Пиша тази статия на базата на книгата „Петър Стоянов-Царя (1835-1899), родолюбец, подпомагал известни български чети“, издадена от „Лени Ан“ през 2007 година. Тя е посветена на 130-ата годишнина от Освобождението на България и 140-ата годишнина от величавия подвиг на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Нейн автор е русенският историк и нумизмат Росен Кожухаров. В своето изложение ще допълня някои факти, неизяснени в книгата. Неколкократно съм разговарял с г-н Кожухаров и заявих, че разполагам със сведения, за които се говори с догадки и предположения. Авторът не носи вина за пропуснатото. Такъв материал му е бил подаден, това е написал в книгата. Основните неясноти са в главата „Родът“ от страници 44-48. Там ще направя точни корекции и допълнения. Другите основни документални факти са дадени от чичо ми Владимир Иванов Царев (1926-2003) - известен адвокат в Русе. Той разполагаше с целия архив, но явно не е знаел, че и у мен има ценни документи. Не отричам приноса му за написване на книгата, защото е положил огромни усилия. Първата статия за поборника е негово дело. Отпечатана е на 15 август 1967 година във вестник „Дунавска правда“ в съавторство с журналиста Йордан Йорданов под заглавие „Малко известен четник от четата на Хаджи Димитър“. Нека минем към същността.

Кой е Петър Царев?
Той е един от скромните и неполучили признание дейци за освобождението ни. Не се вживява в ролята на водач, нито се смята за виден революционер. Животът му е пример за безшумна и целенасочена работа в полза на Отечеството.
Роден е през 1835 година в еленското село (махала) Шобеците в будно семейство. Баща му - Стоян - е заможен, ползва се с голям авторитет в околността, заради своите ум, енергичност и родолюбие. В дома си малкият Петър е под влияние на патриотична атмосфера. Слуша разкази и песни за смелите борци за свобода. Те се запечатват за цял живот в съзнанието му.
Когато навършва десет години, баща му го записва в килийното училище на съседното село Буйновци, където учи пет години. След това родителите му го изпращат да усвои абаджийството в Елена. Работи упорито, става калфа, но този занаят не го привлича. Мечтата му не е да се издига професионално, а да служи всеотдайно на народа си.
Сформира младежка хайдушка чета, която държи под контрол Твърдишкия проход
в участъка от Елена до Твърдица и изпълнява наказателни акции срещу народни мъчители, поддържайки широк контакт с населението.
Заподозрян от турските власти, Петър Стоянов се отправя към Плевен с верния си съратник Антон Драганов. Тук Тайният революционен комитет, имащ за главна цел да подготви въстание в Северозападна България, му възлага две основни задачи: да привлече за борбата надеждни патриоти и да събере средства за купуване на оръжие. Петър Стоянов и Антон Драганов се свързват с врачанския владика Доротей, минаващ за много богат човек и щедър дарител. Смятат, че ще получат значителна сума, но владиката ги предава на турските власти. Петър е осъден на десет години тъмничен затвор през есента на 1859 г. Окован е във вериги и е поставен в единична килия във Видинската крепост, където се е намирал турският затвор. Той не се отчайва. 
Изработва ефикасен план и успява да избяга оттам през есента на 1861 година
Първоначално се отправя към Сърбия, минавайки през много перипетии. Не среща очакваното разбиране от сръбските власти, които междувременно са получили нота от Високата порта. Турското правителство иска Сърбия да му предаде Петър Стоянов. Съпругата на околийския началник на Неготин е дълбоко възмутена от подготвяното предаване на българина. Нейна е заслугата той да бъде тайно прехвърлен в Румъния. 
Така започва румънският период от живота му.
В началото на 1863 година Петър започва да се занимава с преработка и търговия на тютюн на север от Дунава. През същата година на 14 юли се венчават с Анастасия Димитрова, която е с русенски корени. Публикувам венчалния им акт, издаден в Букурещ на споменатата дата. Благодарение на своята предприемчивост, честност и трудолюбие, придобива солидно състояние, възлизащо по онова време на около 200 000 златни френски франка и става известен в Букурещ под името Петър Тютюнджиев.
Видният търговец обаче не използва натрупаното богатство, за да води спокоен и охолен живот. Спечелените средства използва за освободителната кауза, развивайки 
широка дейност за подпомагане на българската емиграция в Румъния
Около 1865/66 година той закупува голямо имение в местността Дялу Спиру край Букурещ. В него построява масивна двуетажна сграда, обзавежда я и създава Дом на емигрантите, осигурявайки им добри условия за настаняване и дейност. В имението се обучават четници, леят се куршуми и фишеци, складират се пушки и муниции. Там намират убежище всички нуждаещи се български емигранти.
За периода 1867-1877 година той подпомага изцяло или частично подготовката на четите, преминали в България - на Панайот Хитов и Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджа, Христо Ботев. През 1877-78 година участва в четата на Дядо Желю войвода, която е в помощ на руската армия.
Сега ще поясня и защо са го нарекли Петър Царя, откъдето идва наименованието на нашата фамилия Цареви. Доброволците за четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, живеещи в Букурещ, се събират в имението на Петър Стоянов. В края на декември 1867 година той поканва и Хаджи Димитър. Войводата идва да направи лично преглед на военната подготовка, въоръжението и екипировката на четниците си. На трапезата присъстват всички. Срещата преминава в братска атмосфера. Войводата произнася кратко, но затрогващо слово, в което благодари на домакина за голямата подкрепа. Удостоява го с прозвището „цар“. Четниците започват да скандират гръмко: „Да живей Петър Царя!“, атмосферата е и трогателна, и приповдигната, и покъртителна. 
Младите момчета, славещи новия цар, вече са се сгодили за смъртта
но са готови да я посрещнат в името на идеалите си. Така от края на 1867 година българската емиграция вече го нарича Петър Царя.
Идва ред да осветля и родовите подробности. В автобиографичния си разказ родоначалникът на фамилията Цареви говори с по едно изречение за баща си Стоян Цонев и майка си Мария. Със сигурност се знае, че е имал още трима братя и една сестра. На по-малкия си брат Иван поверява да се грижи за имението в Дялу Спиру, в което придружава каруците с оръжие и облекло за четниците. Другите му двама братя са Кою, живял в Разград докъм 1914 година и Юрдан, останал в родното им село Шобеците. Освен това Кою споменава своя сестра, която го окрадила, но името не е споменато.     Анастасия и Петър имат петима сина и две дъщери: Николай, Гица, Иван, Илия, Методий, Ангелина и Парашкева. Виждате ги на общата семейна снимка. 
Запазен е родов албум, в който са поместени отделни снимки на всички
Албумът, както и много други снимки и документи съхранявам в личния си архив. Благодарение на тях, правя допълненията към биографията на моя прадядо Петър Стоянов Царев.
По-подробни сведения съм запазил за синовете Иван Петров Царев (1880-1966) и Илия Петров Царев (1882-1962). Обстойно няма да се спирам, защото за тях съм писал в статията си „Братя Цареви - общ корен, различни пътища, една любов - България“, поместена в бр.205 на вестник „Утро“ от 6 септември 2018 г. Иван е мой дядо. Запазил съм голям брой негови снимки, както и на генерал Илия Царев - негов брат. Последният, ген.Илия Царев, е автор на „Бурният жизнен път на един бунтовник от предосвобожденската епоха - Петър Стоянов Царя. Кратък биографически очерк“, където се дават ценните сведения, с които разполагаме. Това е написано и в бележките в споменатата книга на Росен Кожухаров. Генералът е ползвал записките на баща си, за да напише очерка. Не е бил семеен и няма наследници. Моят дядо Иван продължава рода. Със съпругата си Тодорица Стефанова Царева (1890-1979) имат четирима сина: Борис (1913-1985), Кирил (1916-1940), Райчо (1919-1985) и Владимир (1926-2003). За другите деца на Петър зная, че са останали да живеят в Румъния, но сведения за тях не сме открили, въпреки правените опити. Ангелина почива през 1962 година в дома на баща си, а най-малкият Методий, когото помня, почина през 1972 година в Голямо Враново.
Сега да се върнем към поборника. От 1879 година
Петър Стоянов Царев се установява да живее в Русе и градът се превръща в негово второ родно място
Съпътстван е от безброй грижи за насъщния, защото докато е бил в Румъния се разорява поради огромните дарения, които прави. Не роптае и не се отчайва. Издържа семейството си със скромната народна пенсия от тогавашни 50 лева, отпусната му от българското правителство в началото на януари 1884 година. Около 1886 година с помощта на приятеля си Никола Обретенов Петър Царев придобива дворно място от 500 кв.м на ул.“19 февруари“ №6 (тогава „Хаджи Муса“), където си построява скромна къща. Сегашната, намираща се там, е строена от сина му Иван - мой дядо, както споменах. След Освобождението Петър Царев е с разклатено здраве, прикован на легло. Страда от остър ревматизъм, получен във Видинския затвор (1859/60) Болестта е особено напреднала в единия крак, на който е била веригата. 
В последните дни от живота си е разочарован от българската политическа действителност
Напуска този свят на 27 декември 1899 година в Русе. Погребан е в Алеята на възрожденците в русенските гробища. На мястото на гроба му сега има паметна плоча. Името му е изписано в Пантеона на възрожденците, където са положени и костите му.
Трудно е да се опише животът на поборника Петър Царев в рамките на една статия. Тук направих само някои допълнения, липсващи в споменатата книга. Снимките не са публикувани досега. По темата бях писал още като студент във Велико Търново - вестник „Наука и труд“, бр.12 от 25 декември 1987 г., с.2. Други сведения могат да се прочетат в статията на Росен Кожухаров „Приносът на Петър Стоянов-Царя за освобождението на България“ в сп.“Антиквариат“ г.III, бр.1/2008, с.8-10.
Далеч съм от мисълта, че в това изложение съм изчерпал всичко, но и малкото, казано и писано за нашите предци, е много. Те го заслужават.