Здравейте! Преди три години и половина сложих край на голямата връзка в живота си. Като пиша това, си мисля как изминаха толкова много години, какво ми пречеше да го направя много по-рано, колко силно вярвах, че тя е завинаги!... Чувствах се посветена на своята вяра, че това е голямата любов в живота ми. Воювах с всеки, на когото му хрумваше да ме съветва да бъда практична, разумна, на всеки, който смееше да каже нещо против любимия човек или че от моята отдаденост няма никакъв смисъл. Чувствам живота си като разделен на две - преди и след. Човекът, на който бях посветена, като че ли непрекъснато тестваше хората, които го обичат, докога ще търпят неговите предизвикателства, неговата непостоянност, неговите изневери и към себе си. Да, за разлика от други, които твърдят, че са верни на себе си, понякога той се държеше все едно е друг човек - не той. Друг път го виждаш, че си е същият и ми се връщаше надеждата, че животът му може да влезе в ред, да му провърви... Случваше се много да му върви в работата и изведнъж да се откаже от всичко - да проспи важно време, да изхарчи всички пари, да пие. И така много пъти... Дали има хора, които нямат куража да проявят сериозност в живота, с постоянство да се грижат за тези, които обичат, и да се доверят на тях, за да получат същото? Като си задавам тези въпроси, се питам дали пък аз не изнамирам по този начин своите си оправдания за това, че казах „край“ в себе си. Не знаете как се чувствах тогава. Не аз казах „край“. Той го направи. Каза, че иначе съсипвам живота си. Тръгнах си и макар че беше утро, се чувствах като в мрак. Чувствах, че умирам в този ден. Не знаех как и за какво ще отворя очите си на другия ден. Страхувах се, че на другата сутрин ще се събудя като чужда на себе си. Мислех, че нямам сили да понеса това. А го понесох. Знаете ли как - дожаля ми за себе си. Някак си си мислех, че през всичките години доказвах любовта си, но не бях добра към себе си. Когато преживявах края, това бяха часове, през които спасявах душата си. Преглъщах сълзите си и обикнах себе си. Да, сега съм друга. Но не съм чужда на себе си. Може би съм му дълбоко благодарна за това, че се сближих със себе си. Защо пиша всичко това? Понякога се разколебавам дали аз, посветената, не постъпих егоистично. След този край животът ми се промени значително към по-добро. Почувствах се по-добра във всичко, което правя, и по-добър човек. Душата ми се успокои. И се влюбих отново. И се чувствам свободна, щастлива и истински обичана! Таня, 37 г.

Здравей, Таня! Чувствам се особено, като публикувам твоята вълнуваща изповед. Колебаех се дали да го сторя, но заглавието на писмото ти ясно указваше желанието ти то да бъде споделено и с други.
Раздялата е често причина за силните емоционални сътресения. Мисълта за нея може да предизвика страх, когато човек е повярвал, че има връзка с любовта на живота си и че
ако се раздели с тази любов, животът свършва
При загубата на близък обаче, с когото любовта е била голяма и споделена, за когото животът физически свършва, откриваме, че любовта остава.
Изминали са три години и половина и може би, Таня, си в период на ретроспекция - поглед назад към себе си. Съвсем нормално е да си задаваш въпроси. Това ще се случва многократно нататък в годините.
Така израстваме
и продължаваме да се развиваме - отчитаме, че се променяме и това е за добро.
Не ми се искаше да коментирам твоя разказ като на един дъх за това как си се разделила в себе си с тази любов. Представям си обаче, че настоящата консултация във вестник „Утро“ може да бъде прочетена и от други момичета като теб тогава - на 33, или на 25 или на 16, които в този период преживяват същото. Ще бъде прочетена вероятно и от възрастни жени, които, четейки писмото ти, може съпричастно да преглъщат своите сълзи и да се събудят спомени от друга тяхна голяма любов…
Питаш се какво е пречило
да се разделиш със значим човек в живота ти
по-рано, след като се е отнасял непрекъснато несериозно към хората, които го обичат. Казваш „колко силно вярвах, че тя е завинаги“ и това е отговорът. Може би си отраснала в семейство, в което любовта е важна ценност. Заради нея преглъщаме конфузните моменти, отстъпваме, може взаимно да се нараним, но на сутринта тя пак ще ни стопли.
Там, където любовта е на добро място
тя топли, осветява, дава щедро вътрешна свобода човек да знае, че не рискува да се радва.
Не знаем как е минало детството на бившия ти приятел, как са се отнасяли помежду си родителите му, дали той се е чувствал сигурен да се довери на любовта в себе си както теб. „Чувствах се посветена на своята вяра, че това е голямата любов в живота ми“. Когато се почувстваме посветени на нещо, ние му слагаме
рамката на свещен символ
После ревностно го пазим и воюваме, ако е застрашен някой да го обезцени или поругае - „Воювах с всеки, на когото му хрумваше да ме съветва да бъда практична, разумна, на всеки, който смееше да каже нещо против любимия човек или че от моята отдаденост няма никакъв смисъл“.
Споделяш, че чувстваш живота си като разделен на две - преди и след момчето, което си обичала.
Да видим
какво стои от двете страни на тази граница
във времето, положена от приемането в себе си на края на тази любов.
Представям си какво е непрекъснато да подлагат на проверка твоята всеотдайност - чувствата ти, търпението ти заради любовта. Представям си и колко стрес си понасяла при всяко неприятно предизвикателство, което импулсивно е предоставял често приятелят ти. Ако се е държал само лошо, може би нямаше да минат толкова много години на посветеност. Споменаваш за неговата непостоянност. Значи, може да е бил в крайности - ту вероломен с изневерите към теб и към себе си, ту безкрайно щедър на красиви жестове и добър. Понасяла си стреса от други две крайни състояния на махалото - „понякога той се държеше все едно е друг човек - не той“, а друг път „ми се връщаше надеждата, че животът му може да влезе в ред, да му провърви...“. В такива случаи
постепенно човек загубва чувство за сигурност
когато периодът е добър - неспокойно очаква лошото. И не защото със своето очакване предизвиква самосбъдващо се пророчество, а защото другарчето не се чувства сигурно в доброто в себе си - можело е много да му върви в работата и изведнъж да се откаже от всичко - да прахоса време, пари, да удави съзнанието си в алкохол.
Питаш дали има такъв тип хора, които нямат куража да проявят сериозност в живота, с постоянство да се грижат за тези, които обичат, и да се доверят на тях, за да получат същото. Да, Таня, има. За тях не може да се намери любов, която трайно да ги вдъхнови и да открият светостта на 
любовта и живота, на които да се доверят
Има момичета, които не намират сили да произнесат в себе си този „край“. Прекарват много плакали живота си и на старини страдат, че са допуснали той да премине така.
В писмото уточняваш, че всъщност приятелят ти е изрекъл този „край“ между вас. Сигурно е било драматично. Преживяла си голямо страдание – все едно се сбогуваш със себе си, с всичко, което си била в младежките години. Сигурно си оплакала себе си. В душата ти е настъпила тъмнина. След такива моменти после дни наред, понякога и месеци
човек скърби както за всяка истинска загуба
После се събужда в някоя сутрин, която му изглежда по-светла. Поема като за първи път дълбоко въздух. Захваща се по нов начин с всичко старо или започва да прави нови неща, в които открива, че е много добър. Докато по-рано е бил посветен на онази любов, не е виждал новите неща, на които да се посвети, бил е всепогълнат от чувствата и мисълта за грижа към своята проблемна връзка. Но точно в такова светло утро, Таня, човек открива, че е прекъснал връзката си с несигурността, с недостатъчната обич към себе си. В този момент той прегръща себе си и се чувства
благодарен, че е спасил душата си
Обръщаш се назад и сигурно се питаш какво ти помогна да преживееш онзи мрак. Нали ти казах - любовта е на добро място у теб. Наранена заедно с теб, е утихнала в душата ти, но през това време ти си виждала близките ти, от които от малка си я приела в себе си. А те са вероятно хора, които щедро я споделят с тези, които обичат. Сред тях си си припомнила какво е да обичаш и да си в безопасност, да си
свободна, спокойна и сигурна
в дните си, в другите около теб, в себе си.
Приятелско е било от страна на това момче, че ти е подсказал, че до него съсипваш живота си. Като чувствителен и обичлив човек, още се питаш дали си била достатъчно търпелива, а може би и дали това не е било последното отчаяно изпитание, на което той е подложил и теб, и себе си, дали ако беше останала, по чудо нещо можеше да се промени...
Между двама няма чудо, което може да дойде отвън
или отгоре, Таня. Ако не го е пожелал и извикал отвътре в себе си, значи не би могъл и да живее нататък с него.
Представям си сега, че с теб утешихме момиче, което плаче по първото момче, в което дълбоко се е влюбило. Дадохме надежда може би на други млади жени, които от срам, че ще изглежда, че не им е провървяло, не се окуражават да прекъснат връзка или брак, в който са унизявани. Представям си и че някоя много възрастна жена вече е избърсала сълзата си и искрено се радва за теб, защото с онзи мъчителен „край“ си открила една истински чиста и окриляваща любов, с която се чувстваш в безопасност и в свобода да обичаш така, както дишаш. И да можеш отново с лекота да си поемаш дълбоко въздух!