Един от най-големите майстори на съвременната българска живопис. Ученик на Чудомир, който надминава учителя си. Един от най-разпознаваемите български художници. Това е Дечко Узунов, роден на днешния 22 февруари в самия край на 19 век - 1899 година.
Предлагаме ви материал за него от сайта presstv.bg от родния му град. Заглавието е на редакцията.

Дечко Узунов /1899-1986/ е български художник, академик, общественик. Забележителен майстор в съвременната ни живопис. Роден е в Казанлък. Завършил е Художествената академия. Специализирал е в Мюнхен. През 1936 г. с две картини участва в олимпийските игри в Берлин. Бил е преподавател в Академията и неин ректор, председател на СБХ. Участвал е в много изложби, вкл. в чужбина. Представил е самостоятелни изложби в София, Казанлък Сливен, Белград, Букурещ, Будапеща, Москва, Париж, Базел, Мюнхен, Кувейт, Пекин.
Негови творби са собственост на галерии в Москва, Будапеща, Париж и частни колекции във Великобритания, Италия, САЩ, Мексико
Бил е член на Ротари клуб; народен представител; действителен член на БАН; председател на Международната асоциация за пластични изкуства към ЮНЕСКО; член на Европейската академия на науките, изкуствата и литературата; почетен член на Мексиканската и Руската академии на изкуствата.
Носител на много престижни награди, сред тях: златен медал на Световното изложение в Париж; сребърен диплом на Ватикана за фреските с образите на Кирил и Методий; награда от румънския крал Михай Кръст за изкуство; орден „Народна република България“ I ст.; Димитровска награда; Герой на социалистическия труд; орден на Министерството на културата на Франция.
За него са написани книги, монографии, статии, създадени са филми      
Къщата му в София е галерия-музей с над 13 000 творби. Негови картини притежава и ХГ в Казанлък. Родната къща-експозиция „Дечко Узунов“ е открита за посещения през 1987 г. НГПИД „Акад. Дечко Узунов“ - Казанлък е организатор на Националния конкурс за детска рисунка „Наследници на Дечко Узунов“.    
Като дар на своите съграждани, Дечко Узунов е направил стенописи във фоайето на хотел „Казанлък“ и в храм „Св.Йоан Предтеча“. 
През 1999 г. ЮНЕСКО обяви Дечко Узунов за световна личност на годината
През 2018 г. в София бе открита изложба с негови творби - „Фрагменти от Европа“, посветена на Европейската година на културното наследство.                                
Пътят и „дългата му младост“, по израза на доц. Марин Добрев, започват от Казанлък. Баща му Христо бил търговец на бои и лакове, а майка му Лала - една от първите учителки. Животът им бил свързан със сцената на „Искра“. Имал две сестри. Сред първите му учители по рисуване били Димитър Радойков и Станьо Стаматов. Вземал е уроцо и от именития си съгражданин Чудомир. Първите си рисунки - калдъръмените улички на „Кулата“, лозята на Тюлбето, Старата река, конете и хората на пазара, подредил в „изложба“ на двора, закачвайки ги с щипки за пране.
Последвали гимназия в Стара Загора и Академията в София. Бил обкръжен от емблематични личности. Приятели му били Димитър Гюдженов, Никола Кожухаров, Николай Лилиев, Иван Мирчев, а преподавателите в Академията - проф. Петко Клисуров, проф. Стефан Иванов, Цено Тодоров, Никола Маринов. В Мюнхен бил заедно с Иван Пенков, Елисавета Багряна, Фани Мутафова, Константин Щъркелов, Симеон Радев и др. - модели за портретите му. В най-близката му среда били Николай Масалитинов, Кръстьо Сарафов, Людмила Живкова и Иван Славков. Сред учениците му са Светлин Русев, Лика Янко, Георги Божков. 
Всички с обич го наричали „бай Дечко“
„Ако за Пикасо казват, че си е присвоил цялото минало столетие, за нас това се отнася за Дечко Узунов“, казва Аксиния  Джурова. А доц.Добрев допълва: „Изящен и артистичен, страстен и проницателен, този аристократ на въображението премина през 20-тото столетие като символ на българския художествен гений“.
Художественото му наследство е изключително: живопис, графика, илюстрации на книги, сценография, монументална живопис. Работи в жанровете: портрет, голо тяло, пейзаж, натюрморт, фигурална композиция. Създава декори и костюми за театрални и балетни постановки. Рисува стенописи в Казанлък, Карлово, в Старозагорската и Народната опера, в Народния театър, НДК, Съдебната палата в София.  
„Аз по натура съм повече лирик, - казвал. - Затуй и моят акварел е по-душевен и непосредствен - като изписано любовно писмо...“. Буквално обливал картините си със светлина. Обяснявал: 
„На палитрата разбърквам 5-6 тона, за да не ги търся на платното. И започвам с широката четка
Получава се особена смес, която трябва да звучи правилно. Веднага търся центъра. Повториш ли го - раздвоява се. Трябва да събереш на фокус всичко, което искаш да кажеш. Защото е особена работа нашето - магия. Светлината ли? Не мога да кажа как става. Тя, боята, изглежда мръсна на палитрата, а върху стената - свети...“. Обожавал бялото: „Белият цвят - това е слънце, това е живот, това е песен...“.
На 60 г. маестрото се оженил за третата си съпруга - Олга. Първата - Маша, внезапно го изоставила, втората - Ина, починала от рак. И на трите правил портрети: „Обичам да гледам хубави жени“.
Олга била френска възпитаничка, лекарка. Отказала се от медицината и се посветила на съпруга си.
На два пъти му спасила живота
Единия път - рисувал на високо скеле, паднал и си счупил таза. По съвет на Ванга в Мюнхен го оперирал д-р Станишев. Втория път бил повален от опасно заболяване на простатата, направили му безкръвна операция.
От първия си брак Олга имала син на 2 г. - спортният журналист Ричард Груев, когото художникът така и не осиновил. Едното от децата-близнаци на Груев носи името Дечко.
Изпълнявайки волята на мъжа си, починал на 26 април 1986 г., Олга, отишла си 2 г. след него, дарила всичките му творби на държавата, 93 от тях - на галерията в Казанлък, 4 са дарени от племенниците му Христо и Атанас.
Не налагал своя стил на младите, търсел личното им изразяване. Студентът му  Борис Китанов пише: „Естествен и непринуден, артист в живота и в изкуството, той не се занимаваше с методиката на преподаването, а още по-малко с дисциплината. Цигарата беше като залепена на устните му, а очите му присвити от дима. Задаваше ни някаква тема и отиваше да играе билярд в кафенето на „Цар Освободител“.
Карал ги да се снабдят с бунтпапир и да подреждат изрезки на цветове и форми. Така проверявал чувството им за композиция. 
С това детско занимание методиката му приключвала
Бил очарователен със специфичния си казанлъшки говор и шегите си.
Велимир Петров споделя в книгата си онова, което е чул лично от художника. Той често „изяждал“ буквите и казвал: „Нъл тъй?“ и „Ам с`я!“. Чувството му за хумор било безгранично. След една своя изложба възкликнал: „Толкоз много народ - като на митинг! И толкоз много цветя - като на погребение!“. А друг път: „Да ме поздравят дойдоха и две бабички, едва кретат горките. Дъл шъ стана като тях...“.
Завели му веднъж един руски маршал и генерали, сред тях прославен летец, „да видели как рисуват българските по-първи художници“.
„Как отразявате, питат, тавариш Узунов, победния ход на Червената армия? Ам с`я! Пред атака, казвам, тавариш маршал“ - и посочил пейзажа с танковете и окопите. „А авиация где?“, пита летецът. „Първата вълна, казвам, току-що е прелетяла и вече покосява вражите позиции, задава се втората вълна. Нъл тъй“.
Друг път му завели съветски художници „от голямото им добрутро“. Показал им и някои по-модерни работи, като за запада. Оглеждали, цъкали, харесали им. 
„Айде, викам, почвайте като нас да рисувате, че да се учим от вас
и да вървим по-напред“.
Като бил в Китай, цялото им ЦеКа /Централният комитет на Китайската комунистическа партия - б.р./ имало трудов полуден. „Джо Ен Лай, дето е по културата, пита, вашите ръководители правят ли такива полудни. Ам с`я! Ние, казвам, този етап го минахме“. Поискали да направи демонстрация. Дали му бои, палитра, платно, наредили за модели едни старци с бради. А той се чудел как да се измъкне: „Няма капутмортум, казвам, рядко срещана боя, без нея не мога. Разтичаха се, намериха, ам с`я!“. Направил една топка от всичките бои и казал: „За два дни ще узрее“.
След два дни били в друг град. Дечко Узунов открил изложба у нас на испанския художник Хосе Санча. „След словото питам как мина, чакам да ме похвалят. Добре мина, казват, само дето вместо Хосе Санча, казваше Санчо Панса!“
Като бил в Правителствената болница, дошла да го види Дора Габе. И тя била там, на горния етаж. Била с 11 г. по-голяма, към 90-те. Говорела как годините не им личат. По едно време отметнала халата си:
„Гледай, Дечко, ти барем ги разбираш тия работи! Гледай какво запазено бедро - като на 80-годишна!“
Много се забавлявал и с един надпис под своя картина в Ловеч: „Старият мост Дечко Узунов“. Смятал, че няма правописна грешка.
Една сутрин тръгнал с БМВ-то за спешно заседание, но закъснял много. Милиционерите на кръстовищата го отпращали все в ляво, обиколил цяла София. Пристигнал и попитал делегация ли има, какво. „Ами, рекъл Атанас, шофьорът, като си тръгнал, Бай Дечко, подал си ляв мигач и така си карал с него до тука“.
Като се върнал от среща с Пикасо в Париж, вестниците писали, че ето на, срещнаха се двама големи художници: от българска страна - героят на социалистическия труд, народният художник, лауреат на Димитровска награда, председател на СБХ, професор Дечко Узунов, и от френска - Пикасо.
„Да потънеш в земята от срам, казал Дечко Узунов,  ако искат да знаят, на Пикасото името, нали е испанец, по документи се пише на цели четири реда, няма никакви титли, ама като се каже Пикасо, цял свят го знае“.
За Дечко Узунов разказва един от най-големите колекционери на изобразително изкуство Боян Радев. В началото шампионът събирал картини, като молел и да му ги подарят. Първата му дал Стоян Илиев.
„Ще отида и при бай Дечко“, му рекъл Радев.
„Глупости, как ще ти даде Дечко Узунов картина на теб?!“
„Що да не ми даде, той ме обича като син!“
Отишъл.
„Веднага, мойто момче!“
И маестрото се обадил на още 7-8 художници. За 10 дни Радев имал вече 20 картини!
„Бай Дечко умираше за мен. Лекарства за очите, хартия, акварелни бои му носех. Когато бях културен аташе във Виена, исках да му подаря най-скъпия блейзър, но той отказа. Олга обаче си тръгна с големи пакети. А той тайно от нея ми даде всичките си акварели. При бай Дечко, каквото каже Олга, това ставаше“, спомня си Радев.
Веднъж видял платната му с голи тела и му рекъл: „Ей, бай Дечко, откъде такива мадами“, а той /художникът леко заеквал/: „П-п-п-по памет, Бояне, п-п-по памет“.
„В какво вярвам ли? Вярвам в безсмъртието. Животът е онова, което е излязло от сърцето, от чувствителността, от всичко, което е добротата. Това, което си създал, това е твоят живот. Вечното е онова, което ще преживей. Което ще преживей и смъртта ти... Тогава вече можеш да си спокоен, че наистина си творил изкуство, което заслужава да бъде признато“, казва големият майстор, преди да стане част от вечността.