Животът му е като крехък пламък на свещица в бурно време. И угасва едва на 27 години. За това кратко време, което в наши дни често не достига на децата да се отделят от родителите си, той не само влия, но и променя с творчеството си цялата Флорентинска школа!
Това е Томазо ди Джовани ди Симоне Гуиди, останал в историята на изкуството като Мазачо, от чиито идеи десетилетия след смъртта му са черпили вдъхновение колоси като Леонардо, Микеланджело и Рафаело. 
Този гений от Ранния Ренесанс се ражда на днашния 21 декември 1401 г. в тосканския градец Сан Джовани Валдарно. Бащата му - известният нотариус Нани ди Симоне Касаи, се възхищава от първите рисунки на Томазо, макар че на шега го нарича Мазачо (Мазача). Именно с този детски прякор синът на провинциалния нотариус става известен на целия свят.
Бащата на Мазачо умира съвсем млад. След смъртта му детето се затваря в себе си. Няколко години по-късно майката се омъжва повторно. Постепенно Мазачо се привързва към втория си баща Тедеско ди Маестро Фео, споделя с него плановете си и дори му показва своите рисунки. Но внезапната смърт на Тедеско през 1417 г. разтърсва Мазачо, защото той губи истински приятел. За нещастие бедите не свършват с това - година по-късно умира и майката на Мазачо. Така завършва неговото детство. В края на 1418 г. Мазачо решава да замине за Флоренция да учи живопис.
Според тогавашната практика младежът постъпва в ателието на опитен флорентински художник, но кой точно - историята мълчи.
Мазачо и Мазолино
Някои изследователи предполагат, че „Санта Мария Маджоре“ е първата съвместна работа на Мазачо и Мазолино да Паникале (ок.1383-1440). Други обаче решително отхвърлят тази версия. Тъй като тези предположения не могат да бъдат проверени, трябва да се опрем на авторитета на Джорджо Вазари, който твърди, че „Мазачо започва да се занимава с изкуство, когато Мазолино изографисва капела Бранкачи във флорентинската църква „Санта Мария дел Кармине“. 
През 1426 г. Джулиано ди Колино дели Скарзи, нотариус от Сан Джусто, поръчва на Мазачо голям олтар за капелата в църквата „Санта Мария дел Кармине“ в Пиза. Джулиано стриктно покрива финансовите разходи през цялата 1426 г., но в един момент търпението му се изчерпва и той вдига скандал на Мазачо, като го упреква, че умишлено протака работата, за да измъква пари. По това време Мазачо работи денонощно и по други поръчки заради финансови несгоди. Пред търговския трибунал във Флоренция художникът е задължен редовно да си плаща на части, което за него означава пожизнено заробване. Същата година Джулиано забранява страничните поръчки на Мазачо, докато не завърши работата си за него. Декември олтарът е готов и Мазачо получава солиден хонорар, с който се разплаща с кредиторите си.
При връщането си във Флоренция Мазачо получава поръчка голям цикъл за катедралата „Санта Мария дел Кармине“. В процесията на една от картините той представя свои съвременници: Донатело, Брунелески, Мазолино и много други (за съжаление цикълът е унищожен в края на XVI век). В началото на 1428г. Мазачо завършва работата над „Св.Троица“ за катедралата „Санта Мария Новела“ и заминава за Рим. Към него се присъединява и Мазолино, който е принуден да завърши оформлението на базиликата „Сан Клементе“ сам - през юни 1428 г. Мазачо скоропостижно умира.
Триптихът от „Сан Джовенале“ - 1422 г.
Тази работа, на която се чете датата 23 април 1422 г., се смята за първото произведение на Мазачо. В подписа той посочва и възрастта си - 21 години. Самият подпис заслужава внимание, понеже - за пръв път в европейското изкуство! - е изпълнен не с острите ъгли на готическия шрифт, а в изящния, хармоничен шрифт антиква, наречен така поради сходството си с шрифтовете от античната епоха.
В централната част са представени Мадоната с младенеца, в лявата - светите Вартоломей и Власий, а отдясно са светите Ювеналий и Антоний Абат.
Форматът и композицията като цяло са традиционни, но за стила са характерни новаторски похвати, които младият Мазачо заимства от реалистичната живопис на Джото. Подобно на своите съвременници, флорентинските художници Джовани дел Биондо и Николо ди Пиетро Джерини, Мазачо решително се отказва от излишната декоративност и стилизация на фигурите - характерни за изкуството на късната готика. Реалистичното изображение на малкия Иисус и анатомично точното изобразяване на ръцете на светците напомнят живописните творби на Джото, но и скулптурите на Донатело.
„Света Анна с мадоната и младенеца“ - 1424-1425 г.
В тази картина специалистите отбелязват присъствието, както на стила на Мазачо, така и на Мазолино. Смята се, че това безспорно доказано е първата им съвместна работа. Според Роберто Лонги (1890-1970) мадоната с младенеца и ангелът със зелените одежди са дело на Мазачо, а останалото на Мазолино.
Монументалната фигура на Мария напомня „Мадона Онисанти“ на Джото. Демонстрира се майсторско владеене на светлосянката. Разполагането на ангелите на различни планове придава дълбочина на пространството и създава перспектива, която подчертава централната група, образуващи триъгълник, чийто връх е света Анна (това означава, че тя е на трето място (messa terza) в Светото семейство).
„Юноша с червен тюрбан“ днес се намира в бостънския музей „Изабела Стюарт-Гарднър“. На него е представен младеж с благородни черти и гордо изражение на лицето. Главата е украсена с яркочервен тюрбан, а изисканата наметка в тъмнолилаво, напомня одеждите на свети Ювеналий от триптиха в „Сан Джовенале“. Тази творба се смята за знакова, тъй като е първият индивидуален (не в състава на група) портрет в италианското изкуство.
През XI век сгъваемият олтар получава все по- голяма популярност сред художниците, които изографисват църкви.
Фреските от капела Бранкачи (I) - 1424-1426 г.
През втората половина на XIV век патронаж над една от капелите на кармелитската църква „Санта Мария дел Кармине“ във Флоренция поема Пиеро ди Пювичезе Бранкачи. Половин век по-късно неговият благодарен потомък Феличе Бранкачи поръчва на Мазолино цикъл фрески, посветени на житието на св. Петър, които да украсят фамилната капела.
Предполага се, че в края на 1424 г. Мазолино и Мазачо започват работа над стенописите, които ще бъдат признати за шедьовър не само в живописта от ранния Ренесанс, но и в цялото европейско изкуство.
„Изгонване от Рая“ е една от най- известните творби на Мазачо. За пръв път в изкуството на Ренесанса Адам и Ева са представени съвършено голи.
Ако сравним „Първороден грях“ с „Изгонване от Рая“, установяваме, че във вечния си стремеж към съвършенство Мазолино грижливо изпипва всеки детайл, затова неговите персонажи са елегантни, жестовете изискани, но образът е лишен от искрата на живота. А Мазачо рисува не толкова старателно, но реалистично.
Една от най-известните фрески в капелата се състои от два епизода: възкръсването на сина на Теофил и проповедта на св. Петър в построения за него храм. Сцената е композирана по правилата на линейната перспектива. Мазачо въвежда в художественото пространство на фреската множество реалистични елементи: напълно съвременно архитектурно решение на храма, монасите, които приличат на братя-кармелити от „Санта Мария дел Кармине“. Фигурите в лявата и в централната част на фреската принадлежат на четката на Филипино Липи, а четиримата мъже, които стоят отдясно, са дело на Мазачо. Това са добре известни и на нас хора (от дясно на ляво): Брунелески, Алберти, самият Мазачо (гледа към нас) и Мазолино.
На фреската, разположена в долната част на капела Бранкачи ( под „Кръщение на неофити“), Мазачо представя също два епизода: смъртта на Анания и раздаването на милостиня. Сцената е лишена от динамика, в нея няма въздух - вероятно защото се разиграва в пространството, практически затворено между стените на къщите и църквите.
Според някои критици мотивите на тази фреска трябва да се интерпретират извън тясно религиозната трактовка. Сред персонажите на фреските Мазачо често изобразява свои съвременници и запълва библейските сцени с алюзии за обществения живот във Флоренция от началото на XV век.
Св. Троица - ок. 1425-1428 г.
Точната дата на създаването на тази фреска не е известна, но изследователите единодушно я причисляват към най-зрелите творби на Мазачо.
Новаторството на фреската на Мазачо се състои не само в лаконизма на композицията, но и във величествената ренесансова архитектура.
Асиметричното представяне на лицето на Йоан Кръстител потвърждава, че Мазачо се е вълнувал много повече от изразяването на човешките чувства, отколкото от създаването на канони на красотата. Това изображение на двамата светци е една от първите работи на Мазачо в Рим и една от последните в живота му.
Мазачо или тържеството на Ренесанса
В началото на XV век творчеството на Мазачо  и неговите сподвижници бележи победата на ренесансовия реализъм, който значително се различава от „реализма на детайлите“, характерен за готическото изкуство. В борбата с неговите традиции Мазачо търси опора в античността и изкуството на Проторенесанса.
Малцина от колегите на Мазачо признават още приживе гения на художника. Сред тях са главните новатори на епохата - скулпторът Донатело, който запознава младия живописец с анатомията, и архитектът Брунелески, който му открива принципите на перспективата. Специалистите по история на изкуството често наричат Мазачо, Донатело и Брунелески „голямата тройка на флорентинския Ренесанс“.
Флоренция от ранния Ренесанс
Когато говорим за Ренесанса, обикновено се има предвид възраждането на културата и изкуството както в Италия, така и в Холандия и френска Бургундия. Но през XV век господстващо положение в художествения живот на Европа заема именно италианското изкуство. Готическият стил постепенно остарява и на негово място идва нов, който се основава на човешката личност и вярата в неограничените й възможности.
Мазачо/ 1401-1428/ е известен и като Баща на ренесансовата живопис. Той изучава живота и може да придаде на картините си реалистичен облик, като отделя централно място на природата. Той е първият художник, използвал централна перспектива и рисувал картините си с естествено осветяване на обектите. Пръв започва да изобразява и реални хора в реален свят. Персонажите му излъчват жизненост, те се ръководят от християнската любов към ближния - апостол Петър върви и сянката му изцелява болните. За съжаление, след Мазачо взема превес хуманизмът - човекът става все по-независим и самостоятелен. Междувременно, нещата, които осмислят човешкия живот, все повече намаляват.
По материали от интернет