Фондация „Шанс за децата и природата в България“ обяви победителите в VI литературен конкурс за младите българи по света за написване на кратък разказ или есе „И децата покоряват светове. Покажи, че  можеш!“ - 2019/2020 на тема „Моето писмо към България“. Предлагаме ви трите най-добри есета. Заглавията са на редакцията.

Александър Крумов, 15 г., Бремен, Германия
Българско неделно училище „Аз съм българче“, Бремен
Казвам се Александър Атанасов Крумов, роден съм в град Плевен през 2004г. и от две години и половина живея в Бремен, Германия. Литературата и театърът са ми страст и когато разполагам със свободно време обичам да чета всякакви жанрове книги и да гледам научно-популярни филми. Мечтая си някой ден да получа своя шанс на големия екран и да стана знаменит актьор! Изключително благодарен съм, че тук в Бремен срещнах госпожа Йорданка Захариева, благодарение на която продължавам да правя това, което обичам!

Есен е. Навън вече започва да става студено. Прибирам се от училище и се любувам на обагрените клони на дърветата във всички нюанси на жълто, оранжево и червено.
Вълшебно е, но аз не съм у дома. Аз съм в чужда страна. И точно в този момент се улавям, че започвам да мисля, колко по–хубаво е в моята родина.
Покрай мен се чува шумът на машина, която издухва листата. Ех, да можех за секунда да съм у дома, в моята стая, където всяка сутрин се чува метлата на баба, която мете двора. Едно малко кътче, но прекрасно.
Пренасям се у дома мислено. Всяка сутрин шетнята на баба ме събужда и аз лениво излизам навън. Дядо чете сутрешния вестник и в мига в който ме вижда се усмихва.
В очите му откривам радост, любов и една специална енергия, която ме зарежда.
Дори и сега виждам щастливите им лица, но те са някъде дълбоко в душата ми, а тази енергия прониква в мен и прави деня ми усмихнат. Опитвам се да я задържа, колкото може по–дълго време, за да черпя сила и в чуждата държава. През камерата на телефона виждаш лица и усмивки, но не се предава топлинката на прегръдката, уханието на топли гозби, нито звуците на моята улица.
Аз съм на немска улица. Вървя и преглъщам. Буца е заседнала в гърлото ми. За да задържа сълзите, които напират, поглеждам към небето и видях облаците.
Първото нещо, което изплува в съзнанието ми е песента „Я, кажи ми облаче ле бяло…“
Започнах да си тананикам. Направо запях. „Не видя ли бащини и двори?“ и не издържах. Сякаш това беше моята песен днес и без да се усетя изрекох на глас:
„Облаче, кажи на баба и на дядо, че жив и здрав тук си ме видяло!“
Разплаках се, а уж съм мъж.
Ходя по улицата , гледам листата . Не са така цветни и красиви като у дома.
Липсва ми песента на птичките, липсва ми ароматът на нашите цветя, вкусът на нашата вода. Дори въздухът, който дишам ми липсва!
Но трябва да съм силен.
Боли ме, че трябваше да напуснем родината, че грижите за бита са толкова трудни и сега трябва да преодолявам носталгията. А спомените всеки ден се връщат и ме затрупват като лавина.
Чудя се, колко сила му трябва на един човек да съвмести радостта и носталгията, липсата на близките хора и търсенето на нови приятелства, спомените и надеждите за бъдеще.
Очаквам моментите, в които се връщам у дома . Да ме посрещнат засмените очи на дядо, топлата усмивка на баба и ароматните сутрини, в които ме очаква нещо вкусно, приготвено от любящите и ръце. Така ми липсва топлинката на дома!
И колко пропуснати утрини заедно!
Обичам те, моя България!
От първата крачка на терминал две, от първата глътка въздух на родна земя.