През последните дни у нас масово се заговори за едно пророчество на Ванга, в което тя уж ни предупреждавала за опасността от коронавируса. Дали това е така или не, времето ще покаже, но в изследователските ми търсения назад през годините се натъкнах на един малко известен факт от житейската одисея на писателя Стоян Михайловски. Това е неговата  мания към личната хигиена през последните години от живота му след 1920 г., която е пример и за това как благодарение на строга самодисциплина човек може да се бори срещу заразите. Пример и за това как още преди 100 години българинът е бил в състояние да се справи с тогавашните еквиваленти на коронавируса. Но преди това нека проследим възходите и паденията в невероятно интересната социална и творческа кариера на Стоян Михайловски...
В началото на 1887 г. в Русенския апелативен съд пристига нов служител - Стоян Михайловски. Младият мъж, завършил право във Франция, вече е известен с чепатия си непокорен характер и литературните си заложби. С парливите си статии и епиграми си навлича гнева на Петко Каравелов, Батенберг и П.Р.Славейков. Недолюбван и от политиците, 
сам напуска Великото народно събрание 
през 1886 г., защото народните представители се готвят да изберат отново княз с немски произход - Фердинанд.
Съдебните дела не го увличат, с колегите си не поддържа близки отношения. В Русе най-често гостува на братовчед си д-р Паскал Бисеров, женен за интелигентна и очарователна русенка, на която той доверява своите поетични планове.
Д-р Бисеров е първият българин, управител на русенската болница след освобождението на града през 1878 г., а от следващата година е привлечен на служба във войската. Роден е през 1844 г. в Търново, завършва медицина в Букурещ през 1875 г. Служи като военен лекар в Румъния. Участва дейно в живота на първото българско читалище „Братска любов“ в Букурещ. Д-р Бисеров умира през 1921 г. в София.
Според тогавашните разбирания Михайловски отдавна трябва да е нарамил бремето на семейния живот. За интимния му живот се знае, че 
като студент е имал връзка с млада французойка
Г-жа Бисерова се заема с жар да уреди този въпрос, но ситуацията е деликатна, тъй като финансовите възможности на нейния довереник са съвсем скромни. След внимателно вглеждане сред подходящите партии изборът пада върху 21-годишната вдовица Райна Петрович Етърска. Тя е по-голямата дъщеря на богатия русенец Георги Петрович-Чохаджията. Започнал в Румъния от обикновен майстор на свещи, той стига до крупен търговец на бакалски стоки и производител на фини спиртни питиета. На 50-годишна възраст се завръща в Русе и вдига красива къща на ул. „Белчева“. През 1885 г. в Свищов построява първата българска парна мелница. Богдана, по-малката му дъщеря, е омъжена за д-р Никола Матеев Иванов - първият български лекар, специалист и бактериолог. Специализира в Париж, където разработва противовариолова ваксина. Основава във Варна противовариолов институт. 
По време на научната си дейност се заразява с туберкулоза и умира
едва на 48 години. През 1940 г. тленните му останки са пренесени в Русе.
Подобна е съдбата и на първия съпруг на Райна - д-р Христо Етърски. Роден е в Търново, завършва медицина в Букурещ и работи като лекар. Тук се запознава с красивата Райна, която току-що е завършила немски пансион. Девойката е с блестящо образование и възпитание. Говори отлично френски, немски и румънски. На 17 години се омъжва за д-р Етърски, но брачният й живот продължава няколко месеца - съпругът й умира скоропостижно от туберкулоза.
Младата вдовица приема предложението на десет години по-възрастния от нея Михайловски и Чохаджията вдига тежка сватба. В дома на заможния си тъст материалните неволи на Стоян изчезват и той се отдава на литературните си занимания. През 1889 г. 
върху безметежното му битие пада първата тъмна светкавица
(по-късно те ще станат неразделна част от живота му) - за сатирични стихове срещу регентите е уволнен от съда. Баща му - Никола Михайловски, успява да издейства от министъра на просветата Георги Живков да бъде назначен за учител по френски език в Русенската мъжка гимназия. Педагогическата одисея на Михайловски е пълна със забавни истории и заслужава специално внимание.
През лятото на 1892 г. Михайловски е преместен в Софийската мъжка гимназия. Семейството храни големи, светли надежди за живота си в столицата. Наемат къща на ул. „Граф Игнатиев“. На 26 октомври 1892 г. Райна ражда син. Но безкрайната радост е помрачена - дойката заразява с червен вятър и детето, и майката. Малкият Никола живее само 17 дни.
Михайловски преподава, пише, става депутат. За да сплоти семейството, Георги Петрович им купува самостоятелна къща на ул. „Раковски“ и ъгъла на ул. „Цар Крум“. Но магията на съпружеската хармония е пропукана. Михайловски е нервен, меланхоличен, избухлив. Отчуждава се от Райна, която тежко преживява промяната. 
Неочаквано Михайловски започва болезнено да я ревнува
Лютивият огън на интригата е запален от неговия приятел - известния юрист и публицист Стефан Бобчев. Райна посещава зъболекар, чийто кабинет е срещу неговия дом. Той забелязва, че тя се задържа твърде дълго при доктора и че пердетата на кабинета се спускат и се вдигат, когато си тръгва. Без много да мисли, пуска мухата на мрачния Михайловски, че Райна върти любов с доктора и той започва да й вдига бесни скандали.
Осъдена да понася капризите на съпруга си, Райна трябва да търпи и прищевките на свекърва си Елена. Майката на Михайловски произхожда от богат търновски род и на младини се слави като голяма красавица. Племенницата на поета София Иванова я описва като зла, своенравна и непоносима жена. Тя често гостува на сина и обръща наопаки европейската наредба на къщата. На всичко намира махна и кусури. Освен снаха си, тормози и прислугата. Един слуга не издържа и я напъхва в  дълбока каца, където престоява няколко часа. Когато Стоян я изважда, казва, че сама паднала вътре. 
Чепатия си характер предава и на децата
особено на другия си син Михаил. Разправят, че когато издъхвал, жена му го помолила да каже нещо за последно, но той се обърнал на другата страна и казал на котката: „Пис, пис...“. Никола Михайловски също не понасял жена си. Двамата съпрузи живеели повече разделени. Елена умира на 90 години в София през 1916 г.
Търпението на измъчената Райна се изчерпва вечерта на 10 март 1899 г. Тя решава да се самоубие, като глътва 10 грама хинин, разтворен в лимонов сок. Случайно домашната прислужница открива изпадналата в безсъзнание Райна. Михайловски я изпраща за лекар и изпада в паника. Пристигат двама лекари, а по-късно – литераторът д-р К.Кръстев и поетът Кирил Христов. Докато творците успокояват Стоян, докторите започват отчаяна борба за живота на съпругата му. От триене с вълнени парцали и от удари по тялото й, за да се засили кръвообращението, тя е цялата в синини. Късно след полунощ те съобщават, че Райна ще живее, но ще остане временно сляпа. Кирил Христов пише, че спасяването на Михайловска тогава е 
чудо за софийската медицина и случаят дълго се коментира
Спешно пристига майката на Райна и отвежда страдащото си чедо в Русе. Михайловски намира подслон при сестра си. След време отива в Русе, иска прошка от жена си и целува ръка на тъста си. Георги Петрович великодушно го кани да живее в Русе, като поема и издръжката на семейството. Към жеста си притуря и нов самостоятелен дом.
Райна пристига в София и продава къщата, за да не й напомня за трагичното събитие. Михайловски остава приятно изненадан от развоя на събитията и в края на лятото двамата се установяват в Русе. Райна се грижи новият им дом да бъде богато уреден, да предлага уют и удобства. Спокойният и охолен живот в Русе допада на Михайловски, липсват му само литературните другари. Отново е назначен за учител в гимназията. Увлича се по македонското дело и става деен член на организацията. На 8 юни 1901 г. е избран за ръководител на Върховния македоно-одрински комитет. Подава си оставката като учител и се премества отново в София.
Известно време живеят под наем, но после имат собствен дом - ъгъла на ул.“Витошка“ и „Парчевич“ - двуетажна, сива, обикновена къща. Спалнята и кабинетът на поета били на втория етаж, където без негово позволение никой не смеел да припари.
През 1912 г. Михайловски 
среща жената на своя живот
Това е французойката с еврейски корен мадам Маргарита Лабром. Тя идва в България като съпруга на столичния лекар д-р Христо Стойчев, с когото се разделя през 1913 г. Описват я като интелигентна, даровита и остроумна - идеална събеседничка и въплъщение на всички добродетели, които френската култура може да вложи в природата на една даровита жена. Слави се още като великолепна пианистка, познава отлично модерната литература. В нейния дом се събират най-известните български интелектуалци. Тя често гостува в дома на Михайловски и двамата прекарват дълги часове в кабинета му. Писателят изцяло е пленен от Маргарита - „...тя докосва нови, незасегнати струни в душата му, разбужда непознати желания - на прага на старостта той се чувства отново млад и силен“. Нейното присъствие се усеща във всичките му творби от 1913 до 1919 г. Чувствата му най-силно личат от следните редове, написани за любимата му: „Вие знаете - аз съм Ваш, Ваш съм тялом и духом, Ваш съм в тази минута и във всеки миг на безсмъртната си душа...
Сърцето Ви е храм, където - във всеки миг на деня - аз коленича с гореща жар и безкрайна милост“
Райна страда и таи дълбоко в душата си болката. За пред хората и най-вече за себе си нарича любовното увлечение на мъжа си „духовно приятелство“. Търсейки спасителен бряг, Райна настоятелно моли съпруга си да осиновят дете, но той отговаря с мълчание. Едва към края на живота си се съгласява. Константин Саев израства в дома им, но за него се грижи само осиновителката.
През 1919 г. мадам Лабром заминава за Париж. Михайловски не я последва и така угасва голямата му любов...
Застарявайки, Михайловски е обзет от две мании. Първата - става пълен вегетарианец, храни се само с плодове и зеленчуци, и втората - вижда „бацилите като бръмбари“. Вратите отваря с лакът или пеша на палтото, ако случайно се ръкува без ръкавици, бързо прекратява разговора и 
тича към дома си да се измие и обеззарази с одеколон
Дрехите на „мъченика на хигиената и чистотата“ се перели отделно. Въжето за простиране се измивало обилно със сапун и вода. Михайловски сам простирал и прибирал дрехите се. Чужди дрехи на простира не допускал да съхнат.
През 1927 г. здравето му силно се влошава. Старата му болест - възпаление на простатната жлеза - го поваля и причинява непоносими болки. Спешно го оперират в болницата на Червения кръст, но настъпва фатално усложнение и на 3 август, малко след 12 часа, умира на 71 години. Денят на погребението му е изключително горещ. В черквата присъстват около 20-30 души, а на гробищата 5-6 души. Желанието му да бъде погребан до Вазов не е изпълнено.
Съпругата му Райна доживява до 96 години.

Боян ДРАГАНОВ