В края на миналата година един нелеп „превод“ на „Под игото“ разбуни духовете. В него някои прозряха провокация, други скандал, трети - недомислица. 

Съвременният читател има възможност да прочете преводи на много класически произведения. И въпреки че изданията са отдалечени във времето, заглавията на творбите са едни и същи и лесно разпознаваеми... Всъщност дали е така? Още от самото ли начало преводът следва плътно оригинала? Взирането в старите книги води до твърде любопитни наблюдения... А и преводачите, и издателите не са свързани само със столицата, но и с Русе, Пловдив, Варна, Разград, Силистра, Търново Шумен, Карнобат, Кюстендил, Попово... 
Най-малките различия са свързани с използването на членната форма в заглавието. През 1596 година Уилям Шекспир (1564-1616) написва пиесата си „The Merchant of Venice“ („Венецианският търговец“). Чак през 1889 година във Варна тя е преведена на български език от Кръстю Ив. Мирски със заглавие „Венецианский търговец“. До някъде това е обяснимо поради ползвания руски превод. И Божил Райнов превежда от руски език. 
И отново и заглавието е същото, и градът, където се печата пиесата, е същият
Разликата е само в годината - 1900. Познатото ни име на Шекспировата пиеса е наложено през 1914-а от Георги Палашев. Николай Райнов обаче не го приема и на следващата година, както и през 1930-а, преводът му излиза с друг вариант - „Венециански търговец“.
Повестта „Шинель“ на Николай В. Гогол (1809-1852) е отпечатана в самия край на 1842 г. При първия й превод на български език в Пловдив от 1887 година Иван Найденов приема членуването „Шинелът“. При второто й превеждане от Александър Найденов (София, 1914, второ издание - 1920) вече е изписано познатото ни заглавие - „Шинел“. То е възприето и от Г. Бакалов (1920), Сер. Ант. Бежановски (1920), Васил Каратеодоров (1938 и 1940). До 1944 година повестта на Гогол „Сорочинская ярмарка“ („Сорочинският панаир“) е преведена на български език два пъти. През 1902 г. тя е отпечатана в Карнобат със заглавие „Сорочински панаир“ (преводачът е използвал псевдоним - Деян Скромни), а вече като „Сорочинският панаир“ излиза през 1938-а, в превод на Христо Радевски.
Лев Н. Толстой (1828-1910) написва пиесата „Живой труп“ („Живият труп“) през 1900 година. Стефанка Попова (1911) приема названието „Живият труп“, а след нея това правят също Стоян Н. Коледаров (1919) и Марко Г. Боршуков (1927). Изненадващо, през 1928 година, Христо Досев използва в превода си нечленувано прилагателно име - „Жив труп“.
През 1906 г. Максим Горки (1869-1936) отпечатва романа си „Мать“ („Майка“). На следващата година той вече излиза в Кюстендил на български език, в превод на Георги Бакалов. Заглавието е „Майката“. Вече при второто и третото му издаване през 1924 и 1940 г. то е такова, каквото познаваме и днес - „Майка“.
Има и случаи, когато в заглавието освен разлика при членуването се наблюдава и чуждо езиково влияние
или неправилно изписване на налично прилагателно име, изведено от топоним. До 9 септември 1944 г. романът на Александър Дюма-баща (1802-1870) „Сицилианският бандит“ е превеждан два пъти. Първият път преводът е от... английски език. Дело е на Пашанко Колев, който предлага заглавието „Сицилския бандит“. Отпечатан е в Русе през 1897 г. Вторият превод - „Сицилийският бандит“, е направен от Ставри Флоров и излиза чак през 1940 г. 
Л. Н. Толстой пише своята великолепна повест „Кройцерова соната“ („Крейцерова соната“) през 1889 година. През 1890-а чрез книжарница и печатница Спиро Гулабчев в Русе българите вече могат да четат „Крайцерова соната“. След осем години в София се появяват два превода - „Крейцеровата соната“ (на В.М.Тодоров) и „Кройцеровата соната“ (на Н.Б.). И при двете издания е посочено, че преводът е от френски език. През 1906 г. Сава Т. Ничев отпечатва „Кройцерова соната“ (този път преводът е от руски език), като заглавието се запазва и в последващите издания - през 1918 и 1921. 
През 1890 година Емил-Едуард Шарл Антоан Зола (1850-1902) отпечатва романа си „La bete humaine“ („Човекът звяр“). Ив. П-ов и Б. И. ползват превода му на руски език, така че през 1900 г. в Стара Загора се появява „Человек-звяр“. Заглавието е повторено от Вл. Ив. Касъров, който отпечатва своя превод в Пловдив през 1921-а. Заглавието „Човек-звяр“ е предпочетено от Димитър Симидов (1935), а „Човекът звяр“ - от .Димитър Полянов (1943).
При други заглавия 
пътят към точния превод минава през различни перипетии
Първият превод на български език на романа на Мигел де Сервантес (1547-1616) „Don Quixote“ („Дон Кихот“) е направен от Хр. Н. Самсаров през 1882 година в Русчук (Русе). При това от френски! Преводачът е предпочел едно разгърнато заглавие - „Остроумний хидалго Дон Кихот от Манш“. През 1893-1898 г. в София Трайко Китанчев представя нов превод. Уточнил е, че ползвал текста на романа в превод на руски и френски език. Заглавието, което предлага, е „Дон Кихот Ламаншки“. И преводач, скрил се зад инициала „И.“, е озаглавил по същия начин своя труд (1910, преиздаден и през 1911, 1918 и 1921). Превод на творбата, но от руски език, прави и П. Кабакоев, който през 1910 година въвежда и познатото ни заглавие - „Дон Кихот“. Димитър Подвързачов превежда романа на два пъти. През 1926 г. приема названието „Дон Кихот Ламаншки“, а през 1931-1932 - по-заинтригуващото „Безподобният рицар Дон Кихот Ламаншки“.
Комедията на Шекспир „A Midsummer Night‘s Dream“ („Сън в лятна нощ“) за първи пет е преведена на български език през 1891 година от Д. И. Малчев, който не само се отдалечава от оригиналното заглавие, но и му придава и български елемент - „Средлетен нощен сън или Сън срещу Еневден“. Вече през 1914 г. Людмил Стоянов въвежда ползваното и днес заглавие „Сън в лятна нощ“. Друга Шекспирова комедия - „The Merry Wives of Windsor“ („Веселите уиндзорки“), се разпространява в България в първата половина на ХХ век. Като „Веселите виндзорки“ се знае чрез Константин Стефанов (1925), а като „Веселите жени от Уиндзор“ - чрез Любен Огнянов и Карл Огнянов (1937). 
Най-много „български превъплъщения“ 
има главната героиня на У. Шекспир от трагедията му „Romeo and Juliet“. Най напред през 1887 г. в Сливен В. П. Боянов издава „Ромео и Джулиета“, като фактът, че пиесата излиза и втори път със същото заглавие (1895), говори за добър прием от читателите. През 1890 г. в Силистра е отпечатан преводът на Д.Г. Анчев и Д. Тончев, а през 1897 г. във Варна - под редакцията на Б. Райнов. И при двата превода заглавието е „Ромео и Жулиета“. За Трифон Ц.Трифонов (1907, Пловдив) драмата е „Ромео и Юлиета“, а за Пенчо Славейков и Пейо К. Яворов - „Ромео и Жулета“ (1911, София, с издания и през 1914, 1920, 1929 и 1942).
Драмата си „Die Jungfrau von Orleans“ („Орлеанската дева“) Йохан Кристоф Фридрих фон Шилер (1759-1805) написва през 1801 година. Ранните й преводи в България са със същото заглавие. Най-напред то е предложено от Ненчо Й. Ненов в Пловдив през 1879 г. След това, в София, от М. Нейчев (1915 и 1920) и от Л. И. Попов (1921, 1925-1928). И когато изглежда, че при трикратно засвидетелстване на изписването „Орлеанската дева“ в период, приближаващ половин век, заглавието е общоприето, се появява изненадата. През 1929 година Стоян Дринов превежда творбата, като предлага вариант на името й - „Орлеанската девойка“.
През 1834 година е отпечатана повестта на Александър Сергеевич Пушкин (1799-1837) „Пиковая дама“.
В един продължителен период в България заглавието е представяно по различен начин
между които е и възприетото днес „Дама Пика“. Най-напред Иван Д. Кавалджиев отпечатва през 1888 г. в Сливен „Пика дама“. След две десетилетия Николай Николаев превежда заглавието като „Дама-пика“ (София, 1915). След още двадесетина години (по-точно през 1937-а), Васил Каратеодоров издава в Разград превода си, носещ названието „Пиката дама“, а тандемът Орлин Василев-Матей Вълев - „Момиче пика“ (1937). Версията на добрия познавач на руски език Сава Чукалов (1942) е... „Пикова дама“.
През 1890 в Солун на български е отпечатан романът „Notre Dame de Paris“ на Виктор Юго (1802-1885). Преводачът Димитър Хаджииванов възприема заглавието „Парижката съборна църква Св. Богородица“. Второто издание е чак през 1926 година, като вече романът е „Парижката света Богородица“. Впрочем в същата година има и нов превод - на Кр. Трифонов, който закрепва в съзнанието на българите заглавието.
Почти по едно и също време (1914 и 1915) една и съща творба на Гогол („Старосветские помещики“) е преведена по различен начин. В София Панайот К. Чинков се спира на заглавието „Старовремски помешчици“ (с издания и през 1919, 1926-1929), докато в Шумен Хр. Герчев възприема „Старосветски помешчици“.
Романът на Чарлз Дикенс (1812-1870) „A Tale of Two Cities“ („Повест за два града“) се появява за първи път на български език в самия край на ХIХ век. Превежда го Вела Благоева, а е отпечатан в Попово през 1900 година
 Преводачката е постъпила малко по-свободно, като е добавила в заглавието и два топонима
за да бъде то по-ясно за читателя - „Повест за двата града Лондон и Париж“. Чак през 1928-а благодарение на Руси Русев се появява и точният превод - „Повест за два града“. 
През 1860 година Иван Тургенев (1818-1883) издава романа си „Накануне“ („В навечерието“) - роман, който българската читателска публика, заради факта, че българин е герой в литературно произведение от чужд автор, посреща с подчертано любопитство. Срещата на българите с Инсаров става чак десет години след Освобождението. През 1889 година в Пловдив излиза преводът на Иван Драгнев - „Навечерието“, а в Търново - „В предвечерието“ - заглавие, предпочетено от И. Иванов. Първият, който въвежда „В навечерието“, е Людмил Стоянов, чийто превод се появява през 1912 година (второ издание - 1913). Впрочем той превежда романа още един път - през 1928 година, но се спира на заглавието „В надвечерието“ (второ издание - 1942). Между двата превода има още два с други заглавия. Става въпрос за „В предвечерието“ - превод на Конст. Манасиев (1920) и „Навечерие“ - на Георги А. Миндов (1925).
Едва ли някой днес би се досетил, че зад заглавието „Съсипня“ се крие „La Debacle“ („Разгром“) на Зола
Преводът на Георги И. Фичев излиза през 1895, т.е. само три години след отпечатването му, а освен това преводът му не е от оригинал, а от руски език. През 1909 година Иван Стойнов се спира на точния превод - „Разгром“.
Интересен и многозначим факт е, че в една и съща година (1904) в България са преведени три книги, отнасящи се до Максим Горки. Едната от тях е критическият етюд на И Бибинов „Максим Горки като драматург“, като акцентът е поставен върху две негови пиеси - „Мещане“ и „На дне“. Преводът на очерка е на Ст. Кутинчев, а е издаден в Кюстендил. Другите три превода са на пиесата „Мещане“ („Еснафи“), написана през 1901 година. В София преводачите К. Митишев и В. Дунбев се спират на заглавието „Мещане. (Стари хора)“, а в Пловдив Иван Клинчаров - на „Мещане. Прости хора“, и Георги Бакалов - на „Еснафлии („Мещане“)“. И ще трябва да измине още време, за да се достигне до познатото ни заглавие „Еснафи“...
Разбира се, могат да се посочат още много примери. Всички обаче ще потвърдят само едно: не винаги първият превод е попадение в десетката!