Известният в близкото минало футболист на „Дунав“ Стоян Илиев беше играч, какъвто трудно ще видим днес по българските терени. Той беше много бърз, пъргав, а в умението си да работи еднакво добре с двата крака нямаше равен. Освен това беше много изобретателен, находчив и хитър играч. Може би по тази причина беше популярен сред феновете с прозвището Лисика. „Утро“ разговаря с един от най-техничните футболисти в историята на „Дунав“.

- Г-н Илиев, как се почна с тази магическа игра?
- Учех в училище „Братя Миладинови“ и имахме отбор, ръководен от учителя по рисуване Каменаров. Той ме забеляза и повика в състава. Като ученик в бившия вече Техникум по жп транспорт преминах при юношите на „Локомотив“ /Русе/. Треньор на мъжете беше Любомир Малинов. 
Нямах 16 години, а той ме взе в представителния отбор
Дебютирах на тази възраст в мач срещу „Спартак“ /Варна/. Победихме с 1:0, а аз поиграх двайсетина минути. После отборът на „Локо“ замина на екскурзия в Италия. Аз обаче останах в Русе, не ме взеха. Ядосах се, събрах багажа си и се преместих в „Дунав“. Треньор на юношите тогава беше Петко Цветанов. Малко по-късно в „Дунав“ дойде и Любо Малинов. Той веднага ме взе при мъжете. Бях на 17 години, когато направих дебют в „А“ група. Беше последният мач на Стоян Маринов-Чаната - срещу „Локо“ /Сф/. Той ми завеща фланелката с №7. Това бе единственият случай, когато играх с този номер. После си взех единайсетицата и с нея приключих кариерата си.
- Винаги ли сте играл като крило?
- Винаги. Ляво крило. Имаше само един период, в който бях изтеглен и като халф. Тогава се допълвахме отлично с Шамси Сюлейманов-Шамо. 
- Бяхте футболист с еднакво добро подаване и стрелба с двата крака. Как го постигахте, при положение че играчите днес се мъчат, щом топката стигне до тях?
- Любо Малинов ми 
беше забранил да използвам на тренировки по-силния си десен крак
Направех ли го, веднага ми свиреше фаул. А аз работех много и се усъвършенствах всеки ден. Малинов изигра много важна роля в моя футболен път. Винаги ще му бъда благодарен.
- Ще е интересно да чуем вашето мнение защо момчета, които тренират от ранна възраст в школи при добри условия, така и не успяват да се развият в техническо отношение като футболистите от вашето поколение.
- Моите извинения, но повечето от футболистите днес в България са все едно с гумени ботуши. При тях липсва усетът за футбол, любовта към играта. Насила нищо не става. 
Мислят само за пари, а още не са се научили да спират топката
При какви условия тренирахме ние? Ами имаше например едно игрище до „Братя Миладинови“, на което се мъчехме. Едната врата беше от две саморасли дървета, другата - от кол и камък. Тичахме боси по цял ден. За мен беше истински празник, когато имахме възможност да поиграем на тревица в Парка на младежта.
- Как посрещнахте новината с повиквателната в националния отбор?
- Първо бях в държавния тим за юноши и младежи. Селекционери бяха Стоян Петров и Димитър Дойчинов. После ме повикаха при мъжете. 
Да си в отбор с легенди като Димитър Пенев, Борис Гаганелов, Христо Бонев не е шега
Беше турне в Япония. Играхме с японците в Токио, Осака и Киото. В тима беше и моят съотборник от „Дунав“ Никола Христов. 
- Как се държаха звездите с вас?
- Нормално! Никога няма да забравя играта на Христо Бонев. Беше изключителен подавач. Преди мачовете идваше при мене и ми казваше: „Стояне, щом видиш, че топката е в мене, тръгваш веднага в спринт по фланга!“. И какво правеше този човек? Винаги ме намираше с пасове като по конец. Изумителен футболист!
- Какво помните от мачовете с „Рома“?
- В Рим ни биха незаслужено с 2:0. В Русе бяхме порязани от кипърските съдии. Не ни дадоха чиста дузпа.
Може би затова кипърецът се направи, че не вижда, когато Въжара /Иван Въжаров/ тресна една глава на италианския футболист Рока
Беше абсолютен червен картон! Доколкото съм чувал, вечерта преди мача съдиите били на купон в „Рибарска колиба“, където се отдали на голяма веселба. Но после ни препънаха. 
- Защо пропадна преминаването ви в ЦСКА?
- Тогава старши треньор на „армията“ беше Серги Йоцов. Той ме искаше много в отбора. Уговорката ни с него беше първо аз да премина при „червените“, а на другата година при нас да дойде и Никола Христов. Такъв беше съветът и на Божил Колев, един от големите играчи на ЦСКА. Той беше дал изявление за медиите, в което бе казал в прав текст, че тандемът Илиев-Христов в атака ще е страхотна находка. И така... аз отидох на лагер с ЦСКА в Тетевен. 
Там ми изкараха душата със страшни натоварвания. Не бях свикнал, но не мрънках
Не мрънкаха и другите. Като войници, страхотна дисциплина! Получих и картотека като играч на ЦСКА. И точно тогава Серги Йоцов бе сменен, а на негово място бе назначен Никола Ковачев-Тулата. Той дойде с някакъв Стефанов, а аз вече не влизах в плановете му. Прибрах се в Русе и какво - една вечер ме привикаха пред ръководството на дружеството. Влизам - тогава канцелариите бяха до Халите - около масите седнали директори на заводи, цялото ръководство. Гледам, че има една свободна табуретка. 
Тъкмо ще сядам и ми се казва от шефа на дружеството: „Стани!“
И ме почнаха - тъй като съм бил дезертьор, трябвало да бъда наказан за 6 месеца. Върнах се в „Локо“, изиграх 3 мача, а накрая пак се прибрах в „Дунав“.
- С кои футболисти ви беше най-приятно да си партнирате?
- С Никола Христов и Шамси Сюлейманов. С Кольо се разбирахме с вързани очи. Аз вкарах доста голове, но той се разписа много пъти след мои подавания. Беше бърз и с невероятен демараж. Следях го с периферното си зрение и му подавах. На един мач с ЦСКА в Русе надбягах много бързия Иван Зафиров и асистирах на Кольо за победен гол във вратата на Даната Филипов. Мнозина си мислят, че работата на едно крило е свършена, когато топката е центрирана. Не, добрият флангов нападател трябва да я сервира, да я даде в точния момент. Шамо пък беше огън. Много ми помагаше и се допълвахме добре.
- А кой го измисли това Лисика?
- Първи, бог да го прости, беше Слави Дамянов. След него бяха Георги Ковачев-Шопа и Цецо Станков. 
- Вашият син Илиян направи добра кариера, игра в ЦСКА, сега внукът ви Стилиян е в школата на „Дунав“. Каква е мечтата ви за него?
- Да са живи и здрави! Виждам, Илиян работи с много голямо желание като треньор. Пита, разпитва, като шило в торба е. А времето ще покаже докъде ще стигне Стилиян. Като негов дядо ще се радвам да успее. 
За мене е важно колкото се може повече наши, русенски момчета, да пробият с екипа на „Дунав“
Русе винаги е раждал талантливи момчета. 
- Какво ви остана от времето в „Дунав“?
- Любовта на феновете. Георги Колчев, първи секретар на БКП в Русе и много влиятелен човек, казваше: „Момчета, играйте за града. Когато биете, производителността на труда нараства с 30 процента. Паднете ли, намалява с толкова“. И беше истина. Когато ходех в завод „Георги Димитров“ след победен мач, работниците ме спираха, разпитваха и ми се радваха истински. Тези хора обичаха футбола и „Дунав“. Такава любов не може да бъде забравена.