Казват, че родените на 29 февруари са по-различни. Най-малкото защото празнуват рожден ден веднъж на 4 години. Това, разбира се, е шега, но допълнителният ден във високосна година наистина е обвеян с митове. А хора като Васил Антонов повече от успешно ги подхранват. Но вие го познавате с бащиното му име, с което е известен в света на изкуството далеч извън пределите на България - Стоилов. Да, това е изключителният художник Васил Стоилов, роден на 29 февруари 1904 година.
Белязан от съдбата още с раждането си, той е седмо дете в многочленното семейство на свещеник в софийското село Герман. Едва 4-годишен остава без майка - факт, който според изследователи на неговото творчество е причината цял живот в мадоните си да търси образа на жената, на една конкретна жена...
След Първа мъжка гимназия в столицата Стоилов завършва Художествената академия със специалност „Живопис“, усъвършенствана в класа на проф. Цено Тодоров. 
Дебютът му е през 1927 г. с „Гостенка“ - картина, която веднага привлича вниманието на критиката и зрителите.
По-късно Васил Стоилов си спомня: 
„Станах известен за едно денонощие с тази първа моя творба“
Впечатлен от таланта му е и Сирак Скитник, безспорен авторитет тогава, който пише ласкава рецензия за младия художник.
След силния дебют следват няколко години специализация във Франция.
За този близо 4-годишен период самият художник споделя: „Стремях се да не потъна в модерните течения на парижката школа, а да овладея собствения си мироглед и чрез сериозна и постоянна дейност да се домогна до свое виждане за природата и човека, без да повтарям чужди стилове. Възхищавах се от големите майстори на Ренесанса и по-късните периоди на живописта изобщо, на имена от 19 век, на съвременници, но никога не забравях, че съм шоп и син на един народ, нелишен от традиции и култура“.
Рисува портрети и пейзажи. Участва в престижни изложби - Есенния салон на Гран Пале (1929) и галерия „Фигаро“ (1932). В края на 1931 г. Васил Стоилов представя самостоятелна експозиция в галерия „Анри Манюел“ на митичния Монмартър. През 1932 г., на общата изложба на Дружеството на френските художници, картината му „Селянинът със стомната“ е отличена с Почетна грамота. 
Но не остава във Франция, въпреки успеха си там и предоставената му възможност да стане френски поданик
Завръща се в България и подготвя първата си самостоятелна изложба в София през 1933 г. Следват години на упорит труд и отдаденост на рисуването. Изложби, признание, но и трудности. А той е човек, който говори малко, но казва много. Най-вече с картините си, но не само...
Такъв го помнят близките му.
Художник, за когото живописното платно се превръща в единствено възможното убежище на идеала. А неговият идеал е да намери мястото на България и ролята й в световната култура. Впрочем за несъстоятелността на идеалите в обществото Васил Стоилов пише в своите дневници: „Тъжен съм поради самотността около мен. Поради злобата, която срещам в очите на колегите. Днес талантът е нищо... И аз съм беззащитен, въпреки, а може би и тъкмо поради творбите, с които искам да се защитя. Половин век срещу течението“.
Не е сам. Безрезервна подкрепа получава от съпругата си Ганка Найденова-Стоилова, племенница на Яворов и негова муза, която в интервю от 1992 г. говори за тяхното запознанство и съзнанието му за мисия в изкуството и казва: 
„Васил Стоилов знаеше, че неговото изкуство е посланието му към неговия народ, който го обича“
А дъщерята Явора споделя в интервю от 2013 г.: „Той беше велик баща. Гeрмански шоп, който стана гражданин на света... Спомням си го винаги с цигарката в устата и едновременно с това рисува. Четката и цигарката. И казва: Това е дъще - четката от Бога, цигарката от дявола. И който намери равновесието между двете начала той е истинският творец“. И още: „Васил Стоилов е сред художниците, които боготворят българското, подобно на Владимир Димитров-Майстора, с когото го свързва истинско приятелство. Хиляди творби - портрети, пейзажи, битови и исторически композиции, многобройни изложби, десетки интервюта и авторски статии завинаги са съхранили житейската му мъдрост. Наследство, завещано ни от него, заедно със спомена за творческото му дълголетие. Защото малцина могат да се похвалят с повече от 
60-годишна творческа биография, белязана от една-единствена цел - да се усвои „до възможния краен предел майсторията на занаята“
С обаянието на икони неговите „Български мадони“ са символ в родното изобразително изкуство. 
Най-точното обяснение на мястото му в историята на българската живопис е неговият автопортрет, на който творецът е с ръка на сърцето.
Дали тъгува по творбите си?
На този въпрос Васил Стоилов отговаря: „Всяка картина трябва да живее между хора. За тях е създадена. Излезе ли от ателието ми, тя започва своето непредвидимо пътуване. Благославям я - дано събуди възторг...“.
И за всички нас остава именно възторгът от творчеството на един голям художник, съчетал младостта, зрелостта и вечността ведно...

„Вдъхновявал ме е животът...“

В процеса на работата ни с архива на художника проф. Васил Стоилов попаднахме на един документ, наречен „Личен формуляр към досието на художника“, пишат Надежда Александрова, Явора Стоилова в сайта bibliosphere.eu. Документът съдържа анкета с типови въпроси за научно-библиографския архив към Окръжна художествена галерия „Станислав Доспевски“ в Пазарджик. Художникът е попълнил формуляра собственоръчно /такова е условието на анкетиращата институция/ и е отговорил на почти всички въпроси в него. Този документ вероятно дублира екземпляр, който би трябвало да се съхранява в архива на галерия. И понеже е типов вероятно е също така да има свои подобия, попълнени при други случаи и за други галерии.
Тук представяме формуляра, който е от самия край на 60-те години на миналия ХХ в. Най-късната година, спомената в него е 1969. Тя е последната от работата му във Великотърновския университет като преподавател и ръководител на катедрата по изобразително изкуство. Колкото и условно да звучи на фона на собствената му преценка /в този документ/, че няма обособени периоди в творчеството му, годините от 1964 до края на 1969 са свързани с град Търново и поне историческите сюжетни композиции и търновските пейзажи маркират това ползотворно и, както го нарича Ганка Найденова, щастливо време в неговата творческа работа, свързана с нови „градежи“, с обичащи и уважаващи го млади хора - неговите колеги и студенти.
Наред с точните биографични данни и дати свързани с творческите му изяви в продължение на четири десетилетия от 1927 до 1969 г., формулярът съдържа и самооценки, и интересни отговори на въпроси върху пътя му в изкуството или характеризиращи човешкото му поведение и присъствие.
Ето как Васил Стоилов е отговорил писмено на няколко от въпросите във формуляра:

- Как се е оформил Вашият мироглед и метод в развитието Ви като художник и кои фактори са спомагали за това?
- Характерът на моето творчество е предимно битов - сиреч героите на композиционните ми теми са селяни от всички възрасти. Главният фактор е хероизиране на племенния тип, сродяване с традициите на старата българска живопис. Основният метод тук не може да бъде друг освен търсене на личен пластичен, линеарен и багров език в творбата - далече от всякакви европеизирани похвати. Още в самото начало /1927/ този творчески метод е намерен и поставен за дълъг творчески развой. Стремежът е да се доведе колорираната плоскост /композиция или портрет, мадона или дете, пейзаж или натюрморт/ до една втора реалност, отъждествена с видимата, която да убеди зрителя, но своеобразна и неповторима никъде другаде. Формата не се копира, внушението за формата иде отвътре навън. Колоритното решение на творбата е всякога условно: видимата багра не се копира. Изразните възможности са яко отъждествени с темперамент и чувство. Всеки творец действа под роден климат и със свое чувство. Стил значи да не повтаряш никого, да бъдеш неповторим: по правилно е да говориш перфектно на свой диалект отколкото да сричаш на чужд такъв. Новатор: значи да притуреш, а не да повтаряш. Реалистичен, по своему, правдив за себе си. Искрен към земята си и към нейните обитатели. Верен на първичното у себе си и у ония, които са хероизирани. Маестрия, но да не бие на очи в творбата: да въздейства чрез нея кондензираният живот.
- Колко периода се разграничават в развитието Ви като художник?
- Нито един, защото началото на първия период /1927/ не се изменя дори през 1969. Може да се говори за овладени изразни средства в по-големи възможности и постижения в по-късни години. Може да има неудачни творби, слаби постижения. Промени дори може да се забелязват в известни моменти, когато техническите похвати се обогатяват или опростяват. Обаче тълкуването на пресъздадената върху плоскостта реалност остава неизменно: а то е животът, отразен, то е също характерът на образа, тълкуван и намерен, психологически напрегнат или спокоен, жизнен или нежен, красив или уродлив. Типично за моите повтарящи се периоди е техническата лаборатория, моята творческа кухня -алхимията на моите пластични домогвания: акварелът такъв, какъвто само аз мога да третирам.
- Къде повече сте насочвали вниманието си като художник? В овладяване на изразните средства /рисунък, колорит, пластичност, въздушна перспектива /или по линията на тематиката /сюжетно изясняване, психологическа характеристика и композиционно търсене/.
- Когато творбата е наситена с живот, сиреч отразила гонимата цел, всички изразни възможности допринасят за нейното въздействие. И рисунката и формата,и колоритния градеж играят еднакво значима роля: темата е облечена в трайните качества на рисунката, формата и колорита. У едни живописци доминира линеарното начало, у други пластична тъкан на материята. В голямата творба струи внушението на живота, а не блясъка на техническите похвати. Когато темата е доведена до психологичната си сгъстеност - задачата е решена; останалото е самоцелно увлечение било по технически акробатства или багрови хрумвания.Моето внимание всякога е било насочено към здраво и трайно изграждане на творбата, без самоцелни залитания. Тематиката: живота.
- Кой е любимият Ви жанр?
- Човешката фигура е основа на моите живописни теми. После следва пейзажът, рядко натюрморта. Моята техника е акварел върху хартия, платно или плот. Основата, когато работя върху платно или дъска, е покрита с грунд /Case-Art/. Характерно за моята акварелна техника е: че тя ми служи като изразно средство, а не като самоцелни „акварели“. Затова у мен акварелът достига внушението и силата не само на иконата, фреското, но и на маслената боя. Процесът е безкрайно сложен, защото гони сложната проблематика за отразен пресъздаден живот.