След всички дъвки за балончета и розови лимонади и шербети, тук-таме с подлютен пиперец и обилно дъхтяща на роден сминдух шарена сол във вид на еротико-политически пикантерии, които изобилно се изливат по българските сцени, в това число и по русенската, публиката в града получи възможност да си припомни защо всъщност обичаше да ходи на театър. 
Това, разбира се, стана по един доста шокиращ начин. След като години наред
постановка след постановка упорито привикваха зрителите да се смеят на плоски шеги
и примитивни битови ситуации; след като започна да се налага разбирането, че преобладаващата част от актьорското съсловие е достатъчно да усвои една характерна роля и да я мултиплицира във всеки спектакъл, независимо от типажа, когото играе; след като повечето от самите актьори се измъчваха от „новото статукво“, което ги вкарваше в едно стандартно и безлично прокрустово ложе, не позволяващо дори да помислят за силата на превъплъщението и големия смисъл на актьорската игра - след всичко това, естествено, е трудно хората в залата да си представят, че някой ще поиска да ги върне към истинския смисъл на театралното /свещено/действие. Особено когато става дума за театър извън столицата /където има и халтураджийски трупи, но има и такива, които правят истински театър/. 
Преди няколко дни русенската публика получи един от редките напоследък шансове да си припомни що е то силата на изкуството и да види какви блестящи актьори има в трупата на русенския театър: нека ми бъде позволено да изброя всичките, тъй като премиерата на „Хоро“ е прекрасен повод за това: Александър Узунов, Венцислав Петков, Ивайло Спасимиров, Иван Самоковлиев, Йовко Кънев, Красимир Ненков, Кристиана Ценкова, Кадри Хабил, Косьо Станев, Крум Берков, Любомир Кънев, Мариана Крумова, Надя Банчева, Тони Тончева, Ясена Господинова /в азбучен ред, както са в листовката на спектакъла/.    
Ритъмът на неравноделните тактове на българското хоро
което макар да е емблематична балканска реалия, ние продължаваме да си го смятаме за най-вече наше изконно и уникално - този ритъм отначало трудно доловимо, а след това все по-осезаемо запълва зрителната зала на Доходното здание. Постепенно тътенът на тъпана от фон се превръща в доминанта, която вече не е просто звук, съпътстващ влизането на зрителите, а започва да се наслагва по сетивата и да подсказва нещо тревожно, което предстои да се случи. Светлината в салона остава включена и когато вече самото представление започва - сякаш за да не позволи на хората в залата да се скрият в удобната анонимност, а да останат будни, наблюдателни, активни, за да не пропуснат нито едно от посланията, които започват да им отправят актьорите от сцената. 
Така започва представлението на най-новата премиера на русенския театър - „Хоро“ по разтърсващия роман на Антон Страшимиров. Него е избрал режисьорът Петър Денчев, за да каже колко страшни са насилието, жестокостта, безогледното смазване на 
другостта, която някой е решил, че е излишна
И колко нищожно е разстоянието до тази жестокост, как с лекота могат да я прекрачат дори хора, които на пръв поглед не са зверове, напротив, наглед са съвсем благодушни и дори кротки хорица. 
Какво отключва тези атавистични страсти, докъде може да стигне човешката мерзост и има ли сила, която да оправдае насилието - или то е еднакво грозно и ужасно, без значение дали бият и убиват хората с уж леви идеологии или пък другите, които имат десни разбирания? 
Къде е онази тънка граница между морала и „необходимостта“ или „позволението“ да смачкаш и да убиеш? Този въпрос, тревожил много умове още отпреди Достоевски да накара своя Разколников да убие старата  лихварка, е една от драматичните въпросителни, които са поставени в основата на новия русенски спектакъл. В него няма положителни герои
В бяло е единствено Мичето, която се лута като наивна птица
озовала се в мрежите на птицеловците - изоставена от брат си Сашко, пренебрегната от любимия си Иско, изнасилена и обругана от околийския управител Сотир, който се венчава за нея в деня, когато умира единственият близък човек на Мичето - старата Карабельова. 
Единственото от Страшимировото „Хоро“, което режисьорът Петър Денчев отлага настрани, това е онзи идеологичен елемент, който години наред натоварваше прочита на литературната творба със задължителното противопоставяне „комунисти-фашисти“. Допреди три десетилетия нямаше и сянка от съмнение, че първите бяха добрите, а вторите - злодеите. 
В постановката на Денчев с изчистването на тези натоварвания остава злокобната същина на човека, който без значение какви са идеологическите му разбирания и принадлежности е в състояние да отприщи най-страшни и черни страсти в изкривената реалност на терор, насилие, разюзданост, заличаване на понятия като морал, чест, справедливост, почтеност. 
В тази изкривена реалност всички герои в постановката показват по две лица
Кметът Нако /Венцислав Петков/ е ту законопослушен и покорен, ту на моменти у него избива искрено възмущение /“Ама каква сватба е това, бе!“/ и някакъв порив към рудиментарна справедливост. Околийският Сотир /в блестящото изпълнение на Кадри Хабил/ е безогледен и жесток, като без капка свян рови под дюшека на умиращата старица, за да я обере, но е и жалък нещастник - когато разплакан стиска в ръка булото на изчезналата му невяста. Кметшата Софка /Ясена Господинова/ прегръща страстно любовника си полковник Гнойнишки, но преди финалното хоро търси рамото на мъжа си. Иско размишлява дали би приел обруганата си любима, но това не му пречи да стане съучастник в грабеж и убийство. Може би най-последователен като типаж е полковник Гнойнишки /Ивайло Спасимиров/, който е безапелационен в своята безогледност - при това неведнъж я мотивира със ситуацията в страната, с обективна необходимост, с нуждата от отмъщение - взе познати неща, нали? 
Спектакълът трупа болка, възмущение, непоносимост у зрителя. Денчев засилва тези усещания, 
като чрез синкопите на отделните сцени води публиката към кулминацията
Той очевидно не желае да остави място за поемане на въздух, за обяснение, за оправдание - изстрелите отнасят бялата фигура на Мичето /Кристиана Ценкова/ дълго преди края на спектакъла. И в тази нагнетена безизходност, в която пред очите на зрителите сватбеното хоро, празничното сватбено хоро /хореографията е на Богдан Донев/, се е превърнало в траурен танц, финалът накрая поставя вместо точки - нови въпросителни. Защото като въпросителни полягат един след друг на сцената участниците в хорото - кметът, околийският, попът, Гнойнишки, Софка, селянката... И тези въпросителни продължават да тревожат съзнанието на зрителите. Което е в съзвучие с идеята на Петър Денчев.  
Три дни преди премиерата актьорите от русенската трупа признаха, че са се върнали към радостта на истинските репетиции, които за „Хоро“ са продължили почти цели два месеца. Мисля, че след премиерата повечето от зрителите в залата можеха да признаят, че са се върнали към радостта от докосването до истинския театър. Припомниха си защо всъщност обичат да ходят на театър. И със сигурност техните продължителни аплодисменти бяха израз на признателността към режисьора и целия му екип. А може би и очакване за следващите такива спектакли.