988 г.; съвместна изложба с майка й Мария Радева (28 февруари 1921, Хасково-24 май 2000, София) в София - 1995 г.; юбилейна изложба в София - 2000 г.; в родния й град Пловдив - изложби в галерия „Възраждане“ през 2004, 2006 и 2007 г.; графични биеналета във Варна и чужбина: в Германия - Интерграфика Берлин, Унгария, българо-японски проект „Изток-Запад“ 2007 г. Живее и твори в София, където и почива през 2011 г.“.
Допълнителните изненади дойдоха от бележката на литографията
показваща, че е вдъхновена от стихотворението „Книжните кораби“ на родения в Шумен, а по-късно преселил се в София поет и драматург Иван Пейчев. Тематиката и сюжетното изпълнение на картината първоначално създават отпратки към морската тематика, но нещата се оказаха далеч по-сложни и много, много по-интересни.
За „Последният гладиатор на българския Монпарнас“ (както го нарича във великолепния си литературно-критически очерк Валери Иванов), за поета Иван Пейчев - едно от най-противоречивите имена в българската култура, пишат десетки български литературоведи, а Христо Фотев се оприличава за негов духовен приемник. 
Михаил Неделчев пише за него като „Принцът на поезията“. 
Ето и стиховете, по които рисува литографията си Й. Радева:
С книжните кораби 
няма да стигнеш до никъде.
Истинските са тъжни, 
ще стигнеш навсякъде с тях.
Не пътувай,
създавай своите книжни флотилии,
не пътувай, мой нежен Колумб.
Истинските тъжни
и страшни кораби
откриват Америка.
Не пътувай!

Дали и на колко от нас е известно, че по неговите стихове:

Не си отивай,
ще ми бъде тъжно
без твоите ръце.
Не си отивай,
ще ми бъде тъжно
без твоите единствени
ръце.
Не си отивай,
аз ще ти направя
най-страшното признание.
Под мостовете
не шумят реки,
когато ти не си със мен.
Пристанищата
са най-мръсно доказателство
за липса на море,
когато теб те няма.
Не си отивай.
(публикувано за пръв път в Алманах „Поезия‘66“, София, 1966, стр. 119) е създадена забележителната песен към филма „Адаптация“, с която Васил Найденов завинаги влезе във всеки български дом и сърце. Малцина са онези, които ще назоват автора на текста, чиято литературна реабилитация през последните години бележи възход, благодарение на малобройните изследователи на творчеството му. Но за да не изглеждам като герой със задна дата, ще призная, че и аз нищо не знаех за него, докато не намерих тази картина и не тръгнах по следите й.
Та ето докъде ме докара извънредното положение. Нека спра дотук, ще ви спестя генерални и „гениални“ изводи за житие-битието ни, за западналата ни култура, за опростачването ни. Те са друга тема, която само би помрачила радостта от едно такова щастливо откритие.