Здравейте! Имам един проблем, който не допуснах да отрови напълно живота ми. Мъжът ми ме ревнуваше още отпреди началото на брака ни. Не искам да си спомням нелепите моменти, в които преглъщах сълзи и обида. Той беше в състояние да фантазира истории, които напълно се разминават със същността ми. Не ме познаваше ли? А дали щеше да иска да свърже живота си с мен, ако това, което си въобразяваше, можеше да е вярно? Изпадаше в една емоционална дупка, когато му разказвах за служебни контакти - конфликти в работата или пък добро сработване. Млъкваше и след голямо настояване от моя страна си признаваше, че си мисли, че съответният колега (ако е ставало въпрос за колега мъж) е спорил с мен, защото може би ме харесвал! От семейството ми, в което съм израснала, не помня ревност между родителите ми и преди да се запознаем с него, считах, че ревнуващият е човек с психически проблем. Беше ми много мъчно, че ми се случва това, но положих усилия през годините да убеждавам моя съпруг при всеки нов повод как се чувствам от обидните му подозрения. Мисля, че само благодарение на това, че бранех правото си свободно да се изразявам, да се противопоставям, ако ме засичаше с иронична забележка, нашият живот заедно се оказа възможен. Ако се бях примирила, дали тази ревност щеше да се превърне в системен тормоз? Ако пък не бях проявила търпение и постоянство, дали нямаше да се разделим завинаги? Но ние се обичахме, както се обичаме и сега, дали ревността можеше да унищожи любовта? За съжаление съвсем скоро се появи нов повод да си задам тези стари въпроси. В сайта на един столичен вестник излезе годишен хороскоп, в който за моята зодия пишеше, че през новата година предстои голяма промяна в личния живот, смяна на партньора, прелом. Вместо както обикновено да ги коментираме като майтап, защото хороскопите ги четем от време на време за развлечение, мъжът ми като че ли със същата стара ревност реши, че ми предстои да харесам друг и да се разделим. Ядосах се и го питах нарочно ли ми го каза това, за да ме ядоса, или наистина се е повлиял от вяра в няколко думи от хороскоп. Ситуацията се успокои, но продължавам да се питам дали ако не бях по-борбена, това у него можеше да прерасне в болестна ревност, в която хората стигат до ужасни крайности. Мисля си, че моят съпруг не би изпаднал чак в такава, дори и да не му възразявах по този начин, защото сравнявам нашия проблем с този на младичка колежка, която не дойде дори на женски банкет, за да си спести тормоза от съпруга й. Попитах я дали си представя какво е да я ревнуват така цял живот. Петя, защо тя се примирява и се чувства неспокойна и като виновна дори ако седне с нас на кафе след работа, което го правим най-много два пъти месечно? Може ли да й подейства психологическата помощ? Защо са такива ревнивци българските мъже? Надя, 58 г.

Здравей, Надя! Поставяш интересни въпроси за ревността в брака. Разбирам, че у вас проблемът е овладян отдавна и по-скоро имаш нужда да се информираш по тази много сериозна тема, а също си и загрижена за младата жена, която може да е под влияние на - както я наричаш - болестната ревност.
Първо, бързам да възразя, че българските мъже са ревнивци, като се съгласявам, че има и такива, но
този проблем не вирее само тук, на Балканите
и касае не само мъже, но и жени.
Действително изследванията отчитат, че той е повече или по-малко характерен за някои култури, но за да снема подозрението от българските мъже, тук ще се позова на обяснения, които са плод на сериозен опит и проучвания по него в развити европейски страни.
Ревността, която причинява голямо страдание
e отношение, основано върху упражняването на контрол и психологическо насилие чрез изразяване на оскърбителни подозрения, за каквито е подходящо казаното от теб, Надя: „Не искам да си спомням нелепите моменти, в които преглъщах сълзи и обида“. Такъв контрол показва собственическо отношение към другия. Може да бъде следен с цел да бъде управляван и да се властва над него, да се ограничи предишната му свобода - разходките, социалните контакти и дори и мислите му, примерно „За какво мислиш, когато не говориш?... Не, ти мислиш за нещо, което криеш от мен!“. Възможно е
да се пречи на другия да се развива
професионално или да продължи образованието си. Ако на твоята колежка й се струва, че постепенно съпругът й я откъсва от близките и приятелите, ако започне да й пречи да работи, както засега ограничава социалния й живот, добре би било да помисли върху ситуации и събития и дали съпругът не се стреми животът й да бъде посветен само на него.
Твоята упоритост, Надя, е помогнала да се изплъзнеш от подобен контрол, без да твърдя, че съпругът ти е имал непременно такава склонност.
Можем да познаем, че сме в проблемно състояние,
ако се чувстваме като затворник,
ако брачният партньор, ни говори, че роднините ни са по някакви причини „некачествени“ и налага общуване само с неговото семейство и неговата среда. Ако не се поддадем и показваме критично отношение, може да рискуваме да бъдем отхвърлени.
Такава ревност е една от формите на домашно насилие, което се прилага с постоянни съмнения, приписване на неоснователни намерения - „Той беше в състояние да фантазира истории, които напълно се разминават със същността ми. Не ме познаваше ли? А дали щеше да иска да свърже живота си с мен, ако това, което си въобразяваше, можеше да е вярно?“.
Ако партньорът започне да следи телефонните ви обаждания, програмата ви за деня, отношенията с близки и приятели, той го прави не само за да бъде сигурен, че нямате любовна връзка - не понася да сте самостоятелна личност, а желае да ви притежава изцяло.
Патологичната ревност не е основана на действителни поводи
както в случай на реална изневяра. Тя е причинена от вътрешно напрежение, което ревнуващият се опитва да успокои. Може да започне с упреци, търсене на доказателства, натиск за изтръгване на признания, заплахи и да стигне до физическо насилие.
В състояние на ревност е налице чувството за малоценност, но вместо човек да вникне в собственото поведение, обяснява раздразнението си с неверност от страна на любимия/любимата. Патологичната ревност може да атакува по миналото на другия - ревнуващият предъвква обстоятелства, над които няма контрол, защото са отминали, но
не може да бъде успокоена от никакви разумни обяснения
защото при нея е налице отхвърляне на реалността. При постоянен тормоз у потърпевшия може да се притъпи способността за критична преценка и той да започне да приема всичко. Ако бъде подлаган на безкрайни разпити за измъкване на признания с внушаване на „признаци“, примерно с манипулиране, че очите му го издават, когато отрича, и т.н., щом обвиненият започне да се чувства изчерпан, може да се съгласи от изтощение. Преследването по улиците, тормозът по телефона, причакването след работа са стратегия, към която често се прибягва след раздяла.
Доколко е нормален или ненормален даден проблем
от психологическа гледна точка, зависи от това, доколко е разпространен сред хората в дадена култура, но най-вече доколко би могъл да разстройва отношенията и да причинява вреди, в случая - поражение върху личността и страдание поне за този, който е обект на ревност.
Да направим разлика кога ревността е упражняване на морален тормоз, като се поставим на мястото на ревнуващия, за да помогнем с настоящата консултация и на читателите, които я изпитват. Дали негативните ни чувства към другия и поведението ни са мимолетни, само кратковременни реакции на защита, ако преживяваме опасност за връзката ни и страх за загуба на ценната любов, последвани от угризения и съжаление заради тази изпитана слабост? Дали пък сме склонни да прилагаме стратегия за
употреба на другия с неговите чувства
а после и за унищожението му без да изпитваме вина? При втория вариант за съжаление излиза, че не можем да съществуваме, без да утоляваме разрушителни стремежи.
Медицинско-правната гледна точка допуска, че душевноболният човек не може да е отговорен за действията си. Но човекът, който хладнокръвно атакува другарчето, без да изпитва вина, също не е отговорен за действията си, без да е душевно болен. В психиката на другия той атакува онова, което чувства уязвимо у себе си - самолюбието, самочувствието, самоуважението и вярата в себе си на другия, като би могъл да е хладнокръвно жесток.
Така запазва равновесието си
като прехвърля върху другия болката, за да не я изпитва, и своите вътрешни противоречия, с които избягва да се срещне и да се справи. Вероятно е бил нараняван в детството си и е възприел този начин да се крепи на повърхността на живота, ако го разбираме като дълбоко море, от страх да не потъне. Така е и неспособен за депресивни реакции, затова и не може да изпитва истинска тъга. Когато го изоставят, има потиснат вид, но това е по-скоро от гняв и злоба с желание за реванш, отколкото тъга по загубата на връзката с ценен човек.
Контролиращият чрез ревност партньор е
пленник на собствената си крепост
затова се стреми да унищожи чуждата свобода. Непрекъснато неудовлетворен, потиска въодушевлението у другия и си „доказва“, че партньорът му е лош. Той, от своя страна, неспособен да угоди, се депресира, от което после може да бъде упрекнат, че се държи депресивно. Става поробен от недоволство и претенции на ревнуващия, които като че ли никога не може да удовлетвори и се поддава на чувството за вина както, Надя, твоята млада колежка. Ако е твърде независим, бива възприеман като враждебен и отхвърлящ, но ти не се оплакваш в писмото от такива обвинения и се надявам в описанията тук да не откриваш чертите на твоя съпруг.
Ревнивият има склонност да чете морал
и да обвинява другия в липса на такъв. Поради своето безсилие пред силата, която му се струва, че другият притежава, му приписва лоши намерения, които са проекция на своя порив да причинява зло. Ако другият се поддава на това, потисникът успява да намали вътрешното си напрежение и да изглежда на останалите приятен и добър човек - другите виждат добрата му страна за сметка на обвинявания партньор, на когото могат да гледат с недоверие. Ако сте жертва на патологична ревност, вероятно в очите на другите не сте невинен - хората допускат, че мълчаливо се съгласявате, че сте съучастник в насилието над собствената ви личност.
Човек невинаги може да се справи сам
като теб, Надя, като ми се струва, че твоят съпруг не е типичният представител на хората с насилствена ревност. Подкрепата на близки и приятели е важна, но психологическата помощ още повече, когато достойнството на човека е накърнено от поведението на друг. Не е усетил навреме нахлуването в психичното му пространство и не е принудил другия да го уважава, както си успяла да направиш ти. Вместо това е попивал нападенията и внушенията. Ще му трябва помощник професионалист, на когото би могъл да се довери, за да определи себе си, да възвърне сили, да окаже отпор и едва по-късно отново с психологичната подкрепа да преосмисли лентата на събитията от началото дотук чрез понесената агресия с нейната изопачаваща реалността логика. Така постепенно се научава да пази своята независимост и да не позволява повече да бъде накърнено самоуважението му.
С помощ от лошия си житейски опит можем да станем по-уверени в себе си, не толкова наивни и да почерпим нови сили за бъдещето.