Наскоро по една от телевизиите пуснаха откъс от разговор с Иван Славков - може би стотното или неколкостотното интервю с него. Хубав или лош, споминалият се на 70 години /през 2011-а/ президент на БОК, на БФС, член на Бюрото на МОК до отстраняването му след филм на ББС за корупция в Международния олимпийски комитет, беше изключително интересна личност. Човек-магнит! Както казват, беше типаж с особена харизма. Гледайки това интервю по телевизията, си припомних русенските му визити.

Иван Славков беше сред учредителите на клуб „Олимпиец“ в Русе. Беше през 1996 година. Сбирката се състоя в ресторантче по улица „Христо Г. Данов“, което си е все там, само 2-3 пъти си смени името. Гостът цъфтеше в отлично настроение. Беше дружелюбен и слънчев, спря се при всеки. Подхвърляше лафове, смееше се, беше в свои води.
След година или две дойде за среща с тогавашния кмет Елеонора Николова. Преди срещата се бе настанил в офиса на бизнесмена Илиян Пенев-Мацола зад общината. Въпреки че бе доста зает, веднага се съгласи да даде интервю за „Утро“. То бе уговорено със съдействието на почетния шеф на федерацията по борба Валентин Йорданов. Едно от неколкостотинте интервюта.
Славков, за когото бе изписано и изговорено толкова много, ме посрещна и се държа като равен с равен. Запали пура, дръпна леко, примижа и заразказва.
„Аз съм едно хулиганче-коньовичарче“, каза, докато подръпваше от пурата си. 
Бе метнал крак върху крак, а широкият му гръб лежеше върху меката облегалка на високия стол. 
Разказа неща, вероятно разказвани десетки пъти - как баща му починал млад и майка му Екатерина понесла тегобата да се грижи и възпитава децата. Била много строга, но справедлива жена. Говореше за нея с огромно уважение.
После се прехвърли към спомени за Русе.
„Тук имам един голям приятел - Васко /Васил Попов, дългогодишен говорител в БНТ, известен като Васко Гласа/. Той е мое момче. Свалям шапка на Вальо Йорданов. Голям спортист! Паметник приживе трябва да му вдигнете в Русе. Такива като него се раждат веднъж на 100 години“.
Звучеше искрено и топло.
Като президент на БФС бе наясно и с положението на русенския футбол, забутан по онова време /за кой ли път!/ отново в девета глуха.
„Без общината няма да стане. Тя трябва да помага. Задължително! Имате едни „Мартенски музикални дни“ и един футбол“, препоръча Батето.
Нататък се върна към софийската махала Коньовица и шареното си детство.
„Аз съм галеник на съдбата. Не се оплаквам от нищо. И не съжалявам за нищо. Лошо никому не съм сторил“, каза някак встрани от разговора човекът, който бе много важна фигура не само в българския, но и в световния спорт.
Времето обаче почна да го притиска, вратата често почна да се отваря, а зад нея изникваше една глава от антуража му с думите: „Г-н Славков, закъсняваме!“ 
За срещата с Елеонора Николова. 
Той махна с ръка на два пъти, за да отпрати човека, но накрая въздъхна и ме погледна: „Е, приятелю, трябва да приключваме. Довърши интервюто, както си знаеш! Аз ти имам доверие!“. 
Разбира се, че не се възползвах от тази щедрост. Оставих разговора, докъдето беше стигнал. 
Славков тръгна към общината, сподирян от покойния вече художник и негов голям приятел Стоян Стоянов-Течи и верния му русенски приятел Васко Попов. На паркинга отсреща се тътреше някакъв допотопен багер с кална кофа.
„Течи, как се виждаш като оператор на тази многофункционална машина?“, обърна се Славков. Множеството около него избухна: „Ха-ха-ха!“...
Високият гост бе видимо доволен от шегата си. 
Третото му идване беше на тържество в резиденцията на Текето, където трябваше да се състои награждаване на най-добрите спортисти от Клуб „Олимпиец“. Някои от почувствалите се вече важни клечки от новоизлюпения политически елит в Русе го одумваха ядно зад гърба му, но иначе като един бяха на линия и му се усмихваха лицемерно. Той бе наясно с тази двойна игра, затова отговаряше с широка и всеопрощаваща усмивка. Тази усмивка изглеждаше искрена, в нея не личеше и нотка фалш.
Четвъртата ни среща беше по време на предизборната му обиколка с партия „Напред, България“. Влезе с разперени ръце в ресторант „Опакус“ до Халите и се провикна с пълно гърло: „Здравейте, патриоти! Дайте по едно голямо на всички. На мене - двойно уиски!“.
После седна и заобяснява какво трябва да се случи в родината ни, че тя да тръгне напред. Беше сигурен, че шансовете му да влезе в парламента са никакви, но държеше - както каза - „да се чуе думата ми, защото картинката не е цвете“.
На излизане го пресрещнах и му припомних за онова недовършено интервю. Интересно, той помнеше този разговор. Имал и броя от нашия вестник.
Прегърна ме и каза: „Някога ще довършим това интервю“.