Какво правите по никое време в България? - питам виолиста Владимир Русев, който целия януари заедно със съпругата си кръстосва България, като основно маршрутът  е между родния Русе и София, откъдето е Радослава. 
Ама какво „никое време“ - та ние с Ради сме просто в лятна ваканция! - засмива се Владимир. И докато аз се укорявам, че не съм се сетила, че в Бразилия, където русенецът живее вече осма година, сега е лято и лятната ваканция е напълно логична, Влади продължава: 
„Да, наистина това е съвсем друг свят, всичко е различно, различни са и температурите през двата сезона - дъждовен и недъждовен. През зимата се случва те да „падат“ до 20 градуса /плюс, разбира се!/, а през лятото редовно стигат до 40-45 градуса. С всичко това обаче се свиква, стига да си достатъчно адаптивен, а и мотивацията ти да живееш в условия, коренно различни от тези, с които си свикнал, да е достатъчно силна и убедителна“. 
При Владимир Русев очевидно тази мотивация е налице. Възможността да прави най-доброто, на което е способен, с голямата си любов - виолата, го отвежда в Бразилия преди осем години и явно всичко в щата Амазония на огромната латиноамериканска страна говори в полза на реализацията на музиканта с любимия му инструмент. 
Е, вярно е, че родителите и близките и на Владимир, и на Радослава остават на немислимото разстояние, което със самолет се изминава за около 30 часа. Но нали затова са ваканциите! 
Днес Владимир не си представя какво би правил без виолата. А 
открива „своя“ инструмент, когато е ученик вече в 11 клас
Бил съм около шестгодишен, когато нашите ме заведоха на първите уроци по солфеж, разказва русенецът. Няколко месеца по-късно детето вижда своя учител Алекси Драганов да носи цигулка. „Нещо в мен ми каза: „Това е моят инструмент!“. И така се започна. По това време в Музикалното училище приемаха от 4 клас. Там много ми харесваше, всичко много ми допадаше и учех с удоволствие. А някъде след 9-10 клас започнах да усещам, че ми е време да потърся нещо различно от цигулката. Година преди да завърша, споделих това с моя учител Алекси Драганов и той прие присърце колебанията ми. Той ме заведе в София, където стана ясно, че всъщност виолата ще бъде моят избор за цял живот. И се наложи да усвоявам виолата за отрицателно време - предстоеше ми да завърша 12 клас и да се подготвя за изпитите в Музикалната академия. Последваха много уроци, майсторски класове, за да наваксам материала, който се учи няколко години. Много съм благодарен и на други две мои учителки, които бяха и невероятни педагози, и страхотни музиканти - Галя Косева и Богдана Пенева. Така към края на последната учебна година в Музикалното, когато преди абитуриентските балове се провежда вече традиционното прослушване за оркестъра на операта, тогавашният директор на операта 
маестро Георги Димитров отсече: „Започваш от първи септември!“
За мен това беше шок! Хем беше толкова радващо, хем тепърва ми предстоеше да кандидатствам в академията... Не беше никак лесно. Първите две години от следването ми много често след концерт вземах нощния влак и на сутринта бях на лекции. За щастие, моят професор в София проф.Огнян Станчев ме разбра, след това разбиране прояви и доц.Владислав Андонов, при когото след пенсионирането на проф.Станчев завърших и бакалавърската, и магистърската степен. Напрежението беше много голямо, но след втори курс спечелих конкурс за оркестър „Симфониета“ в София и продължих да работя, но вече без изтощителните пътувания“, раказва Владимир. 
Докато той следва в Музикалната академия, там идват да учат студенти от Бразилия. Вече след дипломирането си Владимир среща един от тях, Джовани от град Манаус, столицата на бразилския щат Амазония. Джовани му казва, че в София ще дойдат главният диригент и негови колеги от Театро Амазонас, за да проведат конкурс за оркестъра. Театърът е визитната картичка на Манаус, съществува още от 19 век, а през 1997 г. един голям бразилски диригент, Жулио Медаля, създава и симфоничен оркестър, разказва русенецът. Днес театърът е в Топ 10 на списание „Форбс“ редом с Ла Скала и Болшой театър. А авторитетният ежегоден оперен фестивал събира от април до юни артисти и публика от различни краища не само на Бразилия, а и на света.
Тъй като Медаля имал много близки контакти и знаел какво е качеството на музикантите в България и Русия, предпочитал да намира с конкурси хора за оркестъра именно от тези страни. 
„Продължавах да работя в „Симфониета“. И си помислих: защо пък да не се явя? Аз 
много си обичам България, но винаги съм си мечтал да пробвам нещо навън
А Южна Америка винаги е била за мен една енигма. Така че се подготвих - две седмици се заключих и свирих - и след още две седмици стана ясно, че печеля конкурса“. 
Близо половин година продължава оформянето на документите, преводи, легализации, визи. На 1 април 2012 година с един куфар и една виола Владимир Русев потегля към съвършено новия си начин на живот в напълно непознатия град Манаус.
„Пътят ми се стори безкраен - 3 полета, 30 часа с престоите, от София до Германия, след това 11 часа през океана до Сао Паулу, а оттам още 3000 километра до Манаус. Посрещнаха ни колеги българи, които вече работеха в оркестъра. Казаха ни: „Вдишайте дълбоко, издишайте и сега - отвориха вратата на летището, - сега поемете първата си глътка бразилски въздух!“. Беше нещо неописуемо - горещо, влажно... Нещо, което се помни за цял живот. На 2 април пристигнахме, а на 3-и вече бяхме на репетиция“, припомня си русенецът. 
Адаптацията към климата, часовата разлика и всичко останало вървели успоредно с репетициите. Нямало време  - в средата на април започвал оперният фестивал и оркестърът трябвало да бъде готов.
„Моето „кръщение“ в оркестъра на Манаус беше със съвременната опера „Лулу“ на Албан Берг - ужасно трудна музика, в която трябваше да навлезем мълниеносно, тъй като премиерата беше след седмица. На фестивала тогава свирихме също „Тоска“ и „Вълшебната флейта“, разказва Владимир Русев. 
Три месеца по-късно пристига и Радослава - „жената на живота ми“, както я нарича Владимир. А заради мъжа на своя живот 
пианистката Ради затваря страницата с българските си концерти и с преподаването 
в столичното Музикално училище и прелита същите тези 30 часа до непознатия Манаус. 
Тя вече беше по-напред с португалския, в София беше ходила на курсове, така че ми помагаше и на мен с езика, усмихва се Владимир. Той първо научил цифрите - те са му жизнено важни, тъй като на репетиция трябва да знаеш за кои тактове говори диригентът. „Постепенно свикнахме с различността - интересно ни е всичко ново и го приемаме. Има и хора, които не успяват да се адаптират - най-добрият ми приятел издържа една година и си тръгна. А инак там е пълно с чужденци - както САЩ, и Бразилия също е интернационална държава, има бели, мулати, тъмни. И е немислимо самото понятие расизъм. Само в оркестъра, който е от около 70 души, най-много сме българите, след нас най-многобройни са руснаците или хората от бившите съветски републики, имаме двама американци, двама немци, един перуанец, един аржентинец, двама чилийци, отскоро дори и един кубинец“, продължава разказа си русенецът. 
Музикантите там принадлежат към уважаваната средна класа 
/онази класа, за която в България постоянно се говори, но така и все още я няма, вметва Владимир/. Изкуството е на почит и държавната политика акцентира върху него. В това число и върху държавни школи, абсолютно безплатни за децата, в които изявени музиканти преподават музика, театър, класически балет. Правят го, защото осъзнават, че имат липси в тези направления, а у тях е силно развит стремежът да създадат национални традиции в културата, обяснява Владимир. Самият той преподава в такава държавна детска школа. Радослава също освен с концертиране се занимава отново с преподавателска дейност. 
„Всички хора са извънредно дружелюбни, винаги са усмихнати, винаги са готови да ти помогнат - дори и да не са в състояние. Там не можеш да видиш някой недоволен. Ще речеш, че всичко им е наред. Разбира се, че и там има проблеми. Но въпросът е как възприемаш света - ако си склонен да му се радваш, тогава обръщаш внимание най-вече на хубавото“, обяснява музикантът. 
Очевидно и той е от тази порода - на „немрънкащите“ хора, които търсят да открият интересното и хубавото. „Е, да - там няма розови домати, няма краве сирене, няма лешници и шам фъстък. Но пък има сто вида други сирена, има изобилие от плодове и местни ядки, за повечето от които нямаме български названия. Там са
най-сладките ананаси на света, най-вкусните дини, най-ароматните пъпеши
Самият Манаус, който като пристигнахме, беше с 1,5 милиона жители, а сега вече населението е над 3 милиона, е разположен на множество реки и канали. Случвало се е от водата понякога да излизат крокодили - беше изпълзял един 4-метров екземпляр. Хората вместо да се уплашат и да го претрепят, го вързаха с въжета и се обадиха на службите да го приберат. А ленивците, които много обичат да се разхождат по шосето, също се хващат и се изнасят на тротоара - да не би някоя кола да ги блъсне... Папагалите са накацали по дърветата, в цветята на нашия балкон постоянно трептят миниатюрни колибри, а честа гледка са близо двуметрови игуани да се разхождат необезпокоявано“, продължава Владимир. 
Двамата с Радослава обичат да ходят в Рио де Жанейро, където плажовете са невероятни, а в града цари страхотен дух. Според Влади всеки трябва да посети този удивителен град - но само да не е по време на карнавала, когато стълпотворението не позволява да се усети атмосферата. Русенецът обича да пътува, с Ради са ходили в амазонската джунгла, през Венецуела са стигали до живописния остров Маргерита. И имат още много маршрути, които тепърва им предстои да изминат. 
Засега плановете им са свързани с Манаус. И двамата много бихме искали да се върнем в България, но за човек с нашата професия това е много трудно, признава Владимир Русев. Все пак той забелязва при всяко тяхно завръщане, че „може да е малко - но има някакъв прогрес у нас“. Макар че веднага добавя: „А може би така ми се иска да бъде...“. 
След няколко дни Владимир Русев отново потегля по дългия път през половината земно кълбо към Манаус - където го чака любимата му работа като един от водачите на виолите в оркестъра. В мисления албум със свидни впечатления ще добави обичливите погледи на родителите си Надя и Томислав, срещите с приятели, гледките от любимия Русе. И едно съжаление - че отново се налага да отговори отрицателно на поканата от директорката на Училището по изкуствата Мария Дуканова да се включи във Фестивалния оркестър на Мартенските музикални дни. Много ми се иска да дойда - знам каква невероятна емоция е, преди две години свирих с него, но за съжаление, точно през март ние усилено се готвим за нашия фестивал и няма как да отсъствам, обяснява Владимир. Но се надява на други възможности, които може би съдбата замисля за него.