Помните ли Ивелина Райкова? Това бе най-добрата русенска и една от най-силните български състезателки по спортна гимнастика за всички времена! Многобойка! Силна и волева, крехна на пръв поглед жена. „Утро“ я откри и разговаря с нея.

- Здравейте, г-жо Райкова! Привет от Русе! Как сте?
- Благодаря, добре съм, приятно съм изненадана от вашето внимание. 
- Къде ви намираме?
- Аз, съпругът ми и синовете ми живеем на 5 километра от Париж.
- Каква е обстановката при вас?
- Като навсякъде по света. Ситуацията е неприятна, но, дай Боже, всичко да се нормализира скоро.
- Как едно русенско дете като вас се насочи към спортната гимнастика?
- /Смее се/. Насочиха ме. Бях на 7 години, когато в моето училище - „Климент Охридски“ /днес Дойче шуле/, дойде треньорката Доротея Ангелова. Огледа по-дребните момиченца и отдели някои. Аз влязох, така да се каже, в този подбор.
Всичко започна с ходене по пейка, имитация на греда, леки упражнения, шпагати
Изглежда Ангелова видя нещо в мене, защото през втория срок ме пренасочи към „Ялта“, където работеха треньорите Крум Цветков и Ирина Хитрова. Бате Крум, Бог да го прости, вече не е между нас, но аз израснах под тяхното крило /Ирина Хитрова е съпруга на бившия шеф на регионалната дирекция на МВР в Русе Марин Генов - б.а./. Те ме възпитаваха и отглеждаха като свое дете. Винаги ще им бъда благодарна. Тренировките бяха по 2 часа на ден, после траеха повече. Така се случи, че бяхме като на занималня - между тренировките в залата пишехме домашните си работи. От пети клас бях вече ученичка в Спортното училище. По-рано обаче, в 3 клас, вече бях абсолютна републиканска шампионка в моята възрастова група. Първа бях и при девойките, а през 1988 година бях номер 1 при жените у нас. Дебютното ми състезание зад граница бе европейско девическо първенство в Карлсруе, където се класирах на шесто място. За мене това подреждане беше голям успех, защото конкуренцията беше невероятна. Като се замисля сега -
бях петокласничка, а играех за националния девически отбор!
- Кой беше любимият ви уред?
- Добрият и комплексен гимнастик не бива да има предпочитания. Ако наистина иска да е от класа, трябва да е еднакво подготвен на всички уреди. Аз работех по този начин - да съм стабилна във всяко изиграване. Може би затова и заслужих мястото си в държавния тим. Няма да забравя Игрите на добра воля през 1986 година в Москва. Две години по-рано Олимпиадата в Лос Анджелис не се състоя /заради бойкот на бившите соцстрани/, но руснаците организираха шампионат с ранга на олимпийски игри. Нямах 15 години. Завърших на 8 място в многобоя, което, считам и до днес, беше едно много достойно представяне. Отделно заех 6 място на греда и 8-о на успоредка. Във финала на успоредка влязох с първи резултат, но липсата на опит ми изигра лоша шега. За добро класиране смятам и петото отборно място на световното първенство в Ротердам. В Холандия спечелихме и квота за игрите в Сеул.
- Там, където бяхме на крачка от бронзовите медали?
- Точно така! Беше забележителна олимпиада за българския спорт. Страната ни завърши на пето място по отличия, а нашият съгражданин, приятел и мой кумир - Христо Марков, стана шампион. А 
медала го изпуснахме буквално с последното съчетание на наша състезателка
Допусна нелепа грешка и останахме на пето място. Българската гимнастика днес, за съжаление, само може да мечтае за подобно класиране. Така е с нашия спорт въобще. След Сеул вървим все надолу и надолу. Данчо Йовчев бе последният гимнастик на суперниво.
- Олимпиадата в Сеул ли беше вашият звезден миг?
- Може да се каже, въпреки че продължих да участвам в много силни турнири - в Япония, Китай, цяла Европа. Веднъж ни бяха дали двуседмична почивка, но внезапно се оказа, че трябва да участвам на Балканиада. Събрах се и станах шампионка. Последното ми състезание беше в Италия, където получих травма в коляното. Минах през две операции. Това бе и краят на спортната ми кариера.
- Доколкото ни е известно, тя мина изцяло под флага на „Локомотив“ /Русе/.
- Останах вярна до последно на този клуб. Треньорът на ЦСКА Маргарит Кръстев упорстваше да ме вземе в ЦСКА, но Крум Цветков и Ирина Хитрова застанаха като един зад мене.
Беше тежка борба, но я спечелиха
- Защо се отказахте от треньорската работа в „Локомотив“?
- Да кажа първо, че се явих на изпити в НСА. Беше последната година, когато имаше прием за задочно обучение. Не ме приеха, а бях заслужил майстор на спорта, един от 15-те русенски спортисти с такова звание! Започнах работа с голямо желание, защото гимнастиката беше всичко за мене. Времената обаче ставаха все по-трудни. Един месец ще получиш заплата, а после три ще си без нищо. Не се издържаше и решихме със съпруга ми да се преместим във Франция. Бях свикнала да се боря отрано. Баща ми почина, когато бе едва на 32 години, после си отиде и майка ми. 
- Разкажате ни за семейството си.
- Съпругът ми Пламен Петков беше гимнастик в „Локо“ /Русе/. /Смее се/. Е, не беше толкова добър като мене. 
Имаме двама синове. Валентин е на 22 години и е програмист. 17-годишният Иван е вратар на футболния отбор „Ред Стар“ /Монтрьо/.
- Какво си мислите отдалеч за българския спорт?
- Че никога няма да бъде същото. Животът в България се е превърнал като при съдийството в гимнастиката - субективни фактори определят кой да е първи, втори, трети, пети. Чета, следя, интересувам се какво става.
Всеки в България дърпа чергата към себе си, така няма да вървим към възраждане
а ще пропадаме все повече. 
- Какво правите в свободното си време?
- Все по-често чета. Много обичам да слушам и изпълненията на Валентин на китара.
- Надявам се, че скоро ще се видим в Русе.
- Всяка година по принцип се прибираме за месец и половина. Ако обстановката позволи, отново ще се върнем. Разхождаме се, срещаме се с близки, последния път ходихме на футболен мач на „Дунав“. Поздрави на моя град и всички познати!