Русе, като град на бреговете на голямата европейска река Дунав, винаги се е намирал в добра позиция по отношение на снабдяването с питейна вода. Недостигът й обаче в световен мащаб бележи резки скокове по кривата на статистическите проучвания. За това говорят и цифрите, отчитащи покачването на температурите през първите две десетилетия на новото хилядолетие, белязани от знака на глобалното затопляне... Тези промени застигнаха и нашите географски ширини, като един скорошен пример за това можем да посочим водната криза в Перник от края на миналата година. Достъпът до основната живителна течност, обуславяща живота и здравето на хората, винаги е бил и гаранция за по-добра хигиена от миналото до ден днешен. На фона на пандемията от коронавирус все повече чуваме основното правило: „Мийте си ръцете“, което говори едно единствено нещо - свободен достъп до питейна вода. Именно затова в редовете по-долу специално за читателите на „Утро“ представяме кратко проучване за водоснабдяването на Русе от 17 век до ден днешен.

„Русчук е голям град с около 6000 къщи. На брега се намират крепостта, митницата, хубава чешма, няколко бани и девет джамии“, пише турският историк и пътешественик Хаджи Калфа, който през 1648 година минава през Русе.
За времето си това наистина е голям град!
А според законите на икономическата и социалната гравитация големите градове растат по-бързо от останалите. Растат и нуждите им.
През 18-и и в началото на 19-и век населението на града се снабдява с вода за пиене и битови нужди от река Дунав и от кладенци. Те се копаят безразборно и дълбочината им достига 30 метра. Водата от тях е твърда и варовита. Изключението е само едно - 40-метровият кладенец край крепостта Левен табия, направен през 1860 година от Ибрям паша.
Дунавската вода е неизчерпаема, но за да стане годна за пиене, се избистря със стипца или с филтри, направени от издълбани красенски камъни във формата на конус.
Особени грижи за водоснабдяването на града се полагат при управлението на турския феодал Исмаил Ага Тръстеникоглу. По негова заповед през местността Извордере край днешния квартал Средна кула в Русе през 1805 година е докарана изворна вода за пиене. Водопроводът е изработен примитивно, от обикновени глинени тръби и е положен по склона, успоредно на шосето Русе-Басарбово. Минава над Новата махала и влиза в Русе през портата Кюнту капу. Всъщност именно 
този водопровод дава името и на портата - в превод:  „Вратата с кюнеца (тръбата)“*
По това време Русчук има пет двукрили порти с железни врати и подвижни мостове. Водата е в изобилие, около 216-280 куб.м в денонощие (3-3.5 л/сек) и е разпределена в 46 чешми и 3 шадравана. На всички чешми е издълбан следният надпис: „От тази чешма тече животворна вода. Посетители, честити, пий тази вода, за да се освежиш“.
Първата градска чешма**, захранвана от този водопровод е запазена и до днес. Намира се в двора на днешното основно училище „Ангел Кънчев“ /Свети Георгиевското школо в миналото/.
Големите чешми са наричани „сибил“. Обикновено са кръгли, опасани от всички страни с каменни корита. Една от най-големите се намира на мястото, където днес е изграден фонтанът пред Съдебната палата.
Тази картина се запазва до 1871 година. С течение на времето обаче водата от Извордере постепенно намалява, глинените тръби се пълнят с наноси, в тях поникват корени, освен това водопроводът минава през дворовете на турски къщи, почти всички от които имат маслаци /шахти/.
Водата се ползва безконтролно, но по-голямата беда е, че много се замърсява
Водопроводът е оставен на самотек и никой нито го почиства, нито го поддържа, въпреки че заедно с пускането му Исмаил паша определя имоти, чиито приходи да се ползват за грижи за съоръжението.
По време на следващия управител на града Мустафа паша, известен като Алдемар паша, когато Русе получава силен тласък в стопанското си развитие, започва търсене на нов водоизточник. През 1873 година е решено в Русе да се докара изворна вода, около 300 куб.м на денонощие, от днешната вилна зона под Образцов чифлик - местността Батмиш /чието име означава мочурливо място/, която се радва на изобилие на високи подпочвени води. За целта е съставена комисия за набиране на нужните средства и работници. Общината облага населението с допълнителен данък и задължава гражданите да работят ангария на строежа. Изкопните работи започват през март 1873 година. През март 1876 година водопроводът достига Пашовия кладенец, на 3.5 км от Русе, като успешно е преодоляна една изключителна техническа трудност - прокарване на водопроводен тунел с дължина около 2 км на височината при километър 11 на железопътната линия Русе-Варна. Завършването му е осуетено от избухването на Руско-турската война.
Една от първите заповеди
на губернатора Александър Тимифеев след Освобождението на Русе /20 февруари 1878 година/ е да се изчистят кладенците, да се поставят кофи и да се подменят всички задръстени и счупени глинени тръби по водопровода Извордере-Русе, а шахтите /маслаците/ да се затворят.
През 1888 година между членовете на русенската управа се разисква въпросът за довършване на водопровода от местността Батмиш. С разработване на плана е натоварен инж.Кременски, но той напуска града и идеята замира.
На 15 март 1891 година русенският гражданин Франц Брокс подава рапорт до Русенското градско общинско управление, в което описва жалкото положение на съществуващия водопровод от Извордере и предлага начини за подобряване на водоснабдяването на града срещу „едно запазено право“. Инициативата на Брокс остава без последствие. Същата година Анонимното дружество на Порфирните кариери в Сент Рашел, Франция, което по силата на контракта си от 9 август 1890 година трябва да застели главните улици на града с павета от гранит, наречен от русенци „марсилски калдаръм“, разработва проект за снабдяването на града с вода от Дунава.
Той предвижда 
да се построи една парна инсталация на брега на Дунава
Водата трябва да се изтласква чрез две тулумби с дебит 4500 куб.м на денонощие в два филтрови басейна, а оттам да се вкарва в един разпределителен резервоар, разположен на кота 51 м - около мястото на някогашната жп гара Халта-Русе /известна и като Русе юг, втората гара в града/. Предвижда се също да се изградят чешми, кранове за ръсене и пожарни хидранти. Предложението остава без отговор. Година по-късно общинското управление търси помощта на австрийски специалисти. С писмо №11 от 23 август 1892 година австро-унгарското вицеконсулство препоръчва Карл Кресс от Прага, Ханс Хаслиш от Виена и Карл Варга от Унгария, но до споразумение отново не се стига, тъй като чуждестранните хидротехници искат баснословен хонорар.
След две години, на 1 септември 1894 година, Г. Г.Ставридис и А.Д.Парусиядис от Варна представят пред русенската управа предложение за съединяване на водите от Извордере и Батмиш, като твърдят, че общият им дебит ще достигне 5000 куб.м в денонощие - напълно достатъчно за петдесетхилядния по него време град. Идеята е интересна, но без всякаква техническа обосновка.
Същата година от Синая, Румъния, по лична покана от Градското общинско управление в Русе пристига белгийският инженер-хидролог Ц.Т.Мулан, който изследва околностите на града. Резултатите от проучванията си представя на 31 декември 1894 година, като 
в рапорта си сочи, че водоснабдяването на Русе трябва да се извърши от село Басарбово
Предвижда се намерената подземна вода да бъде вдигана на 25-30 метра, като същевременно се използва и за добиване на електричество за градското осветление... Разбира се, това предложение е нереално както в геологическо, така и в техническо отношение. 
На 24 май 1895 година русенците Франц Брокс и Тодор Тонев внасят рапорт в Общинското управление под заглавие „Проблемът и изложението на основната идея за снабдяването на гр.Русе с вода за пиене“. Те отхвърлят проекта за водоснабдяване на града с вода от Дунава и предлагат водоизточникът да се търси с местни сили в долината на река Русенски Лом. Общинското управление не се произнася по рапорта.
Свои изследвания по водоснабдяването на града извършва и минният инженер Петко Тодоров, който на 17 юли 1895 година предлага вода да се търси около селата Писанец, Сваленик и Нисово.
Нуждата от вода за града става все по-осезаема
Частната инициатива раздвижва духовете и кара през  март 1896 година общинското управление да изпрати телеграма до министър-председателя в Константин Стоилов, с която моли да се назначат двама инженери и един геолог, които да проучат въпроса за водоснабдяването на Русе.
Писмо с подобно съдържание е изпратено и до водоснабдителната компания в Пловдив, вторият водоснабден град у нас.
И още през юни 1896 година началникът на отделението на мините в Министерството на земеделието и търговията командирова в Русе минният инженер Христо Андрейчев да проучи въпроса за водоснабдяването на града. Той обикаля всички дотогава известни водоизточници и като анализира слабите и силните им страни, препоръчва на градската управа да насочи вниманието си към местностите Батмиш и Извордере и да отдели за сондажни работи 30-40 000 лева. Управниците обаче се въздържат от харченето на толкова много пари и омагьосаният кръг около водоснабдяването на Русе отново се затяга. Следват няколко обявления, конкурси, концесии, нереализирани начинания и така до края на 19 век...
Работата тръгва като по вода през 20 век
В следващите редове проследяваме в кратка хронология по важните години и дати от развитието на водоснабдителната система на Русе.
1900 г. - На 10 февруари общината отдава водоснабдяването на града на търг с концесия. Водоизточникът трябва да е с дебит 4000 м3 вода и да не е по-далеч от 5 км от града. Този опит също пропада.
1905 г. - Техническа комисия изпраща Мемоар до русенския Градско-общински съвет, в който задълбочено се проследяват досегашните безуспешни опити да се водоснабди Русе и се разглежда плачевното състояние в момента. Обобщават се досегашните проучвания и комисията стига до извода, че за Русе основен водоизточник трябва да бъде р.Дунав. С това се слага началото на модерното водоснабдяване на града.
1909 г. - Извършват се сондажни проучвания на остров Матей и се открива изобилие от водни запаси.
1910 г. - През януари общината отдава на търг направата на резервоар и градска тръбна мрежа за водоснабдяването на Русе.
1925 г. - За първи път в Русе се подава вода от помпена станция „Цветница“ - 2400 м3 в денонощие. С това се слага началото на модерното водоснабдяване на града.
1932 г. - За пръв път във водоснабдителната практика е въведено ново каптажно съоръжение - кладенец с хоризонтални дренажни тръби край Сливо поле (днешната помпена станция „Първи подем“) и край Русе (днешната станция „Втори подем“).
1948 г. - На 18 април приключва подземното строителство в ПС „Цветница“, като са изградени нова шахта, тунелна галерия и нови кладенци. Такова, с малки изменения, то се запазва и до днес.
1954 г. - Министерският съвет възлага задача на Министерството на комуналното стопанство и благоустройство да извърши основно проучване на водоизточниците и да изготви цялостен проект за водоснабдяването на Русе. Извършват се проучвания на терасата на река Дунав източно от село Сандрово до села Ряхово и се установява, че наличната вода може да задоволява нуждите на Русе и още 27 села около града. За изграждане на водоизточника се предлагат три варианта. Първият предвижда това да стане чрез 40 единични шахтови кладенци, вторият - чрез 30 сифонни кладенци, а третият, който в крайна сметка е реализиран - чрез три кладенеца тип „Раней“ и три водопровода с диаметър Ф 546 мм, по които да се подават 800 л/сек вода.
1957 г. - На 1 януари в Русе е създадена дирекция „Водоснабдяване“, която започва да стопанисва всички водоснабдявания заедно с помпените станции и техните съоръжения на територията на окръга без тази в града.
1959 г. - Пусната е водоснабдителната система Сливо поле-Русе.
1960 г. - По решение на ИК на ОНС (еквивалентът на днешната областна управа) помпена станция „Цветница“ се предава за експлоатация от стопанско предприятие „Комунални услуги“ на дирекция „Водоснабдяване“. Дирекцията е натоварена и с експлоатацията и поддържането на водопроводната и канализационната мрежа на града, както и събирането на таксите „Вода-канал“. С това дирекция „Водоснабдяване“ обхваща цялостната водоснабдителна и водоексплоатационна дейност в Русенски окръг и се превръща в крупно стопанско предприятие. На 21 май влиза в експлоатация първият у нас кладенец тип „Раней“.
1961 г. - На 1 януари излиза указ на Министерския съвет, с който юридически се утвърждава прерастването на окръжните дирекции „Водоснабдяване“ в държавни предприятия на стопанска сметка.
1969 г. - Въведени са в експлоатация 13 помпени агрегата на помпени станции „Първи подем“ и „Втори подем“ с мощност 3570 квч. и дебит 700 л/сек, с което градът вече е напълно задоволен с вода.
1970 г. - Влиза в действие първата в страната диспечерска система за управление на водоснабдителната система на Русе.
1985 г. - Създава се музей на водоснабдяването на ПС „Цветница“.
1997 г. - С Решение № 1097/26.04.1997 г. на Министерския съвет на Република България за прехвърляне на дружествени дялове на общините и Решение №1002 от 16.04.1997г. на Русенския окръжент съд е преобразувано дружеството във „Водоснабдяване и канализация“ ООД-Русе.
*Крепостната врата Кюнту капу може да се види на излизане от Русе в посока София при моста, наречен от русенци Охлюва. Според клаузите на Берлинския мирен договор от 1878 г. всички крепости в Княжество България са разрушени. От Русчушката крепост е оставена само портата Кюнту капу и нейната обкована с желязо врата. Специалистите смятат, че така - облечени в желязо, са изглеждали и българските средновековни крепостни порти.
**Авторите на настоящата статия поставят чрез страниците на в. „Утро“ предложението си за реставрирането на тази чешма и превръщането й в културно-историческа и туристическа атракция. 

Боян ДРАГАНОВ
Стоян СТОЯНОВ